Всичко е каша..

[tovanyamaznachenie]

Това е второто "писмо", което някога пиша в такъв сайт и принципно не търся помощ от Интернет, но... съм в безизходица, не знам какво да правя и се нуждая от помощ. Та... започвам направо:
Имам си приятел от 8 месеца, обичам го наистина много, той е всичко за мен. Не мога/не искам дори да си представя живота си без него, той е най-голямата ми опора. Уникален човек е- добър, държи на мен, верен ми е, какво да ви кажа.. перфектният е.
В началото всичко вървеше добре, но от 2-рия месец започнахме да се караме- и то за всякакви глупости. Аз съм от типа хора, които много анализират, задълбават, все търсят за какво да се захванат, все трябва да има нещо, което да не е наред, съсредоточавам се върху лошото и върху това, което ми липсва. И именно от това се пораждаха повечето от проблемите. Постоянно се съмнявах в него- че нещо не е както трябва, нямах му доверие, мислех си, че ще си тръгне от мен, имах постоянен страх да не го загубя. Всичко започваше от спор и прерастваше в нещо по-голямо. Понякога му споделях какво ми има, от какво ме е страх (а на мен почти всеки ден ми имаше нещо) и той се изнервяше. Някои пъти се държеше гадно с мен, викаше ми, беше груб, дразнеше се, че съм тъжна, а аз от своя страна рядко се държах лошо, гледах да се сдържам, постоянно плачех или все ми имаше нещо- бях ядосана, тъжна. Бяхме така около 2 месеца. Докато не дойде момент, в който реших известно време да не се виждаме и да помислим добре върху държанието си един към друг. Но още в деня, в който му го казах, той дойде до вкъщи с букет от любимите ми цветя и ми се извини. Беше разстроен, каза ми, че наистина съжалява, че повече няма така да се държи с мен. Беше уплашен, че може да ме загуби. Разбрахме се, когато сме ядосани, да изчакаме да ни мине и тогава да говорим един с друг. И така беше първите няколко седмици след разговора ни- той се държеше много добре, мило, не ми викаше, говорехме за проблемите си нормално, аз отвръщах със същото. Трудно ни беше, но се справяхме. Нещата уж се оправиха. Но не за дълго (издържахме така за около месец).
После дойде отново периодът с караниците, но този път, не знам защо, си сменихме ролите- по-често аз се държах гадно, а той все гледаше да се сдържа. Виках му, повишавах му тон, говорех на инат и пренебрежително, казвах неща в яда си, които не мислех- все държание, което наранява. Той от своя страна ми обясняваше всичко нормално, успяваше да остава спокоен. Изнервяше се от време на време, ставаше по-груб, но с такова държание като моето- сега виждам, че е било нормално, макар че тогава, в разгара на спора, не мислех съвсем така. Понякога той също не издържаше и двамата си казвахме неща, за които после съжалявахме, викахме си, но НИКОГА не сме се обиждали. Пак се започваше от обикновен спор, но.. от мухата ставаше слон. Имахме 1 случай, в който го изкарах буквално извън нерви, и 1, в който аз избухнах изключително грозно за момиче- неприемливо, чак самата аз се погнусявам от себе си, като се сетя. След всяка караница винаги се осъзнавах, но чак след като ми отмине ядът... ала след дъжд качулка. Извинявах му се по 100 пъти, беше ми изключително гадно за нещата, които съм направила и казала. Често се случваше и да плача, защото просто не можех да приема как може да наранявам толкова най-скъпия за мен човек и то заради някакъв яд. Повечето пъти се опитвах да го развеселявам, да започвам други теми, да го прегръщам и целувам. Но невинаги се получаваше. Наистина прекалявах. Така около 2 месеца. Но нещата постепенно започнаха да се нареждат.
Тръгнах на психолог, защото се започнах да се разболявам от булимия. С този психолог обсъждах и характера си, учех се как да се "справям с дяволите си". Запазвах спокойствие, когато бях ядосана, успявах да говоря нормално, да обяснявам нещата кротко. Дори родителите ми казаха, че забелязват напредък. Давах всичко от себе си и колкото и трудно да ми беше понякога, смея да твърдя, че успявах да се справя. Докато приятелят ми точно тогава ми се цупеше за дребни работи- не разбираше как успявам да се понякога владея толкова добре и да не се изнервям, мислеше, че щом не се ядосвам, значи той вече не ме интересува толкова много. Когато му казвах, че искам да остана сама, за да се успокоя, не го приемаше, защото си втълпяваше, че нещо се е променило. Мислеше си постоянно, че чувствата ми към него са отслабнали. Тогава започнах да се виждам и по-често с приятелките си, защото ги бях оставила на заден план, а не беше правилно така. И за това му беше гадно- мислеше, че прекалено много неща са се променили изведнъж и това се дължи именно на промяна в чувствата ми към него. Но сега разбирам, че наистина е бил прав- не за чувствата ми, а за това, че прекалено много промени стават наведнъж. (А аз съм такъв човек- на крайностите. От едно се хвърлям на друго, нямам постоянно положение. Понякога си мисля, че даже нямам твърд и изграден характер, все съм различна. Като махало.) Но тези проблеми отминаха. Той се промени, стана по-разбран, но тогава аз се върнах в изходната позиция.
Започнаха проблемите с родителите ми- караници почти всеки ден. Спрях да ходя на психолог и сякаш всичко рухна. Отново започнах по старому. И така вече от половин месец до ден днешен. Аз не се овладявам, той успява. Последният път, когато се скарахме, се държах отново лошо с него- не съм му викала, но се инатях, отговарях без да мисля. Докато се карахме, само му казвах за какво той е виновен. Винаги правя така. Докато съм ядосана, първо обвинявам другите, и чак после, когато се успокоя, признавам своите грешки, виждам нещата действително и се извинявам. Направих и някои неща, несъзнателни, които го нараниха... И в момента се чувствам като най-ужасната приятелка на света. Болно ми е за това, което му причинявам, но ще го променя, защото не мога повече така.
Наскоро разбрах, че моя приятелка е изневерила на приятеля си. И не знам какво се случи с мен. Подсъзнателно ли е, не знам, но от деня, в който разбрах за това, започнах да изпитвам постоянен страх. Това допълнително ме напряга, постоянно плача на приятеля ми, питам го по 100 пъти дали ме обича, дали би ме оставил. Той ме успокоява, отговаря ми на въпросите, но.. не знам, странно е. Не усещам топлота, сякаш го прави колкото да приключим темата. А аз наистина имам нужда от него, да ми обясни всичко, просто да ми говори, защото е единственият, който може да ми помогне. Но той твърди, че не му идва на ума да говори. Не е от този тип хора- повече залага на действия. И това ми е въпрос N1. Моля ви, кажете ми, какво да правя? Истински тормоз е това както за него, така и за мен.
* Тази вечер се скарах с баща ми. Буквално ме спука от бой- ритници, удряше ме по главата, лицето. Каза ми, че постоянно играя някакъв театър и че маската ми рано или късно ще падне. Че грубото ми държание е истинската ми същност, а през останалото време, когато съм мила с приятеля ми, е просто игра. Но аз не мисля така. Не ме разбирайте погрешно, но с него се държа така, както ми идва отвътре. Показвам му, че го обичам, правила съм му и все още правя много изненади, гледам постоянно да му говоря мили неща. И го правя не заради някаква игра, не за да направя впечатление или нещо такова, а защото ми идва отвътре. Искам да е щастлив, харесва ми да го правя такъв и да виждам усмивката на лицето му, особено когато е заради мен. Но въпреки това, баща ми и приятелката му (родителите ми са разведени) твърдят, че това не съм истинската аз, че рано или късно всички ще ме оставят, защото ги лъжа. Вие как мислите? Прави ли са?
* След тазвечерния разговор имам чувството, че приятелят ми напоследък се държи малко странно. Не знам дали причината е, че аз постоянно плача и му задавам по 100,000 въпроса, свързани с нас, или както твърдят родителите ми- осъзнавал каква съм след всичките ни караници. Не знам какво да мисля, страх ме е много какво може да се случи и това, което ми казаха тази вечер, допълнително не ми дава мира. Моля ви, помогнете ми.

