ПОМАГАЛО!!!!!

**Tedi4ka** · 01-31-2009, 23:15

Иван Станков
„АЛБЕНА"
Всичко в Йовковото творчество щеше да бъде по-лесно, ако не съществуваха Женда, Албена, Славенка, великите грешници, героините на „жеста" и на „порива". „Грешна беhttp://www.teenproblem.net/forumше тая жена, но беше хубава." Това Йовково изречение се цитира с такава упоритост и толкова еднозначно се тълкува, сякаш е универсален ключ към всички разкази на писателя. Но то степенува в себе си морала и красотата категорично в полза на красотата. Тъкмо това тълкуване противоречи на христоматийното, но вече предъвкано твърдение, че у Йовhttp://www.teenproblem.net/forumков красивото и доброто се припокривали, че етично и естеhttp://www.teenproblem.net/forumтично са сливащи се категории в разказите на писателя.
Че доброто е винаги красиво, е безспорно, имайки предhttp://www.teenproblem.net/forumвид симпатичната неугледност на Серафим, Люцкан, Стоил и другите. Винаги ли е добро обаче красивото? Мисля, че с горhttp://www.teenproblem.net/forumния цитат от „Албена" Йовков поставя въпроса в друга плосhttp://www.teenproblem.net/forumкост - взаимно обусловени ли са тези категории, в постоянна функционална връзка ли са помежду си? Албена е грешна не защото е хубава. Тя просто е хубава, въпреки че е грешна. А защо е съгрешила - ето основния въпрос. Неговият отговор е някак извън разказа. Самият текст обяснява непрекъснато в какво е съгрешила героинята, но това е съвсем друго.
Публичният съд над нея произнася една след друга две присъди и това дели разказа на две половини. Първия път Албена е оправдана чрез хубостта си, въпреки смъртта на Куцар (красивото е по-силно от злото!), вторият път е осъдеhttp://www.teenproblem.net/forumна само заради любовта си към Нягул (моралният закон е над красотата!). Сякаш героите и техните съдби имат само едно предназначение - да покажат съкрушителната юридическа сила на колективния морал, който може с еднаква лекота да опрости смъртен грях и да осъди на смърт за нищо. Оказва се, че съучастието на героинята в убийството на съпруга й е по-малко престъпление от неморалната й любов. Убийството на Куцар е вече консумиран грях и след разкаянието на Албеhttp://www.teenproblem.net/forumна е готов за опрощение, докато престъпната любов още не е приключила - грехът не е завършен и колективният морал, нямайки готовност да отсъди веднага, реагира спонтанно и осъдително. Същият, който казваше в първата част на разкаhttp://www.teenproblem.net/forumза, в опрощението на убийството: „Грешна беше тази жена, но беше хубава", сега, във втората част, в осъждането за тайhttp://www.teenproblem.net/forumната любов, би могъл да каже: „Хубава беше тази жена, но беше грешна."
Не е Йовков, който съди своите герои. Той дори си отваhttp://www.teenproblem.net/forumря оневинителни пролуки, каквато е характеристиката на Куцар: „неугледен, тромав и прост човек", „като че не беше жив човек, а вещ", „как е могло такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена". Нека си приhttp://www.teenproblem.net/forumпомним само, че същата ситуация се повтаря и при мъжа на Женда, воденичаря Върбан - той е „намразил всички хора", „краде от житото", „не ходели на воденицата му", „карал се ! бил с всички". През този малък пробив в греховността на героините се вижда истинската причина за неморалността им - липсата на хармоничност.
Йовков не ни казва защо и как такива красиви жени имат мъже като Куцар и като Върбан, но явно той нарочно ги е сподобил с чужда, несвоя половина в хаоса на всеобщото търсене на андрогинна пълнота. Случайното семейно съжиhttp://www.teenproblem.net/forumтелство може да се приеме не само като поведенчески мотив на героините, но и като „философска" първопричина. При своето очевидно несъответствие Женда тръгва към морето, към далечините на неизвестния живот, където шансовете за пълнота ще са по-големи. Морето за Албена пък се нарича Нягул. Всички тези малки трикове на Йовков, лежащи извън сюжета, от морална гледна точка са „облекчаващи вината обhttp://www.teenproblem.net/forumстоятелства" и идват да подскажат, че ако читателят прощаhttp://www.teenproblem.net/forumва на героините, то не е само заради красотата им.
Мълчейки по въпроса защо такива красиви жени имат несъответстващи им съпрузи, писателят оставя вратата отворена и през нея се промъква, макар далечно и неосъзнато, доhttp://www.teenproblem.net/forumпускането, че това е станало противно на тяхната воля. Тяхната греховност сякаш е продължение на някаква стара вътрешна съпротива срещу съдбовната несправедливост на натрапения брак, оставен без каквато и да е мотивация. Ако Йовков беше само споменал, че Албена и Женда са омъжени съответно за Куцар и за Върбан по сметка, по родителски съ ображения или по някакви други причини извън героините, разказите щяха да изглеждат доста различно. Пълното авто-рово мълчание стимулира въображението на читателя, без да му оставя особен избор, държейки го между митичната красота на двете жени и очевидната неестественост на техhttp://www.teenproblem.net/forumните бракове. Художествената ситуация около тях е толкова майсторски организирана, че за героините е оставен един-единствен изход - греховният. Така читателят е изправен пред абсурда да възприеме красотата на героинята като моhttp://www.teenproblem.net/forumтив за собственото й морално престъпление. Това автомаhttp://www.teenproblem.net/forumтично го заставя (в търсене на художествена логика) да преднапише в съзнанието си историята за натрапения съпhttp://www.teenproblem.net/forumруг. Вредната за всички бабичка, която избира Разколников, ;а да изпробва идеята си, при Албена и Женда е отнапред заhttp://www.teenproblem.net/forumдадена оправдателна съдба.
Няма Йовков герой, който да е оставен без спасение или без оправдание. Албена и Женда в това отношение са екстреhttp://www.teenproblem.net/forumмални авторови създания. Те са най-далеч и най-високо в своя „порив", но получават читателското опрощение, защото „жестът" им не е въпреки обстоятелствата, а благодарение на тях. В особена степен това се отнася за Албена. Нейният неhttp://www.teenproblem.net/forumпоправим грях е тайната й любов с Нягул. В края на разказа обаче това престъпление също е мотивирано тихомълком чрез жената на Нягул, обрисувана от Йовков като „слаба, преhttp://www.teenproblem.net/forumждевременно остаряла, повехнала". Представена е греховна и дори престъпна любов между двама души, млади и красиви (Нягул също е „хубавеляк"!), които имат за мъж и за жена свои физически и духовни отрицания, при това без да се знае причината за тази несправедливост. След като е принудил геhttp://www.teenproblem.net/forumроите си да съгрешат, Йовков принуждава читателя на свой ред да ги опрости и сам тайничко застава на тяхна страна.
В Албена са влюбени всички, които са я видели. И всичhttp://www.teenproblem.net/forumки, които са прочели разказа, носещ нейното име. Предполаhttp://www.teenproblem.net/forumгам, че преди всички в нея се е влюбил нейният автор. Йовhttp://www.teenproblem.net/forumков си спомня как, докато писал разказа „Балкан", през цялоhttp://www.teenproblem.net/forumто време плакал. Не е документирано как се е чувствал, доhttp://www.teenproblem.net/forumкато е писал „Албена", но имам чувството, че е бил на една крачка от историята на митичния кипърски владетел Пигма-лион - човека, който до такава степен обикнал красивата ста туя на Галатея, че тя оживяла и му станал жена по волята на Афродита. И други героини на Йовков са красиви, но при Албена това е подчертано многократно, сякаш в унес. Ней-ната хубост я изчерпва като героиня, създавайки около обраhttp://www.teenproblem.net/forumза типичната Йовкова легендарност.
Харесал по необходимост героинята, читателят не може да отговори в края на разказа кое й е хубавото на Албена. Връща се към текста и там намира нищожни указания, бег-ло споменаване на фолклорните топоси „бяло лице" и „тън-ки вежди". Нищо друго! И тогава ще си спомни, че не може да опише красотата и на Сарандовица, и на Рада, и на Пауhttp://www.teenproblem.net/forumна, и на Курта, на Шибил и на Индже, че наивно се е довеhttp://www.teenproblem.net/forumрил на неподплатените с конкретни описания Йовкови твър-дения. Че красотата на героите спира при дрехите или най-много при две-три портретни щрихи, както е при Албена. Неслучайно в огромната част от случаите писателят предпоhttp://www.teenproblem.net/forumчита определението „хубава" пред „красива", което, макар и по-неутрално, е по-безапелационно. За много от героините на Йовков хубостта е съпътстваща или определяща характе-ристика. При Албена тя е същност. Албена е Хубостта.
Оттук произлиза и липсата на детайли. Героинята е миhttp://www.teenproblem.net/forumтично ослепителна - как да ги види човек! В своето велиhttp://www.teenproblem.net/forumчие Албена е подобна на красавицата Елена, в сянката на чиято красота се е водила битката пред стените на Илион. Историците отдавна са посочили причините за Троянската война, но и до днес читателят предпочита да вижда на дъ-ното на утаените събития непоносимата красота на бого-равната Елена. Троянските старци - съвестта, мъдростта и истината на героичния град - я гледат да преминава през площада като сладостен сън, като непосилно видение. Й с отмалели очи произнасят оправдателна присъда: да, за тази жена си струва да се воюва!
Не е по-различен моралистът и съдникът дядо Власю. Като истински троянски старец той е готов да порицае и до-ри да овъзмезди, този път по нашенски, престъпната греш-ница. Но при вида й и той е преобърнат, съкрушен, подобно на своите антични предшественици. Сякаш за да напомни, че за красотата няма градове и времена, че тъкмо тя е голя-мото изпитание на човека в миналите и идващите векове.
Ако твърдението на Достоевски, че красотата ще спаси света, се прочете буквално, по адрес на Елена и на Албена то ще се окаже изцяло невярно. Тяхната женска красота е погубваща. В нея има нещо тиранично, обезсилващо. От красотата им извира магическа власт - тъмна, неуправляеhttp://www.teenproblem.net/forumма, безконтролна, неосъзната. В нея е изгоряло всичко друhttp://www.teenproblem.net/forumго, което героините са имали. Към женската им красота каhttp://www.teenproblem.net/forumто към фатална светлина са се устремили ослепелите мъже. В нея се изгубват самите героини.
И за Албена, подобно на Елена, се води война между мъhttp://www.teenproblem.net/forumжете. И за нея се пролива невинна кръв, извършва се смърhttp://www.teenproblem.net/forumтен грях. Самата Албзна е омърсена в престъпно убийство. Но по силата на тайнствено чудо вината се отмива от нея като измислена черна вода и в края на разказа пред читатеhttp://www.teenproblem.net/forumля една жена зъзне красива. Защото в плътната сянка на моhttp://www.teenproblem.net/forumрала застават само делата и всички други блясъци умират.
В извеждането на Албена има нещо карнавлистично, коhttp://www.teenproblem.net/forumето напомня извеждането на Иисус след произнасянето на присъдата. Навярно това е далечен, едва доловим сигнал за невинността на героинята, който потъва във всеобщия шум, в настръхналото суетене на хората. Те са „рукнали" отвсякъhttp://www.teenproblem.net/forumде към царицата на бляскавата земна красота, за да й сложат трънения венец на колективната присъда сред хули и присhttp://www.teenproblem.net/forumмех. Тази успоредица може да е съвсем случайна. Нека обаhttp://www.teenproblem.net/forumче си припомним как Йовков на няколко пъти подсказва, че събитията в разказа се разиграват през страстната седмица, в дните преди Разпятието и Възкресението Христово. Съзhttp://www.teenproblem.net/forumнателен или не, паралелът е факт. Писателят е разположил герои и събития във времето на всеопрощението, в седмицаhttp://www.teenproblem.net/forumта, в която Христос, разпънат за отмиване греховете на хоhttp://www.teenproblem.net/forumрата, не ще забрави и Албена. Това е времето на всепобеж-даващото добро, когато за първи път е победена самата Смърт. Великден иде, целият свят е в Навечерието, всички се приготвят, природата и селото се обновяват, жените са изhttp://www.teenproblem.net/forumмазали и боядисали своите къщи. Само Албена - обхваната от греховна треска, заета изцяло със себе си, обсебена от съдбовната си тайна - отсъства от живота, не го забелязва. Не забелязва, или забравя, или просто не взема под внимаhttp://www.teenproblem.net/forumние, че в нощта на убийството детето е в стаята. Така ли постъпва убиецът, така ли постъпва злодеят?! Не. И Албеhttp://www.teenproblem.net/forumна, и Нягул не са на себе си, те действат като в някакъв злоhttp://www.teenproblem.net/forumвещ сън, от който не могат да излязат и в който безразборhttp://www.teenproblem.net/forumно преминават потискани стари огорчения с неясен произhttp://www.teenproblem.net/forumход и профучават в отвратителна близост деформираните лица на натрапените съпрузи. В този кошмар тъмнината в душите на двамата се взривява. Това е мигът, в който човек дава живота си, разменя душата си само за да съзре далечhttp://www.teenproblem.net/forumното, светещо лице на свободата.
На сутринта сънят се е оказал истина. И всичко трябва да се плати. С позор, с покаяние, с изкупление. Тук е центърът на разказа. Убийството не е причина, а повод. В противен случай Йовков задължително трябваше да вкара погребениhttp://www.teenproblem.net/forumето на Куцар, но то щеше да намали напрежението, идещо от премълчаното. Не само Албена, никой в селото не мисли за това, сякаш то е в някаква друга част от живота. Мъртвиhttp://www.teenproblem.net/forumят винаги е център на внимание, дори когато не е жертва. Макар и напълно невзрачен в живота, в смъртта човек се изhttp://www.teenproblem.net/forumравнява с всички останали, застава на най-високото стъпаhttp://www.teenproblem.net/forumло, отдето единствено може да се мине отвъд. Но не и в тоhttp://www.teenproblem.net/forumзи разказ. Самият Йовков придава на Куцар стойността на „вещ", извеждайки самото му име от някаква убогост (куц). В Албена, а по-късно и в Нягул има съсредоточена толкова художествена енергия, че всичко останало губи смисъл. Раз-колников е много по-важен от убитата баба.
Албена е запътена към свободата, към това непознато, красиво усещане, чието съществуване само подозира. Доhttp://www.teenproblem.net/forumсега героинята не е знаела, че Свободата е Пътят, не Целта. Сега вече знае, но трябва да изкупи своето прозрение. Йовhttp://www.teenproblem.net/forumков не я изправя пред въпроса за цената. Голямото й постиhttp://www.teenproblem.net/forumжение е разбирането, че е сгрешила. „Сгреших. Прощавайhttp://www.teenproblem.net/forumте!" Албена се е върнала в живота. Без нея селото ще е съhttp://www.teenproblem.net/forumщото, което ще е тя без него. Тя е пренебрегнала регулативhttp://www.teenproblem.net/forumните функции на колективния морал, но юридическата му сила приема смирено и кротко, което води след себе си опhttp://www.teenproblem.net/forumравдателната присъда.
„А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава." Очите й „под тънките вежди гледаха надолу", „ръhttp://www.teenproblem.net/forumцете си смирено държеше отпред, като че отиваше на черква". Каква е тази жена вече някой е казал, но коя е тя?! Тоhttp://www.teenproblem.net/forumва никога няма да разберем. Останала без нищо друго освен хубостта, тя някак се е обезплътила. Във външния й вид има нещо богородично, нещо мъченическо и светло, идещо от спокойствието, което писателят изрично подчертава. Със своя син сукман, единственото, което знаем за облеклото й, със своята скръбна, красота Албена удивително напомня за синята тревненска „Богородица Скърбяща", изписана през 1848 г. Помня, когато за пръв път видях тази икона. Беше в параклиса над Трявна, където е цялата сбирка на местната иконописна школа. Уредничката запали прожекторите, отhttp://www.teenproblem.net/forumнякъде вървеше тихо църковно песнопение. Когато видях синята Богородица, се стреснах. Обхвана ме някаква слаhttp://www.teenproblem.net/forumдостна отмала и едновременно с това усещане за непочте-ност. Някак срамно преодолях желанието да стоя при нея и едва когато останах сам, се върнах. Иконата беше сложена легнала и звънеше сред останалите. Беше жива. Стоях пред абсурд - скърбящата Божия майка беше красива девойка. Смутен бях не от възрастовото несъответствие - след „Пи-ета" на Микеланджело това не смущава никого! - а от съчеhttp://www.teenproblem.net/forumтанието скръб и красота. Скръб и хубост! Светата Дева страдаше за загубения Син, но стоеше спокойна, без всяhttp://www.teenproblem.net/forumкакви съмнения за предстоящото Му възкресение. Лицето й излъчваше не надежда, а точно спокойствие. Скръбно споhttp://www.teenproblem.net/forumкойствие. На такова съчетание може да издържи само жена! Задължително красива. Като Албена!
Паралелът между Йовковата грешница и Пресветата Боhttp://www.teenproblem.net/forumгородица може да звучи и кощунствено, но дотук той беше изцяло естетически. Друг не би могъл и да бъде, освен ако допуснем, че разказът ни е заблудил. Ами ако авторът ни е объркал, говорейки с недомлъвки за своята героиня? Ами ако я кара да действа в тъмни и неясни сцени, ако често предава обвинителните сведения като чути от нечия уста в анонимнаhttp://www.teenproblem.net/forumта тълпа - не са ли това все опити да ни заблуди? Признавам си, че стигам до тези въпроси само защото ми се иска Албеhttp://www.teenproblem.net/forumна да бъде невинна. Оправдал съм я вече, всеки би я оправhttp://www.teenproblem.net/forumдал. Но аз искам да съм я оправдал поради невинността й, а не въпреки вината й. И с дълбоко удовлетворение въздъхвам! Десетки пъти съм чел разказа, знам го почти наизуст, а едва сега разбирам, че и Йовков е направил тъкмо това!
Единственото доказателство по делото „Албена" е текhttp://www.teenproblem.net/forumстът на разказа. В него няма нито един факт, като изключим смъртта на Куцар. Не знаем дори как точно е убит - удушен ли е, с нож ли е прободен. Знаем само, че някакъв мъж, впоследствие се оказва, че това е Нягул, се е борил с него. Как е завършила борбата - за това мълчи единственият свиhttp://www.teenproblem.net/forumдетел, двегодишното дете на Албена. Знаем също, че Албеhttp://www.teenproblem.net/forumна е признала всичко, но какво точно е признала - никой не казва. Читателят чува от нея само едно признание - че е сгрешила. То като че ли носи в себе си някаква и сюжетна, и характерологична достатътчност. Извън него са само подhttp://www.teenproblem.net/forumробности, липсата на които е по-въздействаща, отколкото наличността им. Освен с престилката, която малкото дете поради късния час на нощта може и да е сънувало, Албена няма друго участие в престъплението. Нягул и Куцар може и да си разчистват сметки около съвместната си работа в мелницата. Писателят казва, че през последните дни отноhttp://www.teenproblem.net/forumшенията им са били много лоши. Това може да е резултат на разкриване на евентуалната връзка между Албена и Няhttp://www.teenproblem.net/forumгул от страна на Куцар, но може да е следствие и на безброй други неща. Самото убийство е скрито от читателя. От друhttp://www.teenproblem.net/forumгиго, не от писателя, той научава, че се е водила някаква борба. Но ако Нягул е нахълтал в къщата и е убил Куцар, а след това Албена е излязла и викала за помощ? Кога са разhttp://www.teenproblem.net/forumбрали съселяните, че Куцар е умрял? Най-важните детайли от зловещото събитие липсват.
Остава голямото съмнение - защо Албена крие името на убиеца. Най-лесният отговор, който би дал всеки читател, е, че Албена и Нягул са имали тайна връзка и че убийствоhttp://www.teenproblem.net/forumто всъщност е заговор. Но нито една дума в разказа, нито едно действие не посочва и дори не загатва, че между дваhttp://www.teenproblem.net/forumмата - млади, хубави, ощетени чрез несправедливия си брак - има любовни отношения. В целия текст те не си разhttp://www.teenproblem.net/forumменят нито една дума, нито един поглед. Читателят е подhttp://www.teenproblem.net/forumведен от репликата на непрекъснато променящия се дядо Власю: „Кучката развали още една къща." Но ако разказът продължи още малко, старецът може отново да се преобърhttp://www.teenproblem.net/forumне. Самият писател държи да отбележи, че останалите „за Албена не казваха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея". Може ли от раздразнението, поhttp://www.teenproblem.net/forumродено от пространствената близост между Албена и Няhttp://www.teenproblem.net/forumгул, да се състави обвинение в прелюбодеяние? Изключена ли е възможността героинята да е крила името на убиеца, водена от жертвената идея да понесе сама незаслужено наhttp://www.teenproblem.net/forumказание, за да изкупи свои други грехове, подобно на брата Дмитрий Фьодорович Карамазов?
Това са все въпроси, на които не може да се отговори ниhttp://www.teenproblem.net/forumто положително, нито отрицателно. От тази невъзможност извира поетическото напрежение, което прави виновността на Албена толкова вероятна, колкото и нейната невинност. Така по-ясно могат да се откроят двата плана в образа на геhttp://www.teenproblem.net/forumроинята - близкият, греховният, и далечният, праведният. В междинната точка, във фокуса, стоят признанието на греха и молбата за прошка. Пътят на Албена към свободата е всъщhttp://www.teenproblem.net/forumност завръщането й при морала. Нейното разкаяние напомня поклоните на Родион Романович на „Сенния площад" в Пеhttp://www.teenproblem.net/forumтербург. Най-важното нещо са другите, дори когато са карна-вализирана тълпа. Човек сам на себе си никога не може да даhttp://www.teenproblem.net/forumде прошка. Тук е великата привилегия на другите, на другия. Проблемът за „другия" е доведен до кристална чистота в разказа „Грешница". Смятам, че при анализирането му доhttp://www.teenproblem.net/forumсега погрешно се е възприемала Славенка като главен герой. Тя е само сюжетната повърхност, бурята, която завърта в сеhttp://www.teenproblem.net/forumбе си всички персонажи. Но дълбокият, истинският, драмаhttp://www.teenproblem.net/forumтичният герой е дядо Иван, нейният свекър. Славенка е конhttp://www.teenproblem.net/forumстантна, праволинейна и дори малко изкуствено греховна. Героинята не излита сега, както смята Искра Панова. Тя поhttp://www.teenproblem.net/forumначало е летящ човек. Йовков се интересува повече от падаhttp://www.teenproblem.net/forumнето й, след което е повдигната опростително от своя свеhttp://www.teenproblem.net/forumкър. Вътрешно подвижен е само дядо Иван - добрият човек, раненият човек, унизеният, който намира сили да прости на избягалата с циганин своя снаха, на абсолютната блудница, и с прошката си да я доведе до покаяние. В нозете на стареhttp://www.teenproblem.net/forumца, който „стоеше прав, пребледнял, със строго и замислено лице на икона", Славенка заплаква с глас. Със сълзите си тя ще се спаси, защото в тях душата се очиства и се връща към своята истинност. С горък плач Петър изми греха на трикратното си отричане от Христа и получи ключовете на Божиhttp://www.teenproblem.net/forumето царство. На безлъжовния плач св. Йоан Златоуст е посвеhttp://www.teenproblem.net/forumтил третото си слово за покаянието, виждайки в него път към опрощението на греха. Заплакалата с глас Славенка ще се спаси и чрез прошката на дядо Иван, моралния законодател на този разказ. Той е героят, у когото има психическа динаhttp://www.teenproblem.net/forumмика, само той минава през реалното и тежко изпитание, наhttp://www.teenproblem.net/forumречено Славенка. Единствен той от своето семейство и от цяhttp://www.teenproblem.net/forumлото село не е дръзнал да се оцени като по-праведен от грешhttp://www.teenproblem.net/forumницата, та да хвърли камък върху нея. Защото не сме ние, коhttp://www.teenproblem.net/forumито ще съдим. Чрез своята най-дълбока същност дядо Иван се нарежда в „литийното шествие" на Йовковите добротвор-ци. Внимателният прочит показва, че в този разказ Йовков се възхищава не толкова на „порива" на Славенка, колкото на свръхсилата на Дядоивановата доброта.
Грехът, греховността не е в пряка връзка с хубостта. Те не са взаимно обусловени. Красотата и доброто са различни неhttp://www.teenproblem.net/forumща, както са различни грозотата и злото. Те са понятия от различен порядък, от различни нива в ценностната скала на Иовковия свят. Естетическото и етическото може и да съвhttp://www.teenproblem.net/forumпаднат в окото на читателя, но те са на различна далечина от него. Красотата, естетическото, е в близкия план на творбата и в привидността на героите. В далечния план на обратната перспектива е етическото, моралът, същността на човека в света на другите. От това не е освободена дори Албена -скръбната красива жена на българската литература.

**cool_f** · 02-01-2009, 10:37

http://zamunda.pomagalo.com/download/117475/

http://download.pomagalo.com/136/tvo...na+ivan+vazov/

mersi mn

**Tedi4ka** · 02-01-2009, 10:39

РАЗКАЗИТЕ НА ВАЗОВ

Много са авторите в българската класика и съвременност, които творят и в стихове, и в проза, но обикновено решаваща роля за определението им има само единият литературен род. А Вазов е автор еднакво врязан в съзнанието ни и като поет, и като белетрист. Вазов е авторът, който и в поезията, и в прозата полага основите на следосвобожденската литература, основи които продължават и доразвиват традициите на предшествениците и приобщават българската литература към общоевропейския художествен опит. Неговите повести и романи, разкази и очерци, спомени, импресии и пътеписи създават жанрово-разгърнатата система на следосвобожденската ни художествена проза. Така за Вазов еднакво характерна е национално-историческата епичност като един наджанров момент. Неслучайно в неговото обхващащо и трите литературни рода творчество се обособяват разножанрови и разностилови тематично-проблемни ядра, най-тясно обединени от определена концепция за дадена епоха в националния живот, а често и от съвсем преки междутекстови връзки. Характерния Вазов епичен размах се определя от широтата, с която обхваща облика и развитието на българското общество в неговото социално-битово всекидневие и в съдбовните мигове на историческия му живот на прага на две епохи. От масово-патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание до обществено-историческите, социално-икономическите, идейно-нравствените съединения, сред които се изгражда и утвърждава българската държава. Или прозаичните му текстове в своята основна насоченост еднакво търсят преди всичко образа на българина и българското в динамиката на неговия исторически живот.
С разказите на Вазов започва разцвета и разнообразните художествени търсения на този жанр като доминираща форма в творчеството му от последното десетилетие на 19 и първите години на 20 век. За да се оцени приноса му е достатъчно да се види подвига на българската проза преди него – ограничените сюжети, тезисните герои, семплите художествени решения. Ивенно Вазов е авторът, създал един по-богат, по-аналитечен и вълнуващ спектър от образите на българската действителност.
Респектиращо голям е броя на Вазовите разкази – 155, разкази поместени в осем сборника “Повести и разкази”, “Драски и шарки”, “Видено и чуто”, “Пъстър свят” и други.
Още през осемдесетте години Вазов полага линията на дългия и късия разказ, която ще стане доминантна за литературата ни през следващото десетилетие. Характерно за Вазовото развитие като разказвач е, че за разлика от повечето писатели той стига до разказа, преминал през трудностите на големите белетристични форми – романа и повестта (“Под игото”, “Немили-недраги”, “Чичовци”). Вазов създава своята проза в драматичното време на следосвобожденската действителност. За писателя освободителната война е особен прелом в живота на нацията и в живота на всеки отделен човек. Войната не просто донася свободата, тя разделя българското време на преди и сега. След като Възраждането е положило основите на символична България, сега е време да се построи и реалната България – с всичките й нови институции, с новите отношения между хората. Тук обаче се появява голямото историческо “но”, което засягакакто плана на социалния живот, така и плана на моралността. Нова България се оказва една сякаш непозната, чужда страна и в този смисъл Вазов е големия певец на сблъсъка – сблъсък исторически, социален, морален. В близкото минало той вижда истинския ресурс за национално самочувствие – там е укрепен пантеона на героите, там е символичната стойност на жертвената кръв. Миналото като време на надеждите и саможертвите става призма, през която се оценява действителността сега. Срещу високата символична стойност на миналото поетът изправя нищетата на настоящето, срещу идеалите – действителността. И Вазов става пазител на високите ценностти на общността. Затова са така силни и неговите пристрастия към всичко, което може да бъде обвързано с чистотата, разбирана преди всичко в моралните й измерения. Чист е виличествения пример на националните герои, чист е идеалът на нацията, който се опитват да потъпкват новите “тъмни” герои на деня, чиста е приросата, от която ни отдалечават светските суети и дребнавите грижи. Самата литеретура, която създава Вазов поема ролята на мораялистична институция – тя поема ангажимента да покаже бездната, която се е разтворила между високите полети на националния дух и главоломните пропадания. Поради този факт есна част от творбите на Вазов са обърнати към миналото и по-точно към близкото минало преди освобождението. Това са разказите “Възпоменания”, “Из кривините”, “Апостолът в премеждие” и други, повечето от които са свързани с големия сюжет на нациоално-освободителните борби. В тези разкази преобладава утвърдителния патос и романтизма на революционно-героичната епоха. В тези творби се залага най-вече на изключителното, на драматичното в сюжета, на изненадите и резките композиционни похвати. Героите се героично стилизирани, въвлечени в авантюрно-напрегнати ситуации, които съдействат за разкриване на основните им черти. Техния вътрешен свят е здраво привързан към “рамката” на историческата конфликтност и се определя от нейното развитие. Важно място в изграждането на тези творби заема идеята за времето. От една страна това е времето на бита, където животът си тече, отмерван от традиционното, от друга страна това е време, свързано с изпитания и приключения – това е максимално сгъстеното авантюрно време, в което е въвлечен целия народ. Основна негова характеристика е способността да преобразява, да приобщава хората към други ценности – за да напуснат битовото си място и да излязат на историческата сцена. Проблема за времето има още едно измерение. Става въпрос за съпоставката между преди и сега като възможност да се изгради някаква конкретно- личностна или обобщено-нравствена перспектива към изобразения фрагмент от миналото.
Сюжетът на разказа, “чистият път” идва да представи поредния пример за Васил Левски – апостола на българската свобода. Разказът би си останал затворен в анекдотичното, ако не беше въведението, в което се обсъждат начините по които би могло да бъде адекватно изобразен Левски. Представяйки ни полемеките по повод откриване паметника на Левски, повествувателят всъщност ни изправя пред големия въпрос за оценката за миналото и за неговите образи. Миналото не е нещо готово, нещо веднаж завинаги застинало – ние сме тези, които правят неговите образи и сме отговорни към тях. Защото миналото не се интересува от нашите оценки заради самото себе си, ние сме тези, които правим неговите образи, ние сме тези, които се нуждаем от неговия опит. Когато даваме оценка ние преценяваме не само него, но и самите себе си. Това е разбрал Вазов и е избрал пътя именно към един нравствено-справедлив и романтически приповдигнат образ на миналото. Не пътя на сенките и на дегероизацията, по-скоро този на светлите лица на историята. Лица, които препращаткъм големите културни и исотрически аналогии, какъвто е случая с Левски.
В разказа “Една българка” писателят възкресява отново героично-трагичната 1876 година. От една научена на път за лобното място на Ботев действителна случка. Вазов оформя драматично раздвижен сюжет, в който центъра на тежестта подчертано се пренася от Ботевия четник към една редова българка. Една от многото запазила вътрешното зрение на душата, което я сродява с големия исторически живот на нацията и я превръща в символ на имащия право на съществуване национален оптимизъм. Сирачето на баба Илийца оцелява и неговото спасение е разчетено като резултат от доброто, което тя е извършила – помощта на четника, тръгнал да се бие за “българското” и “християнската вяра”. Защото преди освобождението “българското” и “християнското” са онзи символичен свод, който прави хората съпричастни един към друг.
В по-различна светлина е показана съдбата на друг редови патриот от Вазовия разказ “Дядо Йоцо гледа”. Един разказ, внушаващ че най-големите щастливци са тези, които не могат да видят истинския образ на Нова България. Това щастие на слепотата ев сюжетната основа на “Дядо Йоцо гледа”. Преди всичко творбата е интересна със своята двойна оптика към миналото и настоящето. Тя уж не е за миналото, а е за новото време, но нейния герой “гледа” към настоящето с очите на миналото. А в същото време настоящето е гледано и през очети на съвременниците – именно те изразяват истинската, адекватна оценка за него. Тук някъде е закодиран и конфликта. Зад историята на нещастния старец творбата ни разказва за два погледа, които виждат толкова различно, виждат две така различни Българии. Единият е погледа на захласващата се радост, другият е погледа на горчивите разочарования. Докато за селото свободата е нещо, което непрекъснато се свива, за Йоцо тя е нещо, което се съхранява в обемите на своята миналост и дори се разраства. Свободата се бави, защото в отделеното, отдалечено село жадуващо живее два пъти отделения Йоцо. Но парадоксалното е, че слепотата помага на героя да затвори в себе си един свят, който всички останали вече са напуснали. Този свят има преди всичко емоционални измерения и символно натоварени образи. Срещите и преживяванията на тези образи градят всъщност творбата.
“Срещата” е ключов компонент – тя може да е свързана с поставянето на някаква загадка, да носи изпитания или да води към цялостното изгубване на самоличността. Освен опасните срещи ими и позитивни – те подсказват решения, насочват по правилния път, възнаграждават героя за неговите способности. Срещите на дядо Йоцо с околийския началник, с войника, с българската железница са тъкмо такава “награда”, осезаване и потвърждаване на свободата. В това се състои и честитостта на Вазовия герой – в шанса му да обитава само пространства на възторга, без да излиза в бедните и разочароващи покрайнини на делника. Той е съумял да пренесе през годините не само своя личан образ на свободна България, той е опазил е пренесъл колективния възрожденски образ на така жадуваната свободна страна. Проблемът ече в своята забързаност и прагматична залисаност Нова България е забравила и загърбила Възрожданска България.
В творби като “Травиата”, “Тъмен герой”, “Пейзаж”, “От оралото до ората” “изплува един друг образ на България”. Това е всъщност истинския й образ – него виждат зряшите и Вазов не пести краските и емоциите си при неговото обрисуване. И тези творби са насочени към обществено-политическата и нравствена поквара. Докато Дядо Йоцо живее щастливо, унесен в своите видения на символична България, в полицейските подземия се разнасят зловещите удари и стенания на реална България. Точно тях дочува писатеят в разказа “Травиата”, за да постави тревожно въпроса за напразно пролятата кръв.
В “Кандидат за хамама” Вазов ще разгърне пълния лик на страстите в следосвобожденска България. Наивно-възторженият кандидат ще разбере голямата разлика между думите и делата, между обещанията и реалността. Политиката не като грижа за хората, а като път към личното устройване, това мотивира бурната активност на устремилите се кандидати. Нравствения жест на отказване от надпреварата по надлъгване е ясен знак за позицията, взета от писателя.
Независимо от всички разочарования от новата действителност, Вазов никога не губи вяра в нравствените сили на човешакта душа и в националните добродетели на българина. И когато на мястото на героите застава “практическият человек на новото време”, писателят обръща поглед към тъмните, неизследвани страни и открива там неизвестния “тъмен” герой. Един Вазовски вариант на класическия образ на малкия човек – малък по своето социално положение, но твърде голям в своята човешка и гражданска същност. Или Вазов е автор, готов да открие човешкото навсякъде, дори и в полицейския участък – място, с което са свързани някои от най-мрачните му разкази. В разказа “Тъмен герой” авторът изследва реакциите на конкретния човек в ситуацията на изпитание. Бедността е разчетена именно като порвокация към нравствените устои на човака. Униформата цели да направи от него безропотен изпълнител на йерархичните разпоредби. Тя му предлага и най-голямото изпитание – побоя над невинни хора. Отказът на героя го спасява от позора, но съвсем не решава обществения проблем. Защото зад “тъмния” герой стоят други, още по-тъмни герои, чиято агресивност ще накара писателя да напише “О, жестоки времена! О, жестоко племе!” и да зададе развълнувания въпрос “Няма ли кой да основе партия на милосърдието?”.
Обобщение на критичното вглеждане в българската действителност е цикъла с кратки разкази “Кардашев на лов” – творба, представяща ред сюжети, които служат като доказателство за изобилието на егоистични страсти и за липсата на високи идеали. Писателят преброжда не просто различните квартали на столичния град, а различните социални пластове, но никъде не открива своя възвишен сюжет. Навсякъде го очакват доказателства за нравствена нищета и социално безразличие. Животът в столичния град е “дребен”. Именно дребнавостта на живота и неговата нравствена осакатеност дават основание на писателя да заключи, че “настоящето може да дава живот само на сатирата”.
Природата, светлите идеали на миналото са онези запазени пространства на възвишеното, в които човек може да се укрие от агресивната и жалка действителност. Разказът “Пейзаж”, обаче е написан сякаш полемичен контрапункт спрямо възможността от подобни бягства. Героят на разказа излиза извън града, за да потърси тишината и свободата, но върху прекрасните гледки и възвишените настроения, внезепно се наслагва нов “пейзаж” – старата жена със сираче на ръце, която се появява на пътя. Чрез този образ писателят въвежда отново вълнуващата го нравствена проблематика “страховития призрак на действителността”. По пътя на метафоричните преноси се налага изводът за сирачеството на целия български народ. За липсата на дистанция, която да проправи път към спасението. Хората са прехвърлили отговорността на анонимните и абстрактни институции. Личният ангажиминт изглежда все по-трагично невъзможен.
Увлекателните сюжети, широкият художествен диапазон – всичко във Вазовите разкази има една неизменна насоченост към образа на българина и българското в цялата негова обхватност към проблемети на националното битие, в цялото му историческо и социално-битово многообразие. Те са показателни за стремежа на Вазов да се направи от литературата действен фактор в обществения живот. Тя да създаде нови ценности в един свят, където техния недостиг е видим и осезаем.