[Indistinct]

Не можеш ли да продължиш да ходиш на психолог?
И когато се карате да му кажеш, че не можеш да се справиш бързо с проблема да избухваш, но му благодари, че изтърпява всичко.

[tovanyamaznachenie]

Иска ми се да продължа, но нямам пари, а се плаща.
И по принцип му благодаря, но въпросът е, че не искам да избухвам така и да го наранявам, защото не го заслужава.

[Indistinct]

Може би ако се опиташ да броиш до 10, преди да кажеш нещо обидно докато спорите, ще се спреш и така няма да го нараниш.

[marilyn]

Това не е връзка, а някакво мъчение. Съветвам те да продължиш с психолога, най-вече заради булимията.

Не виждам изобщо как сте се изтърпели толкова време с гаджето ти. Явно не се понасяте лесно. Това не е любов, а някаква мъка. Навила си си на пръста, че го обичаш, но като гледам не го доказваш. Чудя се за какво толкова се карате. Казваш, че често имате скандали, караници. Направо не знам за какво тооолкова се ядосвате един на друг, като сигурно сте на по 16.

[ameli]

Само на мен ли ми се стори, че проблемът не е с гаджето и, а с БАЩАТА.
Как ще му позволяваш да те пребива бе, момиче?! Прати го него на психолог, а ти се успокой. Всичко ще се нареди, само имай повече вяра в себе си и околните (от личен опит, помага) и не се обвинявай непрекъснато.

[Priestess1]

Трябва да се научиш да обичаш себе си. Да, избухлива си, да, казваш неща, които не мислиш, обаче какво от това. Не може на единия ден като си кажеш "няма да правя повече така" и на следващия да си вече нов човек. Тоя характер си го градила години. И недей да се променяш заради приятеля си. Според мен промяната трябва да почне от теб, щото ти не се харесваш. Фокусирай се над себе си. Недей да се тревожиш за приятеля си като първо със себе си не си решила всички проблеми и без това не може да отговаряш за неговите действия и не може да го накараш да направи нищо насила.