**Tedi4ka** · 02-01-2009, 10:40

Художествена изявана един от най-драматичните и преломни периоди в националното ни развитие, творчеството на Иван Вазов остава не само като символ на раждането и утвърждаването на новата българска литература, но и като неотделим елемент от историческата ни и културна памет.
Роден и възпитан в будна и демократична среда, в град със съхранени народностни традиции и опазен патриотичен дух, той превръща творчеството си в художествен израз на онова дейно и горещо родолюбиво чувство, което определя изявите му от неговите най-ранни младежки години.
Вазов превръща темата за националноосвободителните борби в основна тема на творчеството си-”Пряпорец и гусла”, „Тъгите на България”, „Избавленйе”, и по-късните му творби - „Епопея на забравените”, „Немили-недраги”, „Под игото”.
Настъпилите след Освобждението политически партизанства и борби, утвърждаващите се користолюбиви и егоистични стремежи, идейното издребняване и духовното опошляване дълбоко нараняват чувствителното сърце на твореца и опредедят основните насоки в следосвобожденското му творчество.Реакцията срещу съвремието ражда критическите му разкази „Кандидат за хамама”, „Епоха-кърмачка на велики хоря”-”Сладкодумен гост на държавната трапеза”, “Травиата”,”Тъмен герои”. Тя осмисля идейно-емоционалния патос на стихотворенията „Векът”, „Пустота”, „Апатията”^ „Линее нашто поколение”.”Елате ни вижте”. И колкото поетът е склонен към романтично идеализиране и хиперболизиране в носталгичния оглед към миналото, към героичните му върховни изяви („Едопея на забравените”,”Под игото”),толкова той е подчертано правдив и критично безкомпромисен в социално-духовния и нравствен анализ на настоящето. Разочарованието от новата социално-политическа и идеино-духовна национална криза, настъпила след Първата световна война, предйзвиква нов особено болезнен прелом в творческото съзнание на поета. Вазов обръща погледа си „навътре”, към собствената си душевност, към интимно-съкровения свят на човешкото си сърце. От този период датира стихосбирката му „Люлека ми замириса”,в която той дава лиричен израз на емоционалните си преживявания.
Образът на България и съдбата на българина имат всеосмисляща стойност в богатото Вазово литературно наследство.Те са в основата както на идейно-тематичните му тьрсения, така и в художествената природа на поетиката му.В поезията на твореца могат да се очертаят различни тематични кръгове, но в тяхното привидно многообразие неизменно откриваме образа на родината-красотата на нейната природа богатствата на земята й, благозвучността на речта й, съдбата на народа й.
Темата за националноосвободителните борби на българина остава определяща в твордесдсия свят на Вазов. Разочарован от краха на възрожденските идеали, от общественото и политическо несъвършенство на новоосвободена България, дълбоко засегнат от нравственото деградиране и лесната „забрава” на светлите исторически личности. Вазов създава своята „Епопея на забравените”, чиято въздействаща сила не отслабва и до днес. Неслучайно”Епопеята” започва с одата „Левски”. В личността на Апостола творецът въплъщава съзвучното единство м/у патриотичната всеотдайност и високата лична нравственост, м/у съзнанието за дълг към родината. Още в монолога на героя поетът изразява основните идейни ориентири на творбата си - утвърждаването на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, на хуманната мисия на човешкия живот. И именно тази хуманна нагласа ражда и осмисля патриотичната саможертвеност, безкористното себеотрицание, безрезервната всеотдайност.
Идейното и духовно съзряване, висотите, до които достига националният дух, Вазов блестящо пресъздава в одата „Кочо”.Героичната самоцзява на отделните личности в тази ода се превръщат в принципи на колективното действие.В напрегнатата атмосфера на съпротивата, в непоколе*имия борбен дух, в надделяването над страха и ужаса и в съзнателния избор на смъртта Вазов утвърждава гордата изява на възроденото национално съзнание.

Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твойта пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна еъстаналий роб!

Общочовешки смисъл Вазов влага и в интимносъкровените си изповеди, събрани в стихосбирката „Люлекът ми замириса”. Пренасочвайки вниманието си от национално и социалнозначимите събития и проблеми към вътрешния свят на човека, към духовните и психологическите му изживявания, към философските и етичните му размисли, поетът потвърждава богатството на творческото си съзнание, незчерпаемостта на лирическите си възможности. Поезията на Вазов има характер на истинско естетическо явление в развоя на българската литература, която очертава новите и истински пълноценни художествени хоризонти на националното ни поетично изкуство.

**SpEeDeMoN** · 02-01-2009, 17:09

http://download.pomagalo.com/134888/...search=8883300

**Tedi4ka** · 02-02-2009, 11:49

ГЕННО ИНЖЕНИРАНЕ НА ХОРА И КЛОНИРАНЕ
КЛОНИРАНЕТО Е ПРОЦЕСЪТ,чрез който едно живо същество се “създава” от една клетка на друго. Съгласно изследване на Time/CNN от февруари 1997 г. 93% от амерканците са срещу клонирането на човека и 66% от тях са срещу клонирането на животни.
ЕТИКА НА КЛОНИРАНЕТО

Тя е основен аспект на човешкото достойнство, т.е. хората са такива каквито са и трябва да бъдат приети като такива. Те не трябва да бъдат обект на проектиране от страна на други хора. Това изглежда добре, иначе основното различие между хората като субекти и обекти (в случая манипулирани в зависимост от желанията на други) ще изчезне, което би имало ужасни последици за човешкото достойнство. Социалните последици от тези промени биха били сериозни -това би било нова ера в човешката история, в която генетичнoто устройство на чoвешката раса като цяло ще бъде подложено на пазарен натиск. Поради факта, че това е много скъпо нещо, една много вероятна последица е, че само богатите биха спечелили допълнителни предимства за своите деца, водещи до генетично усилване на един бъдещ властващ елит. Лии Силвър - биолог от Университета в Принстън (САЩ) е казал, че този елит би могъл да се превърне в нов отделен вид. Давайки сила на тази техника и неотдавнашните примери на геноцид в 20 век, имаме причини да се страхуваме от употребата на генетичното инженерство за целите на евгениката (науката за подобряване на човешката раса).
Президентът Клинтън нарече човешкото клониране “морално неприемливо” и предложи петгодишна забрана върху клонирането на хора. Въпреки водещата му роля, възможностите на американския президент са ограничени. Той можа да поиска само доброволното съгласие за това от индустрията, но след като не вложи достатъчно укор в искането си всъщност не се осъществи една реална забрана. Конгресът отхвърли неговото предложение и така все още остава една законодателна празнина. Патентният офис на САЩ междувременно постанови, че клиниките могат да патентоват техните собствени ембрионални линии, като откри дискусията по въпроса за т.н. “ембриони-проектанти” за изследователски цели.
Обратно на това Световната здравна организация (СЗО) и Съвета на Европа поискаха забрана върху клонирането на хора. Чрез забрана на клонирането някои научни въпроси ще намерят по-трудно своя отговор. Но удобството на учените не може да бъде използвано като оправдание за деградирането на човешката раса, както това се случи в нацистките концентрационни лагери. Трудността при получаването на класове от биомедицинската информация е незадоволително оправдание за извършването на изследвания, когато се отнася до човека.
Въпреки големия шум, който се вдигна, когато учени от университета Куингхи (Южна Корея) извършиха човешки клонинг до 4-клетъчен стадии преди да го спрат, такива експерименти се правят от години. През 1993 г. университетът Джордж Вашингтон (САЩ) успя да клонира 17 човешки ембриона в 42. Имплантирането на ГИ човешки ембриони е забранено в Южна Кореа от 1993 г., но проблемът е, че новите технологии не изискват сперма за осъществяването на оплождането. Два дни след изненадващото съобщение Южнокорейското правителство забрани фондовете за човешко клониране, но не се стигна до законодателна забрана. В постановлението си правителството е признало,че частната индустрия и независимите учени не биха се разколебали от липсата на правителствени фондове.

Учените също провеждат изследвания върху т.н. “боди рипеър китс” (набори за възстановяване на човешкото тяло): след раждането си бебето бива подсигурено с клонирани клетки, замразени в национална тъканна банка. Чрез тези “набори” би могло да се генерират в неограничени количества човешки тъкани за трансплантиране и лечение на неизлечими болести. Тъканни проби могат да бъдат взети от новородено бебе и запазени в случай на необходимост. Така биха се клонирали органи от собствените клетки на даден индивид и по този начин би могъл да се избегне рискът от отхвърлянето на трансплантанта. Университетът Розлин (Великобритания) и университетът на Уискънсин (САЩ) преследват реализирането на тази концепция. Затова учените лобират правилата да бъдат разширени така, че да позволяват “терапевтично човешко клониране” и “ние всички да можем да имаме на разположение наши клонирани клетки”, които след това да могат да бъдат използвани за клонирането например на ново сърце.Но все пак, в крайна сметка, реална загриженост бе породена от клонирането на цяло поколение жаби без глави през 1997 г., което повиши страха от създаването на хора без глави, като т.нар. “фабрики за органи” или още “научен фашизъм,” т.е. ще бъдат създадени други човешки същества и целта на тяхното съществуване ще бъде обслужването на една доминираща група.
“ДЖЪРМЛАЙН” ТЕРАПИЯ
“Джърмлайн” (буквално зародишеви линии) терапията - процес, чрез който гените са манипулирани в ранните стадии на ембрионалното развитие или в оплодената яйцеклетка, понастояшем бива подробно разглеждана заради огромните й възможности за търговия. Ядрото на клетката на зрелия организъм с известните си биологични характеристики може да бъде използвано като суров материал за “усилващи” техники, включващи въвеждане на допълнителени или изменени гени. Веднъж генетично изменени, ембрионите носят тази промяна във всяка една клетка в процеса на развитието си. Една грешка би означавала, че всяко поколение след това би съдържало същия недостатък. Какво би могло да се направи, ако направените грешки са по една в двадесет поколения и също, какво би могло да се направи, за да бъдат отстранени те? Спектърът на “генетичните подобрения” от търговска гледна точка и на “бебетата-проектанти” също се е увеличил: “Да, вашето дете също може да има ръцете на Моцарт или да изглежда като Нют Джинрич само за $29,95”. Tова много съмнително начинание, понастоящем технически осъществимо, прави възможни действително в неограничени мащаби “евгеничните” опити за т.н. “подобряване” от културно определени и произволно стартиращи точки.
Веднъж разрешено за “медицински” нужди, не би било възможно да се контролира употребата на това за целите на “усилването”, каквито случаи има вече както в хирургията, така и с много лекарства. Въпреки че адвокатите на “джърмлайн”- генетичното инженерство спорят относно неговите медицински предимства, то има много малко инстанции, където избягването на раждане на генетично инженерни осакатени деца да не бъде съпроводено от други неща, като например: донорство на гамети, преимплантационна диагноза, осиновяване, прекратяване на бременност или отказ от родителски права. Това не може да бъде приемливо и гореспоменатите етични и социални последствия да бъдат рискувани заради стремленията на малка група хора, които са на изчезване.

**NadezhdaDqkova** · 02-03-2009, 16:19

Здравей

Може ли да помоля да ми копираш темата от помагало( мила ще ти я напиша как се казва и ако може да я намериш, защото съм нов потребител и не мога да давам линкчета). Темата се казва: Магическата сила на женската красота в разказа "Албена" от Йовков

Мерси предварително

**glor4eto_** · 02-03-2009, 16:47

http://zamunda.pomagalo.com/download/28593/

ако някой ми хо изтегли ще съм му много благодарна.

**Tedi4ka** · 02-04-2009, 14:02

Първоначално написано от NadezhdaDqkova

Здравей

Може ли да помоля да ми копираш темата от помагало( мила ще ти я напиша как се казва и ако може да я намериш, защото съм нов потребител и не мога да давам линкчета). Темата се казва: Магическата сила на женската красота в разказа "Албена" от Йовков

Мерси предварително

Магическата сила на женската красота в разказа “Албена” от Йовков

Разказът “Албена” е вписан в една от представителните Йовкови творби – произведенията от “Вечери в Антимовския хан” (1928г.) създават очарователен фикционален свят, възкресяват тукашното село и тукашния човек, каквито са във въображението на писателя, тъгуващ за едно безвъзвратно отминало време. Йовков не се интересува твърде от социалните конфликти на селото. Авторът на “Албена” се вълнува от друг тип проблематика, от други измерения на човешкото и на българското, когато пресъздава тукашния патриархален свят.
Произведението “Албена” разисква възлов за цялото творчество не белетриста проблемен кръг. Въвличайки ни като своеобразни зрители в историята на една хубава жена, участвала в най-тежкото от престъпленията – в убийството, повествователят ни кара да си задаваме трудни за обмисляне въпроси: подсъдна ли е красотата, виновна ли е тя:ако хубостта води с себе си греха, може ли, нужно ли е човекът да я “забрани”;ако за да живее със и в доброто, той трябва да се откаже от красотата, струва ли си пре*иваването в доброто, верността към доброто; ако всяко престъпление се наказва, престъплението поради страст, провокирана от красотата, по-малко ли е престъпление и т.н.
В разказа “Албена” “криминалната” история е превърната в история за сложността на конкретния житейски казус, който не може да бъде лесно побран, лесно осмислен и твърдите и уж семантически ясни категории на оценяването-класифициране като “добро” и “зло”.
Куцара, мъжът на Албена от разказа, като чели няма и не би могъл да има нещо общо с жената в която са влюбени всички (“Той беше неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше.Неуморим като машина, цял посипан с паспал, той мъкнеше тежките чували и макар и всеки ден и всеки час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а вещ. Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло такова плашило като него да взема такава хубава жена като Албена. ”Хубавата ябълка свинята я изяда” – Казваха, но после престанаха да говорят и това и повече не се занимаваха с него”). И Нягулица (“Слаба, преди време остаряла, повехнала”) не е – като че ли – истинската “половинка” на Нягул (“…рус и хубавеляк, … калпакът му бутнат назад, а перчанът … разбъркан”).За окото, ценящо хубостта, хармонията в гледките на човешкото, Нягул и Албена са си “лика-прилика”.Но наредбите на реалността са по-други. Текстът не обяснява как и защо Албена се оказва жена на куцар. Йовковски е и начинът, по който в историята на грешницата Албена се намесва детето и. Албена е участвала в убийството на бащата на своето дете, то пък става причина истината да излезе наяве, може би я изпраща на въжето – странна симетрия управлява битието; последната прегръдка на майката и детето и събират не просто хора от една и съща кръв, а и трагически виновни един пред друг човеци, люде, разделени завинаги от греха който всеки от тях има пред другия.
Пак съвсем по Йовковски в “Албена” красотата се оказва дар, белязващ живота на индивида по двусмислен начин. Тя го прави желан, твърде важен за околните, събиращ сънищата и копнежите на обикновените, и в същото време го отделя от всички останали, товари го с кръста на неговата изключителност и му налага да плати – рано или късно, по един или друг начин – свръхцена за даденото му от съдбата.
В разказа красотата и престъплението, красотата и греха се оказват тясно свързани. Нацията “помни” каква е била тя преди престъплението (все се е смеела, очите и са играели); разказът знае и отношението на групата към жената, на който и е харесвало да бъде толкова много харесвана. Албена е извършила нещо непростимо, хубостта и е превърнала в убиец мъжа, запленен от любовта и. Но все пак, когато минава през тълпата, сърцата на хората се обръщат. Като че ли ”превеждайки” в женски вариант познатата от фолклора молба на хайдутина, отиващ на бесило, да е хубав в смъртта си, повествователят кара героинята си да пожелае – като последна милост – да се премени, да се нагизди. Ярката и красота сбъдва отново властта си над людете – въпреки всичко, въпреки ясното им съзнание, че пред тях е голямата грешница, убийца.
За пишещия въздействието на изключителната женска красота е също като на магията – именно магията е онова отвъд разума и обяснимостта, онова, което осъществява уж невъзможното. Магията не държи дълго тълпата във властта си. Жените се разгневяват, защото се оказва, че още един мъж е бил готов на всичко заради любовта на красивата грешница, мъжете не понасят, че някой е до нея – съвсем на истина е до нея, защото е споделил с виновната престъплението, както ще сподели и наказанието и. Омразата и гневът се завръщат в думите и жестовете на селяните изпращащи убийците. Но все пак чудото се е случило, така да се каже, пред очите ни – макар и за малко дори колективът е повярвал че красотата би трябвало да бъде неподсъдна, че за голямата хубост трябва да има прошка, каквото и да е сторила, че тя е такава изключителна, абсолютна ценност, та е сама за себе си мяра и закон. Дори и когато знаем как трябва да отсъдим, скърбим пред необходимостта, да отсъдим срещу красотата, поне за миг желаем някакво – ако ще и фантастично – спасение за нея.
Творецът Йовков ни изправя пред сложността на една роля, която уж играем от раждането та до смъртта с лекота – ролята на човека. Излиза че две от основните му потребности – потребността от пре*иваване в доброто и потребността от красота – също не подлежат на лесно хармонизиране. Избирайки да удовлетвори едната, човекът се обрича на загуба, на разлъка с другата. Това означава, че тъгата винаги ще е негов спътник, че накърнеността на света е неговия дял, че непълнотата на битието е онова, което му е дадено.
“Албена” е само един от многото текстове, заради които Йовковото творчество от десетилетия присъства в класическият фонд на българската художествена словесност. То пресъздава битието през погледа на творец, натрупал и знания, и печал, но и надежда за човешкото в не лекия си път. Поривът по красота и добро, по достойно съществуване за индивида и за групата присъства в много от Йовковите произведения. Макар и да са посветени на тукашната действителност, но тукашните хора, те носят универсални послания, разбираеми за всяка – не само за българската, дори не само за балканската – културна среда.

**Tedi4ka** · 02-04-2009, 14:04

Първоначално написано от glor4eto_

http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/28593/

ако някой ми хо изтегли ще съм му много благодарна.

Същност на контрола като управленска ф-я

Той е последната фаза от процеса на управление и с него се установява доколко този процес се осъществява правилно. Той се смята и като начален етап на функцията регулиране – това което се е установило че е отклонение от взетото управленско решение се регулира в правилна посока. Управленския контрол се стреми да усъвършенства своя начин на действие и да направлява избраните функции към постигане на крайната цел.
Контролът като функция представлява онзи елемент от общото понятие за регулираност, който определя поведението на системата и нейната възможност да се развива в поставените параметри. Независимо от обстоятелствата , времето и пространството, контролната функция разглеждана като процес на проява в следните 5 елемента:
Оценка на нормата за поведение на дадена система в това число и поведението на индивидите;
Оценка на от взаимосвързаните звена и системи;
Прогнозиране на очакваното състояние на системите;
Измерване и установяване на фактическото състояние на системите;
Съставяне на коригираща програма или установяване на възможностите за регулиране на поведението на системите.
За да се осъществи контролната функция е необходимо да съществува някаква норма.От тази гледна точка контролната функция се проявява не само за да се определи изпълнението на нормата, но и да се оцени качеството на взетото решение.
Необходимо е да се имат в предвид две важни изисквания на контрола:
Контрола се провява по отношение реалността на избраната норма ,пригодността към възможностите на системата,съответствията с най-добрите постижения в света на други системи.
Контрола оценява наличието на количествени и качествени измерения в нормата, т.е. точните характеристики на контролираните параметри. Тези количествени и качествени характеристики помагат на контролната функция още във фазата на вземане на решение. Контролната функция определя контролираните параметри, съизмерва заложените количествените и качествените характеристики в нормата на системата с най-високите постижения……….
Значително по-ефективен е контрола проявен още при определяне на нормата на системата в етапа на определяне на нейните параметри. Оценката на нормата още в етапа на проектирането и е най-важен момент от съществуването на контрола като значима част от системата за управление на обществото.
Грешно е да се смята че всяка норма и критерии на поведение управленските системи и на индивидите в тях се налагат лесно, бързо и без съпротива върху личностите, групите,звената и колективите.

Регулиране на поведението на системата в резултат на упражнен контрол

Регулирането има съществено значение за пълната реализация на контролната функция. Отсъствието на системата от регулиране лишава контрола от ефективност. Превръща неговата поява в проста регистрация на факти и събития. Ето защо като завършек на контролната функция е необходимо да се състави коригираща програма. Тази програма обобщава констатираните нарушения и отклонения, включва диагнозата на определени събития и явления, както и средствата за осъществяване на промените във времето и пространството. Тази програма включва оценката за законосъобразност и целесъобразност и личната отговорност при доказани отклонения. Направените изводи за тенденции и закономерност се подготвят за управленско решение.
В контролната програма важно значение имат контролните признаци. Това предполага точност на оценките и предвиженията.
Коригиращата програма е част от коригиращите механизми за регулиране. Самото регулиране е също управленска функция, макар че някои учени ги отържествяват. От тази гледна точка коригиращата програма може да се нарече регулираща. Тя се осъществява след извършен контрол от оторизирани контролни органи. Времето за регулиране е свързано с провеждане на процедури за продължителен период, още повече че много от параметрите търпят силно влияние от външната среда. В текущо упражнявания контрол регулирането се извършва веднага при констатирани промени на параметрите.
Може да се направят следните изводи:
Контролът е основна управленска функция свързана с установяване поведението на системата, нейната възможност да се развива в набелязаните параметри;
Контролът е особен род управленска функция с широк спектър на приложение във времето и пространството. Тази функция притежава свойствата на главната управленска функция ”вземане на решения” като в различни степени и равнища на управление я допълва и усъвършенства. Чрез контрола се проверява правилността на взетото решение , неговите качества и обхват, установява се качеството на планиране и прогнозиране , определя се постигнатата степен на координираност.
Контролът като управленска функция обобщава качествената определеност на системата, нейната възможност да произвежда и изпълнява управленски решения т.е. да се възпроизвежда в качествено по-висша степен;
Контролът е управленска функция, която въздейства върху поведението на системата включително и на индивидите в нея, както и на междуличностните отношения. В този смисъл контролната функция е насочена към законосъобразност и целесъобразност в поведението на личности и системи. Тя определя отговорностите за проявени отклонения от нормите и правилата за поведение;
Контролът се проявява като част от управленските процеси чрез 5-те посочени елемента .

Видове контрол

Най-общо контролът може да се на основни и конкретни форми на контрол.
Основни са тези форми на контрол, които имат по-голяма представителност и се смятат за базови. Те биват следните разновидности:
Основни видове контрол
Държавен и обществен контрол

– държавния контрол се осъществява от специално създадени институции. Той произтича от правото на държавата да управлява своята собственост и да защитава своите интереси. Типични представители на държавния контрол са финансовия, стопанския, контрола осъществяван от сметната палата и др.
Контролът осъществяван от държавните органи е строго регламентиран. Оценките му са документирани по определен от закона ред, а изводите и указанията са императивно представени;
-общественият контрол е сравнително слабо проявен, но е израз на критичното отношение към поведението на държавни институции, служебни лица, към личностните прояви в отделни организации.

Вътрешен и външен

Според мястото на субекта и обекта , контрола е вътрешен и външен.
Вътрешен е контрола , когато субекта и обекта са в непосредствена близост или са в една система.
Външен е контрола при който имаме отдалеченост на субекта от обекта, т.е. те са в различни системи. Външният контрол показва наличие на йерархия в управлението.

Независим контрол

Той е особен род проявление на контролната функция. Приема се ,че независим е контрола, който се подчинява единствено на закона и не принадлежи към никоя държавна или друга институция. В развитите икономически страни независимия контрол се осъществява в две форми:
Държавен одит – извършва се от сметната палата и се подчинява само на Парламента;
Независим одит – контрол на оди торите , които имат призната по съответния законодателен ред правоспособност да проверяват и заверяват годишни счетоводни отчети

Материален и документален контрол

Контролът се разглежда като материален и документален въз основа на специфични особености на обекта и субекта на въздействие.
Документален е контрола върху цялата документация и съдържащото се в нея.
Материален е контрола върху съдържащите се в документа процеси, които може да се разглеждат и като инвентаризация.

Дистанционен контрол

При него няма контакт между субекта и обекта. Този вид контрол все повече ще намира място в управлението. При него само сателитна връзка позволява да се наблюдават и контролират някои процеси.

Конкретни видове контрол

Осъществяват се в различни условия по различни начини и биват следните разновидности:
Проверка и видове проверки

Проверката е една от формите при който има непосредствен контакт между субект и обект на контрол. Проверяват се параметрите при които се развива системата. Проверката може да бъде планова и извънпланова, пълна и репрезентативна, частична , тематична, компромисна, предметна, формална, документална и т.н.
Тематичната е свързана с проверка на изпълнени задачи.
Формалната проверка е по форма, т.е. за формата на документи и неговото съдържание от гледна точка на съдържанието.
Документалната проверка е свързана с проверката на документи.

Ревизия

Включва в състава си различни процедури и представлява последваща форма на контрола. Ревизията винаги представлява пълен контрол. В нея се включват проверки от материален и документален характер, насрещни и кръстосани проверки.

Проучване

Чрез него не само се констатира определено събитие, но се извършва анализ и оценка на събитията, изследват се факторите и условията които ги пораждат.

Наблюдения

Дългосрочна контролна форма за системно и продължително изследване на процесите и на комплекси от процеси и явления. В резултат на наблюденията се извършва съответно регулиране. Наблюдението има следните задачи:
Да се информират съответните управленски органи за съществуващите отклонения в наблюдаваните обекти;
Да се окаже съдействие за отстраняване на отклоненията и за достигане на необходимото равнище в рамките на проблема;
Да се предотвратят възможните отрицателни резултати в бъдещето състояние на контролните параметри. Изборът на тематика за наблюдение зависи от значимостта на отделните параметри на системите.

Систематичен контрол

Той се осъществява върху реализацията на избрана стратегия. Обект на този контрл са условията и предпоставките за решаване на стратегически задачи.
Стратегическият контрол е дългосрочен и служи за допълване и усъвършенстване на системата.

Прогностичен контрол

Обект са условията в които се развива даден контрол, неговото минало и настояще. От тази изходна позиция се прогнозира поведението на дадена система или процес към определен момент. За да се осъществи този контрол е необходимо да се разполага с богата информация за системата. Обектите на прогностичния контрол могат да бъдат всички ситеми в обществото.

Анализът като форма на контрол

Той е сомостоятелна форма на контрол, която се проявява чрез петте основни елемента на функцията контрол. Необходимата информация се събира целево по предварително определени признаци и показатели. Обект на този анализ са различно протичащи по време явления и процеси.
Форми на контрол

Основните форми на контрол са предварителен, текущ и последващ контрол. Критерии за определяне са или времето в което се намират контролните системи или обектите на контрол. Състоянията на подготовка, протичане и завършване на процесите определят основните форми на контролно въздействие.
Предварителен контрол се проявява предварителна подготовка на процеси при създаване на подходящи условия за тяхното протичане.има най- висша степен на профилактичност и превантивност.
Текущият контрол сеосъществява едновременно с протичаштата дейност. Следва последователноста на процесите, операциите различното поведение на системите в средата.
Последващият контрол е контол след събитието, след кото вече процесите са завършилии резултатите са налице.

Определение за контрол:

Контролът не е просто проверка , за да се санкционира отклонението, а автоматичен процес, който улавя условията, в които се пораждат отклоненията, бързо реагира за тяхното предотвратяванеи отстраняване. Главната характеристика на съвременният контрол е контрол преди събитието, а не след него.
Предмет на контрол е поведението на системите и индивидите в тях, а обект са самите системи.

**NadezhdaDqkova** · 02-04-2009, 16:06

Благодаря ти много, ти си страхотна

**CSKAFENKA** · 02-04-2009, 19:12

http://download.pomagalo.com/86275/l...ma+na+xxi+vek/ СПЕШНО Е МОЛЯ ВИ !!!!

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 03:55

Първоначално написано от CSKAFENKA

http://download.http://www.teenproblem.net/school/86...ma+na+xxi+vek/ СПЕШНО Е МОЛЯ ВИ !!!!

Linux - операционната система на XXI век

Linux е безплатна операционна система от UNIX-ов тип. За рожденна година на Linux се смята 1991г., когато създателят и Линус Торвалдс - тогава студент по изчислителна техника в университета в Хелзинки - обявява първата официална версия на Linux 0.11.
Идеята е това да бъде многозадачна, многопотребителска, некомерсиална, UNIX-подобна операционна система, която да се използва на Intel базирани персонални компютри и да бъде не само абсолютно безплатна, а и нейният изходен код да бъде предоставен също така безплатно и свободно на всички, които желаят да го разгледат, ползват и дори модифицират.
Всичко започва с този легендарен e-mail на Linus Torvalds до дискусионната група за MINIX:
From: torvalds@klaava.Helsinki.FI (Linus Benedict Torvalds)
Newsgroups: comp.os.minix
Subject: Gcc-1.40 and a posix-question
Message-ID: <1991Jul3.100050.9886@klaava.Helsinki.FI>
Date: 3 Jul 91 10:00:50 GMT
Hello netlanders, Due to a project I'm working on (in minix),
I'm interested in the posix standard definition. Could
somebody please point me to a (preferably) machine-readable
format of the latest posix rules? Ftp-sites would be nice.
Никой не му отговорил.
Линус тогава не можел и да предположи, че неговото хоби ще се превърне в значима операционна система, която заплашва по популярност всички утвърдили се вече такива и то на софтуерни компании с много пари зад гърба им. Нито пък, че операционни системи като Solaris и AIX ще бъдат основно пренаписани за да поддържат Linux приложенията.
Личната web-страница на Линус Торвалдс е http://www.cs.Helsinki.FI/~torvalds/. Там можете да видите снимки на дъщеричката му, както и e-mail-ът му, но моля Ви - не го занимавайте с глупости. Той е твърде зает човек.
Linux получава широко разпространение по Интернет, нейни съавтори са вече стотици програмисти. Интереси към нея вече имат и големите корпорации, занимаващи се с информационни технологии. Появиха се и компанни, които правят свои собствени дистрибутиви, като се ангажират и със техническата и технологичната поддръжка (разбира се - срещу заплащане). В момента в резултат на този бум Linux е вече и многоплатформена операционна система - отговаря изцяло на стандарта POSIX и чудесно се комбинира със съществуващите до сега операционни системи на Novell, Apple, Microsoft...
Успехът на Linux се дължи на Интернет, който позволи на хора от различни континенти и часови пояси да работят заедно без да се сблъскват с ограниченията на времето и мястото, пред които се изправя стандартният екип от разработчици - помощта на хора от цял свят, които имат знания и интерес да помагат в свободното си време и да хвърлят усилия към проект, който им дава малко слава и добър софтуер.
Освен това винаги изглеждаше, че целта на тези хора е създаването на най-добрия софтуер, който е по силите им. Ако прочетете архивите на електронната поща и трафика на дискусионните групи, обменени между екипа на създателите ще забележите голям професионализъм и много малко егоизъм
Обичайната Linux среда се състои от системен софтуер, който Ви осигурява всичко необходимо за да създавате свой собствен софтуер, да организирате и поддържате www-сървър, файлов сървър, mail-сървър или дори ISDN-маршрутизатор. Допълнително получавате огромно многообразие от безплатни софтуерни пакети, допълнени от растящ брой комерсиален софтуер. Вече не само студенти и ентусиазирани потребители използват Linux - цели предприятия и корпорации избират Linux като евтин, гъвкав и надежден Internet сървър и изграждат технологичната си мрежа с приложения, базирани на Linux. Най-вече заради най-бляскавите качества - сигурност, стабилност, многофункционалност и безотказност. Linux е изборът на NASA (National Aeronautics and Space Administration), водещата щатска лаборатория в Oak Ridge и хиляди, хиляди web-сървъри по целия свят. Компютрите, които създадоха специалните ефекти за филма 'Titanic' използваха Linux.

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:06

УПЪТВАНЕ ЗА РАБОТА
Тестът по общообразователна подготовка се състои от 100 въпроса, обособени в две части с общо десет раздела:
Ihttp://www.teenproblem.net/forum ЧАСТ http://www.teenproblem.net/forum–http://www.teenproblem.net/forum ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНАhttp://www.teenproblem.net/forum ПОДГОТОВКА

http://www.teenproblem.net/forumРаздел I БЪЛГАРСКИЕЗИК 10 въпроса
Раздел II ЛИТЕРАТУРА 10 въпроса
Раздел III ИСТОРИЯ 10 въпроса
Раздел IV ГЕОГРАФИЯ 10 въпроса
Раздел V МАТЕМАТИКА 10 въпроса
Раздел VI ФИЗИКА 10 въпроса
Раздел VII ХИМИЯ 10 въпроса
Раздел VIII БИОЛОГИЯ 10 въпроса
http://www.teenproblem.net/forum
IIhttp://www.teenproblem.net/forum ЧАСТ http://www.teenproblem.net/forum–http://www.teenproblem.net/forum ЛОГИЧЕСКИ http://www.teenproblem.net/forumвъпроси

http://www.teenproblem.net/forumРаздел I Разсъждения 10 въпроса
Раздел II Семантика 10 въпроса
http://www.teenproblem.net/forum
В началото на изпита Вие получавате от квесторите плик, който съдържа следните изпитни материали:

1. Тестова книжка, която съдържа въпросите и пет алтернативни отговора към всеки от тях. Не пишете нищо по тестовата книжка!

2. Лист за отговори, в който са дадени номерата на въпросите и буквите пред алтернативните им отговори. Този лист е официален изпитен документ, на който трябва да отбележите Вашите отговори на тестовите въпроси. В него има упътвания по какъв начин да направите това.

В карето, което е в горната част на листа за отговори, трябва да попълните собственоръчно следните данни:
- трите си имена по паспорт
- кандидатстудентския си номер
- единния си граждански номер
- датата на изпита
- варианта на теста
- локалния център (града), в който се явявате на изпит
3. Лист за чернова
Ако във Вашия плик липсват изпитни материали, уведомете веднага квесторите, за да добавят липсващото.
Времето за изпълнение на теста е 3 часа. След изтичане на това време сте длъжни да прекратите работата си и да предадете на квесторите плика с всички изпитни материали, които сте получили в началото на изпита.
В някои от разделите на теста ще срещнете групи от въпроси, отнасящи се към един и същи текст. Тези текстове са отбелязани със знака.
ЧАСТ I. ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНА ПОДГОТОВКА

@ РАЗДЕЛ I. БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

В кой ред има правописна грешка?

а) гледаме
б) гладиме
в) почистваме
г) измиваме
д) преговаряме

В коя от подчертаните думи (или изрази) е допусната грешка?

Като се има в предвид(а), че медицината не е точна наука, уповавайте(б) се на следния(в) критерий(г): ако се явява рядко и за кратко, аритмията може да се нарече “невинна”. Няма грешка(д).

В коя от подчертаните думи е допусната правописна грешка?

Българите може би нямаше да просъществуват след толкова години на робство, ако не притежаваха изобретателността(а), жизненността(б), устойчивостта(в) и гъвкавостта(г) на героя на Алеко Константинов. Няма грешка(д).

В коя от подчертаните думи е допусната грешка?

Неяснотите и откровените(а) противоречия между отделни текстове в набързо(б) приетият(в) Закон(г) за публичното предлагане на ценни книжа май ще продължат и занапред. Няма грешка(д).

В кой ред има правописна грешка?

а) митничарят
б) юбилярят
в) букварят
г) секретарят
д) зетят

Кое съществително име е употребено като увеличително?

а) летища
б) училища
в) тържища
г) месища
д) игрища

За форми като:

единадесет - единайсет - единайсе
дванадесет - дванайсет - дванайсе
тринадесет – тринайсет - тринайсе
двадесет - двайсет - двайсе

е вярно, че…

а) правилна е само първата форма
б) правилна е само втората форма
в) правилни са и първата, и втората форма
г) третата форма е правилна само в устната реч
д) правилни са първите две форми, но втората се препоръчва в писмената реч

В кое изречение смисълът е изразен неправилно?

а) Детето правеше снежна топка и я хвърляше веднага.
б) След като направеше снежна топка, детето я хвърляше веднага.
в) Детето направи снежна топка и я хвърли веднага.
г) Правейки снежна топка, детето я хвърли веднага.
д) Детето хвърли веднага току-що направената снежна топка.

На какво се дължи грешката в следното изречение?

Премиерът покани в пресцентъра един млад човек часове преди абитуриентския
си бал.

а) на неправилното изписване на формата “пресцентъра”
б) на липсата на запетая пред формата “часове”
в) на неправилната употреба на местоимението “си”
г) на неправилното използване на формата “абитуриентския”
д) в изречението няма грешка

В кой ред няма грешка при употребата на кавички?

а) Тази “Булонка” ми е влязла под кожата.
б) Близо до “Металургпроект” откриха голям супермаркет.
в) Всяка събота и неделя се изкачвам до връх “Ботев”.
г) Най-старият хотел в града е хотел ”Балкан”.
д) Започна първенството за отборите от “А” футболна група.

6 край на раздел I. български език
& РАЗДЕЛ II. ЛИТЕРАТУРА

Автор на романа “Дядо Горио” е…

а) Оноре дьо Балзак
б) Ги дьо Мопасан
в) Лев Толстой
г) Виктор Юго
д) Иво Андрич

Кое понятие е излишно?

а) романтизъм
б) символизъм
в) критицизъм
г) експресионизъм
д) акмеизъм

“Горски пътник”, “Сердарят” и “Кървава кошуля” принадлежат на…

а) дамаскинарската литература
б) възрожденската литература
в) литературата на 80-те години на ХIХ век
г) литературата на 90-те години на ХIХ век
д) литературата от началото на ХХ век

“Епопея на забравените” е…

а) цикъл
б) поема
в) драма
г) лирическа трилогия
д) нито едно от изброените

“Песента на колелетата” е название на…

а) разказ от Елин Пелин
б) стихосбирка от Иван Вазов
в) поема от Петко Славейков
г) стихотворение от Пейо Яворов
д) разказ от Йордан Йовков

Стените, таваните, балконите, вратите, прозорците са характерни за предметно-пластичния свят на…

а) Николай Лилиев
б) Теодор Траянов
в) Христо Смирненски
г) Атанас Далчев
д) Никола Вапцаров

Кой от структурните елементи на Елин-Пелиновия разказ е натоварен с най-много функции?

а) героят
б) диалогът
в) сюжетът
г) разказвачът
д) пейзажът

Кой от посочените автори е създател на цикъла “Зимни вечери”?

а) Христо Смирненски
б) Христо Ботев
в) Никола Вапцаров
г) Веселин Ханчев
д) Гео Милев

Тя караше колата по главната улица и мислеше само за едно – да стигне по-скоро Чамкория. Цялото й същество бе потиснато от тъпота, от убийствена умора на духа, от върховно безразличие към всичко.

Откъсът е от...

а) разказ на Йордан Йовков
б) роман на Димитър Димов
в) повест на Елин Пелин
г) поема на Иван Вазов
д) нито един от посочените автори

Какво е значението на понятието алегория?

а) литературно направление
б) изречение с обратен словоред
в) израз, чрез който се предава само главната информация
г) израз, в който се говори за едно нещо, а се подразбира друго
д) повторение на еднакви думи в няколко последователни фрази

6 край на раздел II. литература

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:07

ТЕСТ №1 “МАЙЦЕ СИ”
1. Кой от посочените мотиви липсва в “Майце си”?
Скиталчеството
Самотата
Борбата
Погубената младост
2.Стиховете “ Ти ли си,мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела…” (“Майце си”) са:
Обръщение, с което започва реторичен въпрос
Изреждане на състоянието на майката
Преувеличаване на трагизма в участта на майката
Търсене на причината за страданието
3. Изгнаничеството на лирическия герой в “Майце си” е :
Обусловено от жаждата за откриване на нови светове
Липсата на избор заради ранената младост
Провокирано от майката като спасение от страданието
Прогонване от дома заради пропиляното бащино имане
4.Прегръдката на лир. герой в “Майце си” с майка, “баща, сестра и братя” е резултат от:
Радостта от намерения приятел
Щастието, че се е върнал в родния дом
Желание за близост и прощаване преди смъртта
Намерената опора в родовия свят
5. Стихотворението “Майце си” разкрива:
Егоизмът на героя, търсещ щастие за себе си
Драмата на майката, която страда от раздялата, но осъзнава, че отново е нужна на сина си
Нехайството на лир. герой, който не мисли за дом и родина
Волните странствания на лир. герой.

6. В каква последователност са мотивите в “Майце си”?
Утешение, мечта, щастие, смърт
Скиталчество, погубена младост, самота, утешение, смърт
Раздвоение, злоба, утешение, самота, смърт
Любов, вяра, надежда, мечта, щастие, смърт

7. Мотивът за самотата е въведен чрез израза:
“скитник ходя злочестен ази”
“ аз веч тлея”
“сърце догаря”
“Приятел нямам”

8. Гробът в “Майце си” е видян като:
Врата към безсмъртието
Естествен финал на човешкия живот
Единствено решение, което може да донесе смисъл на изживения живот
Край на страданието, бягство от тегобите на живота.
9. Традиционните опори- вяра, надежда и любов, са открити в:
1) Чужбина
2) При приятелите
3) Не са намерени
4) При братята, бащата и сестрата
10. Лирическият герой си представя завръщането при близките си като възможно само ако:
намери необходимите средства и забогатее;
се освободи от злобата, натрупана в чужбина
намери приятел, с когото да сподели радостта си
постигне мечтите си, за да ги зарадва

11. Изразът “таз душа страдна” е:
хипербола
гротеска
инверсия
литота
12. Кой от стиховете разкрива раздвоението в живота на героя:
“та скитник ходя злочестен ази/ и срещам това, що душа мрази”
“та мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена”
“че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят, че аз веч тлея”
“освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”
13. Ботевата поезия започва с “Ти ли си ,мале, тъй жално пела…” и завършва с “О, майко моя, родино мила…” Защо родината е свързана с майката?
Посочете НЕВЯРНОТО твърдение
Плачът и клетвата са изконни състояния в годините на робството
По-незавидна е участта на майката, която живее между жалбата и клетвата по изгубените синове
Чрез майката се осъзнава любовта към родината
Няма друг избор поради погазеното бащино огнище

14. Стихотворението “Майце си” НЕ е написано в:
Русия
Одеса
чужбина
България

15. Стихотворението “Майце си” е :
първата Ботева творба
последната Ботева творба
творба, която показва намерения път на борбата
любовно стихотворение

16. Какъв похват НЕ е използван в стиховете: “Пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба”
анафора
синтактически паралелизъм
градация
литота

ТЕСТ №1 “МАЙЦЕ СИ” отговори
1. Кой от посочените мотиви липсва в “Майце си”?
Скиталчеството
Самотата
Борбата
Погубената младост

2.Стиховете “ Ти ли си,мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела…” (“Майце си”) са:
Обръщение, с което започва реторичен въпрос
Изреждане на състоянието на майката
Преувеличаване на трагизма в участта на майката
Търсене на причината за страданието

3. Изгнаничеството на лирическия герой в “Майце си” е :
Обусловено от жаждата за откриване на нови светове
Породено от липсата на избор заради ранената младост
Провокирано от майката като спасение от страданието
Прогонване от дома заради пропиляното бащино имане

4.Прегръдката на лир. герой в “Майце си” с майка, “баща, сестра и братя” е резултат от:
Радостта от намерения приятел
Щастието, че се е върнал в родния дом
Желание за близост и прощаване преди смъртта
Намерената опора в родовия свят

5. Стихотворението “Майце си” разкрива:
Егоизмът на героя, търсещ щастие за себе си
Драмата на майката, която страда от раздялата, но осъзнава, че отново е нужна на сина си
Нехайството на лир. герой, който не мисли за дом и родина
Волните странствания на лир. герой.

6. В каква последователност са мотивите в “Майце си”?
Утешение, мечта, щастие, смърт
Скиталчество, погубена младост, самота, утешение, смърт
Раздвоение, злоба, утешение, самота, смърт
Любов, вяра, надежда, мечта, щастие, смърт

7. Мотивът за самотата е въведен чрез израза:
“скитник ходя злочестен ази”
“ аз веч тлея”
“сърце догаря”
“Приятел нямам”

8. Гробът в “Майце си” е видян като:
Врата към безсмъртието
Естествен финал на човешкия живот
Единствено решение, което може да донесе смисъл на изживения живот
Край на страданието, бягство от тегобите на живота.

9. Традиционните опори- вяра, надежда и любов, са открити в:
Чужбина
При приятелите
Не са намерени
При братята, бащата и сестрата
10. Лирическият герой си представя завръщането при близките си като възможно само ако:
намери необходимите средства и забогатее;
се освободи от злобата, натрупана в чужбина
намери приятел, с когото да сподели радостта си
постигне мечтите си, за да ги зарадва

11. Изразът “таз душа страдна” е:
хипербола
гротеска
инверсия
литота

12. Кой от стиховете разкрива раздвоението в живота на героя:
“та скитник ходя злочестен ази/ и срещам това, що душа мрази”
“та мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена”
“че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят, че аз веч тлея”
“освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”

13. Ботевата поезия започва с “Ти ли си ,мале, тъй жално пела…” и завършва с “О, майко моя, родино мила…” Защо родината е свързана с майката?
Посочете НЕВЯРНОТО твърдение
Плачът и клетвата са изконни състояния в годините на робството
По-незавидна е участта на майката, която живее между жалбата и клетвата по изгубените синове
Чрез майката се осъзнава любовта към родината
Няма друг избор поради погазеното бащино огнище

14. Стихотворението “Майце си” НЕ е написано в:
Русия
Одеса
чужбина
България

15. Стихотворението “Майце си” е :
първата Ботева творба
последната Ботева творба
творба, която показва намерения път на борбата
любовно стихотворение

16. Какъв похват НЕ е използван в стиховете: “Пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба”
анафора
синтактически паралелизъм
градация
литота

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:07

Примерен тест по литература за кандидат-студенти

Прочетете текста и изпълнете задачи от 1. до 8.

Някои от студентите почнаха да се сещат накъде бий Бай Ганьо и чакаха от минута на минута да си открие картите. Само екзалтираният студент се отнесе съчувствено към думите му и сподели явно неговото възмущение на негостоприемството на чужденците.
- Наистина нашите българи са много гостоприемни – потвърди той с най-голяма увереност – тукашните не искат и да те знаят. Киснем тук из кафенетата…
Студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията, но, кой знае защо, не се ползваше с особена репутация между своите другари; види се, някои грехове лежаха на душата му; говореха между другото, че много обича да „удря келепир”! Не е за чудо! Тоя пусти грях – скъперничеството, по зараза от окръжающата домашна среда, вгнездява се почти от детски години; изкушава душата на младия човек, като го превръща в най-студен егоист: нищо нежно, нищо благородно не остава у него.

От кое произведение е откъсът?

а) „Гераците” от Елин Пелин;

б) „Бай Ганьо” от Алеко Константинов;

в) „Чичовци” от Иван Вазов;

г) „Косачи” от Елин Пелин.

Как са свързани вторият и третият абзац?

а) чрез синоними;

б) чрез лексикални повторения;

в) чрез местоимения;

г) чрез съюзи;

Какъв е жанрът на текста?

а) художествен;

б) научен;

в) научнопопулярен;

г) публицистичен;

Как разбирате израза „удря келепир” според текста?

а) прославя се;

б) обогатява се със знания;

в) преструва се;

г) забогатява;

Коя дума е синоним на подчертаната в изречението:

Студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията, но, кой знае защо, не се ползваше с особена репутация между своите другари; види се някои грехове лежаха на душата му; говореха между другото, че много обичал да „удря келепир”!

а) уважение;

б) признателност;

в) благодарност;

г) почтеност;

Определете темата на третия абзац.

а) Бай Ганьо се възмущава от негостоприемството на чужденците.

б) Българите са много гостоприемни.

в) Бай Ганьо очаква някой от българските студенти да го приюти.

г) Студентът-егоист и скъперник подкрепя използвача Бай Ганьо.

Посочете невярното твърдение според текста.

а) Всички студенти се отнасят със съчувствие към думите на Бай Ганьо за негостоприемството на чужденците.

б) Всички студенти, освен един, разбират намерението на Бай Ганьо да се възползва от чуждото гостоприемство.

в) Студентът, който обича да „удря келепир”, не се ползва от уважението на сънародниците си.

г) Скъперничеството, възпитано от родната среда, превръща младия човек в безчувствен егоист и използвач.

Коя дума е антоним на подчертаната в изречението?

Само екзалтираният студент се отнесе съчувствено към думите му и споделя явно неговото възмущение от негостоприемството на чужденците.

а) въодушевеният;

б) безразличният;

в) възторженият;

г) развълнуваният.

В кое от изреченията е допусната граматична грешка?

а) Отляво на входа, около една маса, седяха няколко студента българи.

б) Също така интереса определяше отношението му към другарите.

в) Бай Ганьо казва едно да си жив, благодарим и влиза в кабинета на Иречек.

г) Госпожата е в недоразумение, тя не е била в София, а Бай Ганьо при тоя въпрос погледва с дяволска усмивка Иречек.

В коя от подчертаните думи е допусната правописна грешка? (10. – 12.)

Бай Ганьо си прави углушки(а) и развива темата(б) за българското(в) гостоприемство(г).

От тази(а) тема разговора(б) се извива към търговийката(в) на Бай Ганьо(г).

12. У един байганьов(а) роднина беше изпаднала(б) една ръчна хармоника с клавиши, та сегиз-тогаз(в), като се намери на кеф, и Бай Ганьо си е чупил пръстите
да изкалъпи(г) някоя песен.

В коя от подчертаните думи не е допусната правописна грешка? (13. – 15.)

Стопанина(а) седи като на бодли и не знае как по деликатен начин да експедира(б) времено(в) слаткодумния(в) си гост.

14. Това забелязва полицейския(а) и заповядва(б) на фаитоноте(в) да се одтеглят(г).

Мустаците(а) му бяха засукъни(б), брадицата му пак не бръсната(в) – убрасла(г).

Колко пунктуационни знака съдържа текстът?

Подкрепен от последните Бай Ганьо извика Аз нали зная че ний не сме виновни а пак тез чужденци да ги вземе дяволът Нарочно са го направили да ни омаскарят И сещате ли се все от завист Всичките са таквиз

а) шест запетаи, едно двоеточие, една двойка кавички, една точка и запетая и три възклицателни знака;

б) шест запетаи, две двоеточия, една двойка кавички и четири възклицателни знака;

в) пет запетаи,едно двоеточие, една двойка кавички, три възклицателни знака и една точка;

г) пет запетаи, едно двоеточие, една двойка кавички, една точка и запетая и четири възклицателни знака.

В кое изречение не е допусната пунктуационна грешка?

а) Бай Ганьо му разказва, как се е заблудил, как е разпитвал за къщата по адрес и какво му са отговорили.

б) Студентът, като знае че чехите, груби и фанатици само спрямо немците, не може да се начуди как така да не услужат на Бай Ганьо.

в) Право казано, табакерата беше в джоба му, но трябваше да намери предлог на навести дисагите.

г) И представете си господа, в този момент аз съжалих Бай Ганя!

В кой ред не е допусната грешка?

а) свещенник, убягнал, подтиснал;

б) овълча, басеин, облякал;

в) умалени, атанасдалчевски, делитба;

г) капина, одръжка, бонбандирам.

Колко правописни и колко пунктуационни грешки са допуснати в изречението?

Целия ни път от чехската граница до Прага беше едно триумфално шестфие край градове ли, села ли през полета ли дето минеше нашия трен шапки захварчаваха нагоре и нескончаемо nazdar цепеше въздухът.

а) 7 правописни и 5 пунктуационни грешки;

б) 6 правописни и 5 пунктуационни грешки;

в) 7 правописни и 4 пунктуационни грешки;

г) 6 правописни и 6 пунктуационни грешки.

Какъв е видът на грешката в изречението:

Госпожо Председател, Вие сте поканени да участвате в благотворителна вечер.

а) правописна;

б) граматична;

в) лексикална;

г) пунктуационна;

От кое стихотворение на Христо Смирненски е откъсът?

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

а) „Ний”;

б) „Цветарка”;

в) „Зимни вечери”;

г) „Юноша”

Кой творец изразява бунта не както конкретно-историческо събитие, а като художествена изява на граждански протест?

а) Христо Смирненски;

б) Гео Милев;

в) Димчо Дебелянов;

г) Атанас Далчев.

Кое стихотворение не принадлежи към цикъла „Децата на града” от Христо Смирненски?

а) „Ний”;

б) „Старият музикант”;

в) „Цветарка”;

г) „Жълтата гостенка”.

В кое стихотворение на Христо Смирненски образите на „златоуспест гигант” и „злодей непознат” персонифицират представата за злото в света?

а) „Зимни вечери”;

б) „Юноша”;

в) „Стария музикант”;

г) „Цветарка”.

В кое стихотворение от Христо Смирненски е използван библейският образ на Страшния съд?

а) „Стария музикант”;

б) „Зимни вечери”;

в) „Юноша”;

г) „Ний”.

Кое от посочените произведения не е написано от Христо Смирненски?

а) „На гости у Дявола”;

б) „Книгите”;

в) „Стария музикант”;

г) „Братчетата на Гаврош”.

Кое е невярното твърдение?

а) В стихотворението „Цветарка” е внушена идеята за обречената красота.

б) В поемата „Септември” Гео Милев идеализира безименната маса.

в) В стихотворението „На гости у Дявола” е внушено, че безчестието характеризира обществения морал.

г) Христо Смирненски е авторът на стихосбирката „Да бъде ден”.

Посочете вярното твърдение.

а) В стихотворението „Стария музикант” от Христо Смирненски присъства образът на циганите ковачи.

б) Революционното преобразуване на света в стихотворението „Юноша” от Смирненски е представено чрез символните образи „майка зора” и „друм от цветя”.

в) Жанровата характеристика на „Септември” от Гео Милев е елегия.

г) Гео Милев утвърждава експресионизма в българската литература.

За всеки от подчертаните изрази посочете вярното твърдение. (29.-32.)

…се спуснаха всички отвред
като отприщено стадо

а) метафора;

б) сравнение;

в) олицетворение;

г) метонимия.

А зад гърба му пристъпя Смъртта, кървава и многоръка.

а) хипербола;

б) метафора;

в) сравнение;

г) олицетворение.

…ний, бледни смъртници-родени за живот.

а) оксиморон;

б) метонимия;

в) хипербола;

г) метафора.

Дъждът гризе мазилката и бяга през счупените водостоци от олово.

а) сравнение;

б) епитет;

в) хипербола;

г) олицетворение.

Кой е авторът на стиховете?

Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.”

а) Христо Смирненски;

б) Атанас Далчев;

в) Елисавета Багряна;

г) Гео Милев.

В кое стихотворение на Атанас Далчев не е използван диаболичният образ на часовника?

а) „Болница”;

б) „Повест”;

в) „Прозорец”;

г) „Стаята”.

Кой от посочените поети използва образите на вятъра, водата и виното, за да подчертае волната и непокорна същност на жената?

а) Димчо Дебелянов;

б) Атанас Далчев;

в) Пею Яворов;

г) Елисавета Багряна.

В коя творба се преосмислят утвърдени ценности?

а) „Септември” от Гео Милев;

б) „Болница” от Атанас Далчев;

в) „Стихии” от Елисавета Багряна;

г) „Приказка за стълбата” от Христо Смирненски.

Кое стихотворение внушава идеята за безсмислието на живота и отчуждението на човека от света?

а) „Юноша” от Христо Смирненски;

б) „Стаята” от Атанас Далчев;

в) „Ръцете” от Елисавета Багряна;

г) „Септември” от Гео Милев.

В коя творба е внушена идеята за предателството и компромисите със съвестта?

а) „Книгите” от Атанас Далчев;

б) „Приказка за стълбата” от Христо Смирненски;

в) „Ръцете” от Елисавета Багряна;

г) „Сиротна песен” от Димчо Дебелянов.

От кое стихотворение на Христо Смирненски е откъсът?

На земните блага всевечни сме творци
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
Привеждаме чела със трънени венци.

а) „Зимни вечери”;

б) „Юноша”;

в) „Ний”;

г) „На гости у Дявола”.

Коментирайте текста в рамките на 200-250 думи:

… в хиляди черни ръце
- червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
високо
широко
над цялата в трепет и смут разлюляна
страна
на бурята яростен плод:
Хиляди-/ маса-/ народ.

ОТГОВОРИ: 1. Б); 2. В); 3. А); 4. Г); 5. А); 6. Г); 7. А); 8. Б); 9. А);
10. А); 11. Б); 12. А); 13. Б); 14. Б); 15. А); 16. Г); 17. В);
18. В); 19. А); 20. Б); 21. В); 22. Б); 23. А); 24. Б); 25. Г);
26. Б); 27 Б); 28. Г); 29. Б) 30. Г); 31. А); 32 Г); 33 Б); 34 В)
35. Г); 36. А); 37. Б); 38. Б); 39 В).

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:08

ТЕСТ 1

1. Зачертайте с кръстче грешните букви в скоби.

поп(о-у)лиз(а-ъ)м, несво(йн-ин-й-и)стве(н-нн)о, стр(я-е)снат, пер(е-и)одичнос(т-тт)а, с(а-ъ)рфирам, теор(е-и)тично(с-ст), кап(е-и)ляр(ът-ят), че(хск-шск-шк)и, методи(ск-стк-стск)и, (о-у)без(о-у)бразен, м(ър-ар-ръ)сотия, ст(а-ъ)к(а-ъ)лце, телеком(о-у)никац(ио-ийо)(н-нн)а, (о-у)висн(а-ъ)л, как(а-ъ)вида, д(е-и)з(е-и)нтерия, множител(ът-ят), наг(ър-ръ)бвам се,(о-у)граждам, (о-у)гаждам, пр(е-и)чушвам се, пр(е-и)сърдвам се,о(т-тт)еглям, е(в-ф)тин, р(е-и)к(о-у)ширам, кр(я-е)сн(а-ъ)л, мънич(е-ъ)к, м(а-ъ)нисто

2. Поправете допуснатите правописни грешки.

Из градината беше още ростно и скоро велурените му убувки зажвакаха. Дърветата бяха остаряли, ценни бяха няколкото кръстоски между италиянските сортове и месни едри киселици – селекцийонера им ги бе нарекал на свое име – нягуловка……
Разтреляха Иван Татов, а него – учителя, го върнаха в Мост, от тук вече минаваше контра-революционият канал, черния капитан снояеше нощем неоловим. За замесника на помощник машиниста Танев той беше случаен спътник в опастните дни. Само с пет патрои в един стрелящ не точно пистолет Алекси сади ябалковата градина. Заповядаха му да чака – и черния капитан го прибра. После му заповядаха да бъде с тях в балкана…
Давата му чичовци се зададоха.

3. Поставете пропуснатите пунктуационни знаци, без да променяте границата на изреченията.

Тя бе чакала цяла година това лято за свобода но и за чувствата които то можеше да и донесе заради дребните разочарования понякога които са толкова приятни колкото и най-нежните радости даже по-приятни защото скръбта извисява и самия теб в мечтите ти. Това лято щеше да даде храна на чувствата и спомените за да минат по-лесно и мъгливата есен и студената зима и кишавата пролет докато дойде новото лято.
Някакъв мъж влезе в трапезарията и прекъсна мислите и. Тя едва го погледна беше в клин от тънък син плат с лек бял пуловер доста елегантен за това делнично планинско утро. Той се огледа разсеяно и като забеляза девойката бавно приближи. Лицето му изглеждаше така както изглеждат лицата на хората когато видят някой свой познат.

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:08

ХРИСТО БОТЕВ - „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”
Стихотворението е отпеhttp://www.teenproblem.net/forumчатано през 1871 г. Би могло да се каже, че то заема средищно място в поезията на Христо Ботев.
Лирическият герой в ранните Ботеви стихотворения дълбоко съпреживява народното страдание, инертността и безhttp://www.teenproblem.net/forumпътицата на поробения народ, носи в гърhttp://www.teenproblem.net/forumдите си воля за борба, долавя своята обреченост и копнее за духовно родствено същество, с което да споделя идеи, мисhttp://www.teenproblem.net/forumли, чувства.
„До моето първо либе” разширява тематиката на първите Ботеви стихотвоhttp://www.teenproblem.net/forumрения, доизгражда неговия лирически геhttp://www.teenproblem.net/forumрой като типично ботевски. Същевреhttp://www.teenproblem.net/forumменно носи характерните особености на зрялото му творчество и е едно от неhttp://www.teenproblem.net/forumговите върхови поетически постижения, както и един от блестящите образци на българската психологическа лирика.
Друга е характеристиката на лирическия говорител, която изпълва съдържанието на творбата. Той е претърпял голяhttp://www.teenproblem.net/forumмо вътрешно развитие. Еволюцията му е резултат от взаимодействието на миhttp://www.teenproblem.net/forumсъл и чувство с една изключителна нравсhttp://www.teenproblem.net/forumтвеност. А това поражда дълбокия драhttp://www.teenproblem.net/forumматизъм на преживяването.
Тежката душевна криза на АЗ-а е акцентирана в самото начало на стихотвореhttp://www.teenproblem.net/forumнието посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейният характер. Обяснението протича под формата на размисъл - спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани.
Психиката на АЗ-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между матеhttp://www.teenproblem.net/forumриални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и общественозначимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. Приhttp://www.teenproblem.net/forumтегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в рязък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение лежи „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битовиhttp://www.teenproblem.net/forumзъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуването. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Тя расте и откроява решението му като окончателно и неотменно. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието: „в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди” - резонанс на: „млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня не ровя...” - от първа строфа. Лирическият говориhttp://www.teenproblem.net/forumтел е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност до себепризнание, направил е изhttp://www.teenproblem.net/forumбора си и го оповестява също така безhttp://www.teenproblem.net/forumкомпромисно, с безмилостна откровеност.
Богатата метафорика на изказа, свърhttp://www.teenproblem.net/forumзана с въздействието на алитерацията и асонанса, поддържа смислово-емоционалното ударение върху контраста между любов и омраза. И в това междуполюсно пространство витае нещо многозначиhttp://www.teenproblem.net/forumтелно и страховито, обсебило безпокойната, тревожно търсеща мисъл на лирическия говорител. Става ясно, че личниhttp://www.teenproblem.net/forumят конфликт е съпроводен и предопредеhttp://www.teenproblem.net/forumлен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната веhttp://www.teenproblem.net/forumдрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена до краен предел чувствителhttp://www.teenproblem.net/forumност разяждат душата му.
В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Думи, изрази и понятия антониhttp://www.teenproblem.net/forumми съставят скелета на изложението. Мисълта му се движи скокообразно, слеhttp://www.teenproblem.net/forumдва неуловими логически завои, прави преhttp://www.teenproblem.net/forumходи от настоящето към миналото и обhttp://www.teenproblem.net/forumратно - сегашното време (първа строфа) се редува с минало (втора строфа) и отhttp://www.teenproblem.net/forumново със сегашно (трета строфа). Тук той се бори да бъде разбран. Но същевреhttp://www.teenproblem.net/forumменно копнежът по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на граниhttp://www.teenproblem.net/forumцата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емоhttp://www.teenproblem.net/forumционална гама.
Категоричността на предшестващаhttp://www.teenproblem.net/forumта част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е притаено във вметнатото „пък и да помня” от пърhttp://www.teenproblem.net/forumвата строфа. То избухва с нова сила и влаhttp://www.teenproblem.net/forumдее следващите три строфи. Това е власhttp://www.teenproblem.net/forumтната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („ти”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро- и макрокосмосът на човешкото житие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизиhttp://www.teenproblem.net/forumрането на тези два свята. И на първо мяhttp://www.teenproblem.net/forumсто - за спасяване на любимата и на люhttp://www.teenproblem.net/forumбовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъсhttp://www.teenproblem.net/forumкване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно - до молитвеност. Спонтанностhttp://www.teenproblem.net/forumта взема превес над разсъдъка. Извършва се преход от скритата полемика към риhttp://www.teenproblem.net/forumторичната патетика. Като порой, с гоhttp://www.teenproblem.net/forumляма изразителност, се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент, са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна настоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Повествователният тон става все по-драматиhttp://www.teenproblem.net/forumчно раздвижен и експресивен. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и общественоhttp://www.teenproblem.net/forumто. Всичко това обсебва вниманието, изhttp://www.teenproblem.net/forumостря въздействието, придава необикновена сила на съпреживяването.
Мисълта усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хориhttp://www.teenproblem.net/forumзонти. Двусмисленият риторичен въпhttp://www.teenproblem.net/forumрос: „но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси?” - от четвърта строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хронолоhttp://www.teenproblem.net/forumгично местата си - на съпротивата (пеhttp://www.teenproblem.net/forumта строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-зрително изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието чрез ударнаhttp://www.teenproblem.net/forumта двустепенна анафора настоятелно внушават идеята за историческа предопределеност, носят борческото послаhttp://www.teenproblem.net/forumние на стародавни времена. В шеста строфа се разгръща перифразата - сгъсhttp://www.teenproblem.net/forumтената, синтезирана визия на „нови тегhttp://www.teenproblem.net/forumлила”. Зазвучава мотивът за народностhttp://www.teenproblem.net/forumната устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Лиричното начало полуhttp://www.teenproblem.net/forumчава епическа окраска, драматизмът се обагря все повече с трагизъм - личносhttp://www.teenproblem.net/forumтен и национален.
Лирическият говорител убеждава, увеhttp://www.teenproblem.net/forumщава, настоява, упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лиричесhttp://www.teenproblem.net/forumката героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използваниhttp://www.teenproblem.net/forumте заключителни обръщения „девойко”, „изгоро”. Изместили студените местоименни форми, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност. Докосват се линиите на двете властни преживявания.
И след една нова удължена пауза, в кояhttp://www.teenproblem.net/forumто емоцията притихва, лумва експлозия. Настойчивата, страстно умолителна анафора на глагола ЗАПЕЙ от шеста строфа приключва с нов подем в началоhttp://www.teenproblem.net/forumто на последния композиционен къс от сеhttp://www.teenproblem.net/forumдма и осма строфа. В поривната сила на „запей” има безпрекословна повеля, враждебно отчуждение. То за последен път ще се смени в следващите два стиха със страстен призив към осъзнаване и единоhttp://www.teenproblem.net/forumдушие, който замира в представата за сражението. Това е кулминационният моhttp://www.teenproblem.net/forumмент в отношението към либето. Речта изведнъж става крайно лаконична, задъhttp://www.teenproblem.net/forumхана. Мисълта - бързопреходна, напрегhttp://www.teenproblem.net/forumната до скъсване: Сърце ми веч трепти - ще хвръкне, ще хвръкне, изгора, - свести се/ - За първи път се появява бъдеще време. И от неговия емоционален гребен лириhttp://www.teenproblem.net/forumческият говорител излита в една друга, фикционална „действителност”. Емоционално-психическото му изживяване е в своя апогей. То помита границите на проhttp://www.teenproblem.net/forumстранство и време, реалност и халюциhttp://www.teenproblem.net/forumнация. Чертае изображението на биткаhttp://www.teenproblem.net/forumта като гигантска природна стихия. Каhttp://www.teenproblem.net/forumртина страшна, величествена и тържествена едновременно. Единствената глаголна форма в минало време („зинали са”) свързва това апокалиптично видение с баладичния екот на „бури вековни” от пета строфа и доразвива усещането за хипнотичната власт на един архаичен завет. Във всичко това има някаква праhttp://www.teenproblem.net/forumстара символика, отглас на митически тайнства и героична епика от безсмърhttp://www.teenproblem.net/forumтие и вечност. И същевременно една нова възрожденска чувствителност.
Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността. Първият стих на заключителната строфа: „Ах, тез песни и таз усмивка”, осъществява смислово-емоционалната спойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт отново заема предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблематиhttp://www.teenproblem.net/forumката - за смисъла на живота и на човешhttp://www.teenproblem.net/forumкото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и родиhttp://www.teenproblem.net/forumна. Личното е неделимо от общото. В орhttp://www.teenproblem.net/forumбитата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за предhttp://www.teenproblem.net/forumназначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, стойността и величието на подвига, смъртта и безсмъртието - една ценhttp://www.teenproblem.net/forumностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка. Припламват искрите на преживяната афектация и засиява „кървавата напивка”, носеща навеи от „варварски” времена. Това е наздравицата за оная велика духовна сплав, пред която обикновената люhttp://www.teenproblem.net/forumбовна страст немее.
През цялото съдържание преминава алюзията за звучащ напев. Тя се поддържа от песенната протяжност на ритъма и римата, от словесния подбор и неговия звуков състав. И се финализира с помощhttp://www.teenproblem.net/forumта на двукратно повторения глагол ЗАhttp://www.teenproblem.net/forumПЕЕ - ЗАПЕЯ, подсилен от глагола ВИКhttp://www.teenproblem.net/forumНА и от антонима НЕМЕЕ, както и от еднокоренното съществително ПЕСНИ и близкото до него по смисъл ГЛАС. Така изкристализирва идейно-философската концепция: любовта и творчеството изhttp://www.teenproblem.net/forumвират от сърцето и тяхното предназначение е да носят вдъхновение за големи дела, да обслужват смисъла и победния ход на живота. Това разбиране е трудно уловим за съвременhttp://www.teenproblem.net/forumния читател късен отпор на любовно-епикурейската струя в новобългарската поhttp://www.teenproblem.net/forumезия от края на 40-те и началото на 50-те години. Схващането за ролята на слоhttp://www.teenproblem.net/forumвесното изкуство е намерило въплъщение в образа на песента - най-популярната, най-обичаната, най-действената за епоhttp://www.teenproblem.net/forumхата изразна форма!
Драмата на лирическия АЗ е драмата на собствения му народ в един от най-забележителните моменти от неговата историческа съдба. По своята същност тя е колкото лична и национална, толкова и общочовешка. Развитието й отразява сложния мъчителен път на възрожденския българин, който „в няколко дена тайно и полека... порасте на няколко века” (Иван Вазов).
В последната строфа за втори път се появява бъдеще време. И тук то заема приhttp://www.teenproblem.net/forumоритетно място. В това многозначителhttp://www.teenproblem.net/forumно редуване на минало, настояще и бъдеhttp://www.teenproblem.net/forumще се е отразило сложното взаимодейсhttp://www.teenproblem.net/forumтвие между драматизма и трагичния опhttp://www.teenproblem.net/forumтимизъм на творбата. В него е скрит дълбокият смисъл на авторовото послание, кулминирало около вярата в бъднините на един достоен и обичан народ.

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:09

Иван Станков
„ШИБИЛ"
Измежду всички разкази от „Старопланински легенди" Владимир Василев е харесвал най-много „Шибил". От заhttp://www.teenproblem.net/forumпазената кореспонденция личи, че Йовков е предпочитал „Кошута", но критикът му пише: „Щом те интересува моеhttp://www.teenproblem.net/forumто мнение за легендите, ето го: най-хубава е „Шибил" -яростта на стила я отделя от другите доста рязко. Най-поеhttp://www.teenproblem.net/forumтична е пък „В огледалото на водата". „Кошута" е сравниhttp://www.teenproblem.net/forumтелно най-слаба, фабулата не е могла да получи интересно разрешение." Може би съвсем несъзнателно Йовков да е споделял мнението на своя приятел, щом тъкмо с „Шибил" отваря „Старопланински легенди". За този сборник на пиhttp://www.teenproblem.net/forumсателя са излезли две самостоятелни монографични изhttp://www.teenproblem.net/forumследвания - на Велчо Велчев „Йовковите старопланински легенди" (193

с второ разширено и допълнено издание „Свят на героика и красота" (1991) и на Иван Сарандев „В света на „Старопланински легенди", също с две издания (1980, 1993).
Макар „Легендите" да са най-ухажваният от критиката Йовков сборник, разказът „Шибил" винаги е оставал малко встрани. Когато пък е център на внимание, обикновено се интерпретира само с оглед на Радината красота, която преhttp://www.teenproblem.net/forumобразявала страшния хайдутин и го облагородявала. Като правило, както е при цитираните по-горе изследвачи, се заhttp://www.teenproblem.net/forumдълбочава съпоставката на сюжета с песента, от която тръгhttp://www.teenproblem.net/forumва писателят, и на главния герой с реалната историческа личност Мустафа Шибилюолу, градецки циганин, станал прототип на Шибил. Но все пак малцина са оставали при текста на разказа, при живота на героя, такъв какъвто е в творбата.
Може би защото художествената биография на Шибил е твърде кратка и много бедна. Сюжетен център на разказа са двете срещи на хайдутина с Рада - едната, когато я вижда за първи път, и втората, когато я вижда за последен. В този крайно пестелив събитиен аксесоар Йовков е успял да нагhttp://www.teenproblem.net/forumнети огромни напрежения, които крепят творбата, карат я да изглежда като истинска легенда, като предание, освобоhttp://www.teenproblem.net/forumдено от своята истинност и достоверност, от всякаква конкhttp://www.teenproblem.net/forumретност. Легенда, изгладена като речен камък от напористоhttp://www.teenproblem.net/forumто въображение на писателя. Някъде бях споменал, че разhttp://www.teenproblem.net/forumкази на писателя са ме докарвали до сълзи. „Шибил" е един от тях. Коя е магията, с която жестокият престъпник влиза в сърцата ни и прави от нас негови застъпници? Защо забhttp://www.teenproblem.net/forumравяме човешките трупове, с които той е хранил орлите и лешоядите по Сините камъни? Защо отхвърляме смъртната му присъда, не е ли тя справедливо възмездие за погубения живот на толкова хора?! Защо и Йовков, този мъдър, строг и религиозен човек, също иска да го спаси? Ако това беше станало, разказ нямаше да има. Разказът се крепи на гибелhttp://www.teenproblem.net/forumта на героя, а ние тъкмо нея намираме за незаслужена и несправедлива.
Защото Шибил вече (а всъщност още от самото начало на разказа!) е станал наш. Такъв какъвто го искаме - благоhttp://www.teenproblem.net/forumроден разбойник, който пред очите ни не е извършил нито едно престъпление. Сякаш цялото му минало е измисленаhttp://www.teenproblem.net/forumта, лошата част на легендата за Шибил. Някой го е оклеветил пред читателя и в рамките на разказа му се дава право да се защити. Героят знае присъдата, която го чака в края на процеса, знаят я всички. Тя е толкова неизбежна, че дори самият прокурор Мурад бей не може да спре изпълнението й, въпреки желанието, осенило го като чудо в края на разhttp://www.teenproblem.net/forumказа. Той толкова дълго е работил за смъртта на Шибил, а сега изведнъж се изправя срещу нея. Да не говорим за чиhttp://www.teenproblem.net/forumтателя, който отдавна е близък на героя и свидетел на негоhttp://www.teenproblem.net/forumвите трагични съмнения, на усилията, с които е надмогнал миналото си! И човек тръгва срещу разума си, остава при Шибил до края му и дори по-нататък.
Няма грешник, който да не може да бъде спасен. И няма смърт, която да е заслужена. Наивен ли е бил Йовков, за да сътвори такова послание и да го облече в легендарен сюhttp://www.teenproblem.net/forumжет? Не. Чрез своя герой писателят ни спомня за онези, неhttp://www.teenproblem.net/forumдостойните, при които Господ е дошъл и за които е трябваhttp://www.teenproblem.net/forumло да се пребори. За великите грешници, които също са обhttp://www.teenproblem.net/forumречени да бъдат праведници, защото са мили Богу. Шибил престава да бъде престъпник още от самото начало на разказа. Той ни е показан като добър, красив и влюбен. От таhttp://www.teenproblem.net/forumкова съвършенство човек трябва да се плаши и писателят в обобщено-абстрактния план на ретроспективните щрихи маркира греховното му досие. За да се разбере, че Шибил е станал такъв, какъвто го виждаме, не независимо от минаhttp://www.teenproblem.net/forumлото, а въпреки него. За да се възвеличи цената на победаhttp://www.teenproblem.net/forumта, която героят е удържал над миналото. Писателят разказhttp://www.teenproblem.net/forumва за времената след нея, за великите съмнения, родени заhttp://www.teenproblem.net/forumедно с победата, за нейния смисъл. Но какво от това, че е победено миналото, щом Рада, щом красивото бъдеще, идhttp://www.teenproblem.net/forumва да умре с Шибил в една посърнала сегашност! Каква злокобна относителност се крие във всичко, щом лошият става добър и последният - първи, а добрият става лош и първият - последен. И най-важното - кой да отсъди. „Възhttp://www.teenproblem.net/forumмездие мне и аз въздам" - нека си спомним библейския циhttp://www.teenproblem.net/forumтат, с който Л. Толстой се отказа от правораздаване още преhttp://www.teenproblem.net/forumди да е потекъл текстът на романа за великата и грешна люhttp://www.teenproblem.net/forumбов на човека.
Животът показва всекиму в различно време своето неhttp://www.teenproblem.net/forumпостижимо истинско лице. На едни рано, на други късно. Но винаги навреме. За да не може да се осъществи абсолютhttp://www.teenproblem.net/forumният екстремум тук, на земята. Да остане блян тържественоhttp://www.teenproblem.net/forumто сливане на мечтания и на действителния живот. За да оживее копнежът по другия свят. Оня, който ще превъзхожhttp://www.teenproblem.net/forumда тукашния с една велика липса - липсата на мисъл за смъртта. За да не може човекът да се раздели с онази неуhttp://www.teenproblem.net/forumловима тревога, с която звездите препускат в космическите си скиталчества и с която малките частици се лутат в своиhttp://www.teenproblem.net/forumте браунови пътища. Тревогата, която ни прави подобия Боhttp://www.teenproblem.net/forumжии. Тази тревога е била непозната на Шибил, преди да срещне Рада. Тъкмо чрез нея животът показва на героя своhttp://www.teenproblem.net/forumята истинност. В срещата с Рада завършва безвремието на героя, построено върху чуждата смърт и върху чуждото неhttp://www.teenproblem.net/forumщастие. Завършва безметежната пустота, в които не само драмата, но и съмнението не е било познато на Шибил - „не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не".
Всъщност Йовков още тук започва да го спасява - хайhttp://www.teenproblem.net/forumдутинът „вече" не знаел кое е грях. Значи - и това е много важно! - някога е знаел. Чрез зловеща поредица от разбойнически подвизи той е преминал в блажените за един пресhttp://www.teenproblem.net/forumтъпник територии отвъд морала, дето човек сам си е господ и всичко му е позволено. Шибил се е разхождал спокойно в един свят, към който тайничко са поглеждали в мислите си и Родион Романович, и братът Иван Фьодорович. Само че временно и, струва ми се, само художествено. Греховното минало на героя не ще да е неговата истинска същност, тъй като то определя поведението на всички останали, само не и неговото лично. Хайдушката природа на Шибил изчезва със свалянето на романтичния разбойнически арсенал, на силяхлъците, на пищовите и ножовете, които той така и не използва нито веднъж в разказа. При първата среща Рада пробива втвърдената коруба на забравата и Шибил започва да си спомня живота, във вените му се втурва горещата кръв на любовната неизвестност, върху него се стоварва наhttp://www.teenproblem.net/forumдеждата. Шибил започва да възнамерява, губи своята пра-волинейност, става непредсказуем, интересен, става истинhttp://www.teenproblem.net/forumски. За всичко това ни е подготвило Йовковото „вече". Разhttp://www.teenproblem.net/forumказът подхваща героя от най-долната мъртва точка на мораhttp://www.teenproblem.net/forumла и го извежда до мъченическата смърт на праведника. Йовков се нуждае от хайдутството на героя само като изhttp://www.teenproblem.net/forumходна точка на неговото художествено битие. В хода на разhttp://www.teenproblem.net/forumказа то е нефункционално. Съмненията на Шибил не са роhttp://www.teenproblem.net/forumдени от угризение за извършените престъпления. Те не са съмнения на паметта, а на сърцето, на спасяващата и погубhttp://www.teenproblem.net/forumваща любов. „Любовта е силна като смъртта", се казва в библейската Книга на песните и разказът „Шибил" спокойhttp://www.teenproblem.net/forumно може да бъде приведен като потвърждение.
И тук, както и в другите Йовкови разкази, читателят се среща с изключителни герои. И Шибил, и Рада, и Мурад бей, и Велико кехая са необикновени в своя социален клас. Шибил не е като останалите хайдути и Йовков подчертава това чрез самото им въвеждане. Писателят, който не търпи излишъка, спокойно можеше да мине без злодейската друhttp://www.teenproblem.net/forumжина, Шибил и сам по себе си е достатъчно страшен. Остаhttp://www.teenproblem.net/forumналите хайдути са въведени тъкмо с оглед на контрастното проектиране на героя върху обкръжението му. Същото е и при Рада. Жените само я придружават, както разбойниците придружават Шибил. Никакво отделяне на една или друга физиономия от масата на контрастния фон. Хайдутите и жените са някакво колективно тяло, подсказващо характеhttp://www.teenproblem.net/forumристиките на социалните общности, към които принадлеhttp://www.teenproblem.net/forumжат двамата герои. Точно срещу истините на своята среда се изправят Шибил и Рада в стихията на своя любовен бунт. Шибил престава да бъде хайдутин като другите и Рада преhttp://www.teenproblem.net/forumстава да бъде обикновена жена като другите. Той не е вече и обикновен син, а тя - обикновена дъщеря. Като два диви гълъба, вдигнати в полет от авджиите на Мурад бей и Велиhttp://www.teenproblem.net/forumко кехая, те се удрят в призрачната стена на изстрелите и тръгват отвъд, защото само там могат да бъдат неразделни. Ще си вземат дори карамфила. „Карамфил! Моите чувства са чисти" - ще чуят тълкуващия глас на Люцкан, който е изhttp://www.teenproblem.net/forumлязъл да ги посрещне на моста, и ще видят в ръката му онhttp://www.teenproblem.net/forumзи стрък лайка от края на разказа „Последна радост".
Още при вида на карамфила, който носи Шибил, внимаhttp://www.teenproblem.net/forumтелният читател трябва да се досети, че се задава цитат. Йовков цитира себе си. Явно много неща са се врязали в паhttp://www.teenproblem.net/forumметта на писателя от енциклопедията, отдето жена му Дес-пина Йовкова е превеждала значението на различните цвеhttp://www.teenproblem.net/forumтя. В „Последна радост" Люцкан подарява един-единствен карамфил - „на Ирина, дъщерята на богатия търговец Драг-нев. И това не е случайно. Въпреки явното несъгласие на надменните и упорити родители, нея смееше да я иска Панhttp://www.teenproblem.net/forumтев, беден, но хубав момък, при това изкусен цигулар". Тук сюжетът „Шибил" е зададен в едно изречение, но достатъчhttp://www.teenproblem.net/forumно ясен, достатъчно цялостен. Само че незавършен. При разгръщането на това изречение в „Старопланински легенhttp://www.teenproblem.net/forumди" съдържащата се в него сюжетна схема се е запазила наhttp://www.teenproblem.net/forumпълно, само детайлите са приели митичните нюанси на други времена и други пространства. И карамфилът, дето е почервенял от кърпата на Велико кехая и от червената сълhttp://www.teenproblem.net/forumза, която той има да пролее. Във всеки случай един такъв мост между „Шибил" и „Последна радост" е твърде покаhttp://www.teenproblem.net/forumзателен и хвърля доста сянка върху категорични твърдения, като това на Иван Сарандев: „В легендите няма да намериhttp://www.teenproblem.net/forumте нищо, което да напомня за делничната идилия на „Ако моhttp://www.teenproblem.net/forumжеха да говорят" или пък за разказите от останалите сборниhttp://www.teenproblem.net/forumци - „Песента на колелетата", „Женско сърце" и т. н." (с. 53).
При влизането в Иовковата безкрайност човек трябва да изостави всякаква категоричност, дори и пред най-очевидhttp://www.teenproblem.net/forumните неща. Но всички грешат, аз - също. Грешката на Ив. Сарандев малко ме смущава, но повече ме радва. Защото е рожба на магнетичното очарование на Йовковото творчестhttp://www.teenproblem.net/forumво, което довежда критиците до крайна, сляпа влюбеност -не усещаш ни кога се въздигаш, ни кога се сгромолясваш, оставаш все при прекрасното и страшно чувство за летене. Оня, който не греши, не е истински. Шибил е.
Както впрочем са истински и героите на народните баhttp://www.teenproblem.net/forumлади с мотив „Неразделни". Мисля, че „Шибил" е в много по-тясна връзка с тях, отколкото с песента от Котленско за Дженда и Шибил, чийто запис Йовков получил от Данаил Попконстантинов. Мнозина са отчели стопяването на авhttp://www.teenproblem.net/forumтентичната историчност от документалния и песенния маhttp://www.teenproblem.net/forumтериал, с който е работил Йовков за „Шибил". Но посоката на направените от автора промени води тъкмо към някакъв особен, подчертано литературен вариант на „Неразделни". Липсва финалният момент, маркиращ живота на влюбениhttp://www.teenproblem.net/forumте след смъртта. Той безспорно е важен, но не толкова, колhttp://www.teenproblem.net/forumкото основната схема на баладния инвариант, повторена и в „Шибил" - двама млади влюбени по злата воля на родитеhttp://www.teenproblem.net/forumлите не могат да се оженят и съдбата ги събира в смъртта. Разбира се, в Йовковия разказ липсва чудото на метаморфоhttp://www.teenproblem.net/forumзата, защото, първо, то не е литературно, и, второ, в легенhttp://www.teenproblem.net/forumдата щяха да станат много чудеса. „Шибил" щеше да загуhttp://www.teenproblem.net/forumби изцяло своята романтична правдоподобност и открито да се фолклоризира - нещо, което Петко Тодоров би допусhttp://www.teenproblem.net/forumнал, но не и Йовков. Че писателят с годините все повече изhttp://www.teenproblem.net/forumползва фолклорни топоси и въобще колективния език на народното творчество, е извън съмнение. На този проблем е посветена и една от най-добрите статии през последните години върху Йовков - „Другоселци, другосветци" от Енчо Мутафов. Има обаче нещо по-важно - как работят в мислеhttp://www.teenproblem.net/forumнето на писателя, във филогенетичната му памет фолклорhttp://www.teenproblem.net/forumните модели, зададени чрез множеството песни, които е знаел още в детството си. Може би в „Шибил" е възпроизhttp://www.teenproblem.net/forumведен един от тези модели. Възможно е и другото - съвсем несъзнателно и дори случайно писателят да е ориентирал към баладната схема един суров материал, който няма ниhttp://www.teenproblem.net/forumщо общо с нея. Съблазнително би било да се открие сисhttp://www.teenproblem.net/forumтемната употреба на този механизъм, чието съществуване само подозирам, но нямам нужната подготовка да докажа. Независимо от всичко, в констативен план сходството на „Шибил" с баладния мотив „Неразделни" е безспорно. То може да работи и при четенето на разказа. В съзнанието на читателя, който веднъж е усетил руслото „двамата герои се харесват, но родителите пречат на любовта им", има вече гоhttp://www.teenproblem.net/forumтови очаквания. И тъкмо от потвърждението на читателскаhttp://www.teenproblem.net/forumта нагласа извира разтърсващата сила на творбата.
„Вода донела, вода отнела" - тоя труден императив трябhttp://www.teenproblem.net/forumва да приеме страшният хайдутин с помощта на своето ноhttp://www.teenproblem.net/forumво посвещение. Всичко, що реките от кръв са му донесли -злато, накити, богатство - ще бъде върнато. Няма вече очи Шибил за студения блясък на алтъните. Цената им е рухнаhttp://www.teenproblem.net/forumла. От търговците ги е вземал, на тях ги дава, по тях ги праhttp://www.teenproblem.net/forumща. С всеки дар от тежката броеница на престъпленията се отронва по едно черно греховно зърно. Подобно на Индже, Шибил е минал през „необяснимото" чудо на промяната, равно по сила на чудото, сполетяло Савел-Павел. Преследhttp://www.teenproblem.net/forumваните от тях вчера се радват днес на най-ревностна закриhttp://www.teenproblem.net/forumла. Чрез деянията си героят постепенно си спомня всичко онова, що някога е почнал да забравя - кое е грях и кое не. Доброто, извършено в рамките на разказа, е равно на злото, извършено преди това. Темида не може да отсъди, ще отсъhttp://www.teenproblem.net/forumди Фортуна.
Рада е новата съдба на Шибил. Тя се явява в живота му като чудна смесица от „жена, дете и дявол". Доколкото всяhttp://www.teenproblem.net/forumко дете е невинно и ангелоподобно, то Рада носи на героя пълноводието и пълнокръвието на усещанията, тя покрива целия спектър на човешкия морал и на човешката дейност -от дяволското до ангелското начало. Няма нещо, което Рада да не може да даде на Шибил от прелестното разнообразие на живота. Съвършеният в своя разбойнически клас, царят на хайдутите, братът на орлите, злодеят аскет е поразен от другия, живия живот, който съзира в очите на Рада. След срещата си с нея господарят на планините разбира, че при всичкото злато, което има, той няма нищо, не притежава нищо от стойностите на истинското битие. Мъртвата му дуhttp://www.teenproblem.net/forumша се събужда, зашита за Рада. Премъдрият ерусалимски цар Еклесиаст е изстрадал истината, че всичко си има време - време да убиваш и време да лекуваш, време да раздираш и време да съшиваш (Екл: 3-7). До неговите прозрения се е домогнал и Шибил. Той е разбрал чрез Рада, че времето на раздирането е свършило. Започва времето на съшиването.
Петър Г. Петров, един от най-интересните съвременни български философи, в книгата „Животът - огледална аванhttp://www.teenproblem.net/forumтюра" разглежда кръпката като една от метафорите на чоhttp://www.teenproblem.net/forumвешкото битие и казва: „Актът на кърпене напомня удивиhttp://www.teenproblem.net/forumтелно бдение: никой не кърпи дрехите си посред ден на площада." А ангелът-дявол, вълшебното чудо Рада, изважhttp://www.teenproblem.net/forumда игла и конец насред планината, сред Джендемите, сякаш тъкмо затова е дошла - да го зашие за себе си, да даде на своя Тезей спасителната нишка на завръщането. Тя наистиhttp://www.teenproblem.net/forumна свещенодейства, при това най-интимно, пред лицето на целия свят. (Само в скоби ще отбележа, че по време на посhttp://www.teenproblem.net/forumледното клане в Урум Еникьой Индже също си поръчва ноhttp://www.teenproblem.net/forumви дрехи!) Оттук насетне и тя, и Йовков, и читателят ще се отзоват на великия руски повик да се търси и в звяра човеhttp://www.teenproblem.net/forumкът. Започва изграждането на втория, истинския план на Шибил. Героят е човек, намерен в звяра. Разбойничеството става негова привидност, реалност със стойност на измисhttp://www.teenproblem.net/forumлица. Той е взел с чужда помощ важно решение. Пропуска през себе си своето ново време - времето да се живее.
Шибил получава първата присъда от злодейската си чеhttp://www.teenproblem.net/forumта - „не го убиха, но избягаха от него като от чумав". Те го осъждат да остане жив, сякаш са знаели, че с това драстичhttp://www.teenproblem.net/forumно нараства наказанието, което трябва да изтърпи. Че болкаhttp://www.teenproblem.net/forumта на ножа и куршума е леснина пред болката на сърцето -това го знаят всички с изключение на Шибил. Той само се догажда, смътно го усеща. Останал сам, Шибил е освобоhttp://www.teenproblem.net/forumден от товара на дружината. Не е вече нито водач, нито доhttp://www.teenproblem.net/forumри разбойник. Както и при досегашните Йовкови герои, коhttp://www.teenproblem.net/forumито разгледахме, и Шибил е вече в своята другост, в своята достоверност. Той се е изтръгнал, полетял е и връщане няhttp://www.teenproblem.net/forumма. И „всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада". Тези разточителни жестове на бившия разбойник би трябвало да ни звучат простовато, ако Йовков не беше ни подготвил за тях още в самото начало на разказа. На шеговитата закана, че ще й вземе махмудиите, Рада отвръща на Шибил: „Бре, ще ги взеhttp://www.teenproblem.net/forumмеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко!" С изпращането по търговците на тежките дарове се осъществяват две важhttp://www.teenproblem.net/forumни функции в разказа. Затваря се логическият кръг на задоhttp://www.teenproblem.net/forumволяване на игровия каприз на Рада, който завързва и разhttp://www.teenproblem.net/forumвързва действието, от една страна, и от друга - Шибил риhttp://www.teenproblem.net/forumтуално се освобождава от натрупаните един след друг греhttp://www.teenproblem.net/forumхове по обратен ред, додето не постигне моралния паритет „всичко, което имаше, беше го дал". Героят вече е отвъд при-видността. Царят сам е захвърлил своите дрехи и преодолял срама от голотата си, е тръгнал с открито лице към света. А трагизмът на голия цар иде от наивната вяра в голотата на всички останали.
Шибил има всички основания да се съмнява в естестве-ността на ситуацията, в която е попаднал и от която няма желание да излезе. „Дълго време Шибил мисли дали това не е примка" - ще ни подчертае Йовков, но премълчава какhttp://www.teenproblem.net/forumво е измислил героят. За да му помогне да вземе съдбовноhttp://www.teenproblem.net/forumто решение, писателят и този път ще извика на помощ всеhttp://www.teenproblem.net/forumмогъщите и непреодолими космически фактори, каквито бяха пролетта при Стоил и вселенската тишина при Сали Яшар. Шибил знае, че пътят на сърцето винаги върви по ръба на смъртна скала, затуй толкоз години е заглушавал гласа му с предсмъртните писъци на своите жертви. Но сеhttp://www.teenproblem.net/forumга - сега той е сам. Пред него, пред очите и пред душата му, самата Вселена взема друг път. Любовният предусет на Шибил се изживява от цялата природа. Той за първи път става неразделна част от великото естество, наречено жиhttp://www.teenproblem.net/forumвот, и сетивата му са препълнени от сладостното пролетно томление, с което земята показва своите любовни зачатия. „А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмhttp://www.teenproblem.net/forumня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се поhttp://www.teenproblem.net/forumнесе дъх на люляка и на липи." През есента Шибил може би щеше да вземе друго решение. Сега обаче не. Цялата зе мя е женствена и съблазнителна, влюбена. Това е цял Елин-Пелинов разказ. Любовната стихия на природата не може да отмине героя: „И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежhttp://www.teenproblem.net/forumка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село." Пред героя стоят и прелестната самота на елена рогач, и кротката красива заедност на гривите гълъhttp://www.teenproblem.net/forumби. Някой друг, тъмен и властен, хвърля жребия и на негоhttp://www.teenproblem.net/forumвата неумолима воля се доверява Шибил. Решението да слезе при Рада е взето свръх него. Той просто не е могъл да издържи на грандиозния натиск, който оказва върху му поhttp://www.teenproblem.net/forumривът на шеметната пролет, на космическото пролетно възhttp://www.teenproblem.net/forumкресение, обхванало и слабата човешка душа на самотника. Йовков оставя Шибиля сам, за да се концентрира. Да може да чуе тези неразбираеми в предишните години сигнали и за да се спре пред великите тайни, които толкова пъти са пробягвали пред незрящите му очи. Сега е съблазнен от тях и повече не може „да трае". Шибил поема към Рада. Отива да вземе благословията на баща й, както намеква Йовков сега. Или отива да се предаде, както казва в началото на разказа. Това са различни неща, но не е дошло още времеhttp://www.teenproblem.net/forumто да се разбере. Сега Шибил е в Пътя, Шибил е в Истинаhttp://www.teenproblem.net/forumта, Шибил е в Живота. Второто решение е в сила. Все още е времето да се живее. Все още е ден.
Но пада здрач, започва да се мръква, Шибил е вече друhttp://www.teenproblem.net/forumгаде - долу, далеч от орлите, планината е вече извън него, тя е спотаена, „тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибил и питаше: къде?". Космическата власт се сменя, идва царстhttp://www.teenproblem.net/forumвото на нощта и героят отново е успореден на макропрехо-да. Дошъл е мигът на последното съмнение, което „като червей загриза сърцето му". Това е третото ритуално отриhttp://www.teenproblem.net/forumчане от Сатаната, последното и окончателно решение на стария грешник и злодей. Шибил е прекаран през геената на мрака като през последно изпитание, като през последhttp://www.teenproblem.net/forumната черна вода. И издържа. Подобно на завързания за мачhttp://www.teenproblem.net/forumтата Одисеи, Шибил стои омотан с конците на Рада при своята надежда, но е готов всеки момент да ги разсече и да тръгне след молитвения зов на планината, да се върне при нея завинаги. Няма значение какво ще стане с разказа! Разhttp://www.teenproblem.net/forumбойническият му живот е сигурен, младоженството му е съмнително...
И този път Йовков ще помогне на своя герой да вземе окончателното си решение с помощта на живата мъртва природа. Докато през сърцето и ума му са препускали терhttp://www.teenproblem.net/forumзанията на раздвоението, светът е станал друг. Изгрял е меhttp://www.teenproblem.net/forumсецът, същият, който освети решението на Сали Яшар. Сиhttp://www.teenproblem.net/forumнята стена на планината се е загърнала в бяло було, над гоhttp://www.teenproblem.net/forumрите мъглата се увива като змей, в дола пее реката „тъй тиhttp://www.teenproblem.net/forumхо, тъй хубаво". В чупещите се лъчи на месеца, в неговата светлина Шибил вижда очите на Рада, вижда усмивката й, която го „мами".
Както винаги, Йовков е убийствено точен. Очарован от поетичното състояние на нощната вселена, Шибил е забраhttp://www.teenproblem.net/forumвил, че освен „привличам", глаголът „мамя" значи и „залъгhttp://www.teenproblem.net/forumвам". Впрочем под знака на това двусмислие е сложен целиhttp://www.teenproblem.net/forumят разказ - някой залъгва Шибила чрез привличането на Раhttp://www.teenproblem.net/forumда. И в тази зачарована нощ, пред окъпаните в лунна светhttp://www.teenproblem.net/forumлина очи на Рада героят взема последното, трето решение. С оглед на логиката, по която се движи вътрешният живот на Шибил, това е екстремумът на напрегнатостта, най-виhttp://www.teenproblem.net/forumсоката точка в графиката на духовните съмнения и затуй Йовков е повикал на помощ на природните сили и самата Рада. „За тази жена си струва да се направи всичко", навярhttp://www.teenproblem.net/forumно си мисли Шибил, както мисли дядо Власю за Албена, както мисли Матаке за Сарандовица и както мислят Омиро-вите троянски старци за Елена. Той знае, че в това „всичко" влиза и умирането, но не е човек, който ще се изплаши. Напротив, като че ли в магнетичната съблазън, наречена Рада, Шибил е включил и смъртта, виждал ги е двете една до друга. При ниската цена, която е давал до вчера на чоhttp://www.teenproblem.net/forumвешкия живот, смъртта по пътя към Рада, смъртта при Рада или смъртта с Рада е само гибелно изкушение. И Шибил взема последното си, трето решение - да отиде при очите и усмивката на Рада. „Той стана, тръгна подир тези очи и таhttp://www.teenproblem.net/forumзи усмивка и повече не се обърна назад." През Шибил поhttp://www.teenproblem.net/forumтича последното време - времето да се умира.
На смъртта на Шибил Йовков е заложил много. Без нея с немислима основната идея. Само чрез нея читателят моhttp://www.teenproblem.net/forumже да се добере до презрението към земния съд, до мисълhttp://www.teenproblem.net/forumта, че съдът над един човек не може да бъде дело на други човеци. Връз грешника камък може да хвърли само онзи, който се смята за праведник. Но кой да отсъди греховност п праведност тук, на земята? Далече е жетвата, далеч са и жетварите. А и смъртта на Шибил обърква всичко. Към нея Йовков тръгва с четирима отрицателни герои. Шибил, разhttp://www.teenproblem.net/forumбойникът убиец и грабител, Мурад бей, кърсердаринът, подлецът, който е сътворил пъкления план по хващането на члодея, Велико кехая, в чиито интереси влиза залавянето на Шибил и дава дъщеря си за примамка, и накрая самата му дъщеря Рада, която се е съгласила да изпълни тази роля. Никой не е подозирал драмата, която ще се разиграе, проhttp://www.teenproblem.net/forumтивоположността, в която ще премине всеки един от тях. Шибил се превръща в наивно влюбен, в него се влюбва и Рада, кърсердаринът пада на колене пред епическата хуhttp://www.teenproblem.net/forumбост на юнака, а Велико кехая ще трябва да се потопи в скръб по изгубеното си чедо. Видно е, че при тази постаhttp://www.teenproblem.net/forumновка всеки един от участниците би могъл да бъде главен герой. Йовков е предпочел Шибил, първо, защото неговият сюжет вече е работил в съзнанието му още в „Последна раhttp://www.teenproblem.net/forumдост", и второ, защото е по-легендарен.
Чрез разказа „Шибил" се задава особен тематичен модел ма цялата книга „Старопланински легенди". Съдбата на Шиhttp://www.teenproblem.net/forumбил и Рада ще бъде сходна със съдбата на Индже и Пауна, Божура и Василчо, Женда и керванджията, Тиха и Величко, Крайналията и Курта. Единствено в смъртта ще е възможна тяхната любов и тук се крие общата легендарност на разкаhttp://www.teenproblem.net/forumзите от този сборник. Легендарност, заложена в тематичнаhttp://www.teenproblem.net/forumта им близост с основната схема на фолклорния баладен мотив „Неразделни". Така „Шибил" не само отваря книгаhttp://www.teenproblem.net/forumта, но и я предсказва, съдържа я в себе си. Безсмъртието на героите тук е намерило своята митична, легендарна окрасhttp://www.teenproblem.net/forumка и държи цялата книга ориентирана към себе си. Зад мноhttp://www.teenproblem.net/forumгото смърт стои събирането на двете андрогинни половини, разкъсани някога. Шибил е открил в Рада огромното малко нещо, липсата на което го е правила агонален, агресивен, убиващ. След първата им среща той започва да става пълен, хармоничен, смъртно цялостен. Става морален. Чрез Рада Шибил заживява праведно. Той вече не лъже, не краде, не убива, раздал е цялото си богатство, всичките си ризи, безhttp://www.teenproblem.net/forumропотно ще предаде и живота си. Шибил е видял светлинаhttp://www.teenproblem.net/forumта и никога не могат да го върнат в мрака. Рада му е помогhttp://www.teenproblem.net/forumнала, ще му помогне и сега, в смъртта. Тя става негов Път, негова Истина, негов Живот, ще го придружи и сега, когато той е тя и тя е той, защото са едно. Но защо стрелят, тя бърhttp://www.teenproblem.net/forumза, трябва да му обясни, че наистина е знаела нещо, но не всичко, не е знаела, че искат да го убият, трябва да му каже, че не го е излъгала, че карамфилът е истински... „Карамhttp://www.teenproblem.net/forumфил! Моите чувства са чисти" - дочуват те гласа на Люцкан, който е излязъл да ги посрещне.
Текстът е публикуван в: Станков, Иван. Йовковото творчество. В. Търново, 1999

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:09

МУ „Добрин Петков”
гр. Пловдив

РЕФЕРАТ

Тема: „През Чумавото”- Йордан Йовков

Изготвил: Александра Ралчева
12 клас, № 2
Проверил: г-жа Проданова

Творчеството на Йордан Йовков е уникално заради много-странната възможност за сравнения,но същевременно то носи своя индивидуална атмосфера - Йовков успява да опоетизира духовните и нравствени черти на личността. Идейните параметри на разказите му са свързани със сложните и противоречиви трепети на човешката душа, с природата на личностно поведение, с основанията на човешките реакции. Главна тема в неговите разкази са човекът, селския бит и войната.Едни от най-хубавите произведения на Йовков са поместени в сборника "Старопланински легенди".Йовков не винаги успява да удържи на своето желание да не каже всичко на читателя, да не го насочи към еднозначни отговори на провокираните от текста въпроси. Такава граница между прекомерното говорене и мълчането се откроява в разказите включени в "Старопланински легенди". В сборника преобладава романтиката в творческото минало. Също така е възкресен българският живот от епохата на Възраждането с неговите най-драматични прояви, с неповторимите личности и характери, с изключителните чувства и страсти - и всичко това поставено в една романтична рамка, разказано с приповдигнатhttp://www.teenproblem.net/forum епиченhttp://www.teenproblem.net/forum тон,http://www.teenproblem.net/forum нарисуваноhttp://www.teenproblem.net/forum сhttp://www.teenproblem.net/forum яркаhttp://www.teenproblem.net/forum живописност. Основната художествена цел на "Старопланински легенди" е да се покаже силата и красотата на човешката природа. Разликата между десетте разказа, включени в сборника, се свежда главно до избора на водеща проблематика в тях. Ето защо в литературната наука доминира становището, че подредбата на разказите в книгата е подчинена на принципа на тематичното сдвояване- една легенда от хайдушкия и една легенда от мирния живот.
„През чумавото” е деветият разказ от сборника "Старопланински легенди". За разказът са характерни нравствено-философски мотитиви- за греха и изкуплението, любовта и смъртта, страданието и надеждата, силата и безсилието, свободата на избора и предопределението на съдбата. Повествованието, изградено чрез средствата на модерния психологически реализъм, се отличава с особения акцент върху внушенията на подтекста.Осмислянето на опозицията между изречено и премълчано, проникването в загатнатите дълбинни пластове на човешката душа извеждат на преден план един ключов за разказа мотив- за спасението, към което се стреми всеки от героите."През чумавото" носи най-добре изявена символика на жертвоприношението в плана на ритуалното групово преживяване. Още мотото налага потребността на текста да бъде разбран като сказание за греха и за пътя на неговото колективно изкупление: "Божием попущением тое лето удари една чума... Не оста чисто ни едно село, грех ради наших”.
Идеята за престъпление и наказание-изкупление изглежда недвусмислена рамка на символичния дискурсивен проект. И все пак въпросът "Какъв грях? Кое престъпление?" няма да получи еднозначен и ясен отговор. Грехът може да бъде в егоизма и отчуждението на хората, в изчезналите доброта и любов; така поне ще изглежда една възможна християнска интерпретация. В по-широкия план на идеята за жертвена обредност можем да кажем, че за разказа-Йовков с неговото циклично време грехът е винаги-тук, вече-в-сърцата, както в християнската идея за първородния грях. Веднага след мотото, още в първото изречение текстът пак настоява да бъде прочетен митологично, като поделя пространството по символичен начин: "Чу се, че в долните села... дошла чумата." Светът на разказа става двуполюсен: тук и там, горе и долу... В Долния свят, разбира се, живее Смъртта. Чумата най-често символизира абсолютното зло, самата необратимост на всички нещастия, които могат да сполетят човека, с други думи, смъртта. В нашия разказ тя ще бъде нееднократно свързвана с пътя отдолу-нагоре, оттам-натук; чумата пътува на кон, лети с орлите; тя е пътник, който сполита човешкия свят.Като противовес на мотива за чумата е един от лайтмотивите в текста- за лудостта, пронизва и онези сюжетни моменти, в които на преден план сякаш са радостта и щастието:”Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани…Развеселяваха се един други, играеха до премаляване.Но имаше нещо болно в това веселие. Пиеха вино за да приспят грижите си, смееха се за да прикрият страха си.” Мълвата и ужасяващият слух за появата на чумата „в долните села” променя обичайния ритъм на живота. Дебнещата опасност превръща другия „съседа” в „молепсан”, в печата на зловещата болест. В такъв драматичен момент се пробужда егоизмът, раждат се кошмарните привидения на приближаващата безмилостна смърт и индивидът се оказва на границата между разума и безумието.Мотивът за лудостта очертава измеренията на битие, излязло извън рамките на установеното, традиционното за селската общност поведение ”Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана сам, призракът на смъртта отново се изправи , неумолим и страшен. На другия ден всеки (…) затваряше се в къщата си и здраво залостваше вратите(…) Страх подкосяваше силите, помътваше разума.”За Йовковите герои спасението от безпощадната чума преминава през мистичния свят на завещаните от патриархалната традиция поверия и магии, включва мисълта за бягството в Балкана и най- сетне придобива облика на единствения избавител, поддържащ все още живата надежда- хаджи Драган.Тази персонализираност на мотива за спасението, очаквано от селяните като благороден, хуманен акт на „месията”, налага съпоставката с християнската митологема за Спасителя, който дава сила на слабите и безпомощните, вяра- на обезнадеждените, храна- на гладните. Действията на хаджи Драган се свързват в съзнанието на страдащите с така необходимото, желаното чудо на избавлението: „Трябваше един умен, един сърцат човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драган започна да се шепне по често. Той беше човекът който можеше да спаси селото… Надеждата която всеки таеше в себе си , се пробуди и те и повярваха.”Смайващо е въздействието на изпълнените с непоклатим оптимизъм думи на чорбаджията, който демонстрира с нетърпящ възражение тон своята убеденост в неоснователността на мрачните слухове: „Кой мре?Къде мрат?Какво ми дрънкате вие мене!Никаква чума няма ви казвам аз.”Това е видимата страна в поведението на хаджи Драган, но остава усещането, че има и втори, „задкулисен” план, свързан с истинските мотиви за действията му и с неизречените намерения, обвити в мрака на неяснотата. Този, който избира да бъде спасител за другите може би се опитва да спаси фамилната чест и да укрепи разклатените упори на своя деспотичен свят. Ако чумата е страшната „напаст”, можеща да разруши устоите на цялата патриархална общност, то любовта между Тиха и Величко е силата, която е способна да взриви консервативното семейно-родово битие, основано на закостенялата традиция и суровата, тиранично наложена воля на бащата. За разлика от селяните, които чувстват безсилието си пред смъртоносната болест, хаджи Драган не еднократно подчертава силата си, неоспоримото право да взема категорични решения: „Аз сватба ще захващам днес…женя Тиха, ви казах. Останало ми едно момиче, ще оженя и него”
Сватбата, която застава в центъра на сюжетното действие, има абсурден характер според представите на житейската логика. Тя наистина е "небивала": само преди месец годеникът е бил върнат с отказ; разположена е в художественото време така, че да разиграе "пир по време на чума".Трудно обяснимо е нелепото решение на Хаджи Драган да вдигне тежка сватба, когато вилнее смъртоносната чума. Може би властно наложената бащина воля е отчаян опит да се спаси честта на чорбаджийското семейство, застрашена, според предразсъдъците на патриархалната среда, от обичта на Тиха към бедния Величко Дочкин. Дъщерята на селския първенец, изтерзана от бремето на неизповядана никому греховна вина, избира изкуплението чрез смъртта и с този самопожертвователен акт спасява любовта си и своята душа. Има нещо отвъд-естествено в поведението на бащата и дъщерята, които се веселят и плачат едновременно, повторено в истеричния модел на колективното поведение.Символиката на очите отвежда към неизявеното, неизреченото, скритото.То е истинската същност на персонажите и определя неочакваното им, странно и необяснимо за другите поведение. Мотивът за плача загатва за душевното терзание, а може би и за угризенията на съвестта на героя, който в своя егоцентризъм е дръзнал да предизвика Божия гняв, вдигайки тежка сватба в най-болното „чумавото” време:
„-Виж какви са червени очите на хаджият!-казваше един.
-Трябва да си е попийнал.
- Не, плакал е”
„И Тиха се смееше, но в очите и светеха сълзи”Тези знаци на страданието разкриват както драмата на Хаджи Драган който може би е упражнил насилие над волята на любимата си дъщеря и я е принудил да се омъжи за богатия Люцканов син, и болката на Тиха, простила се с моминските си мечти, примирила се с тъжната си участ.Тиха е олицетворение на изключителната женска хубост чиято магия властно покорява даже и старците, и жизнерадостна, весела, дяволито-закачлива, и ожесточена от развоя на събитията, готова дори да прокълне любимия, да прехвърли върху него и продължителното му гурбетчийство вината за драматичният обрат в живота и. Със страшната клетва която изрича Тиха сякаш се опитва да потисне чувството за вина, да изтръгне от съзнанието си мисълта за проявената слабост: „Защо ми е Величко, аз си имам мъж.Кой знае къде го е тръшнала чумата. Дано тез орли неговите меса да късат!”
Загатнатият сблъсък между бащата и дъщерята представя заредените с напрежение отношения в семейството, за разлика от разказа „По жицата”, в който Гунчо и Нонка са свързани от мъката , но и от надежата, че е възможно чудото на избавлението. Тези два текста открояват идейно емоционалното многообразие на Йовковата проза, преплела мотивите за разединението и духовното обединение на хората.
Сватбата е ясно обагрена с усещането за нереалност, за край и предстоящо възмездие; тя отключва поредица от прояви с жертвен характер. Особено интересен сред тях е "сватбеният банкет"; текстът го разполага върху две традиционни опори на ритуалното хранене: хляб и вино, плътта и кръвта на жертвата. Известната антроположка Каролайн Байнъм, която посвещава важни изследвания на церемониалното хранене, пише: "Храната преди всичко е означавала плът; плътта означава възможност за страдание, а страданието означавало изкупление". И тъй като хлябът и виното представляват основни елементи на християнската символична система, можем да разберем сватбения пир в нашия разказ чрез съпоставката му с един библейски пример от Евангелието на Матей. Там Исус разказва притчата за сватбеното угощение, вдигнато от един "човек-цар", което сравнява с небесното царство. Символичният смисъл на пира е да събере на едно място много и всякакви хора, за да избере между тях онези, които ще могат да извървят пътя на откровението: "защото мнозина са звани, а малцина избрани", както се казва в текста. И тук, както при Йовков, сватбата е само начин на преход към Окончателното събитие, символичен момент, в който една група, представителна за всички хора, ще се приобщи към способността за страдание-изкупление на човешките грехове.
След като яденето и пиенето заемат толкова важно място в символиката на "сватбения банкет", нека да видим какво/кого изяждат героите в нашия разказ. На първо място това са "плодовете" от имота на Хаджи Драган, бащата на Тиха. Като се започне с описанието на неговата градина, където влизат четиримата старци да търсят спасение (по асмата "нямаше толкова листи, колкото грозде", едри плодове надничат отвсякъде...), продължи се с разточителното богатство на сватбената трапеза и се завърши с раздаденото жито, способно да изхрани цялото село, виждаме натрапливо изведена идеята за неземно обилие, почти абсурдно сред общия недоимък и страшната суша. Имотът, богатството на хаджи Драган са възможни единствено в контекста на символичната представа за рая. Това обаче ни навежда към представата за един друг "имот", за едно друго "богатство" - неговата хубава дъщеря. Цялата символика, в която традиционното патриархално мислене вижда жената, подкрепя тази идея: в една дълга поредица от аналогии с митологичен характер женското тяло се представя в образите на плод, цвете, градина и рай. Така вече сме подготвени да разберем, че безумното ядене и пиене по време на чума ще кулминира в причастието с плътта и кръвта на избраната за жертва девица. (Тук ще спомена, че "жертвената девица" е друг архаичен мотив, който текстът-Йовков нееднократно използва в различни сюжети.)
Сватбата, както виждаме, отключва цял комплекс от ритуални действия с жертвен характер. Заедно с идеята за причастие идва мотивът за лудостта. Тя представлява състояние, което ще изведе обикновените селяни от тяхното битие, ще ги направи герои в сценария на една свещена драма. Един след друг полудяват всички герои на разказа. Най-напред, както му се полага според статута на "цар" и "баща", започва хаджи Драган. От онзи момент, в който смехът абсурдно разтърсва едрото му тяло сред страха на четиримата старци, той все повече полудява и заедно с това все повече се засилва признаването на неговите права на водач над другите хора. От първите общи съмнения: "Луд ли е? В такова време!" - през вярата: "Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба?" до "лудешкото" веселие на хорото със зачервени от плач очи героят изразява поведението, типично за митологичен цар, който жертва своята дъщеря за общото благо.
Постепенно цялото село започва да полудява и ритуалното поведение на селската група достига до своята кулминация. "Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани"; "играеха до премаляване"; "Лудешкото веселие пак обзе всички". Последна успява да полудее Майката - вдовицата Дочка: "Тя гледаше падналия пред олтаря, чупеше ръце, очите й бяха като на луд... Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя." Истинската лудост на майката очевидно е в симптоматичния отказ от задълженията на майчинството. След този белег на "пълното" полудяване може да настъпи моментът на откровението. И той настъпва с Окончателното събитие: предхождана от орлите, идва Смъртта. Не е нужно да гадаем откъде и защо пристига; всичко това вече е казано във вълшебните приказки. С други думи, Смъртта идва от Долния свят ("долните села"), за да прибере обещаната жертва. Освен това идва на кон; тя е Конник. В този символ кулминира християнското познание на митологичното въображение в текста-Йовков, която надмогва традициите на българското фолклорно мислене, където чумата и болестта изобщо притежава женски черти.
Всъщност във финала на своя сюжет разказът преплита две много важни митологеми. От една страна - видяхме как се разгръща ритуалът на колективното жертвено изкупление, а от друга - открихме идеята за свещения брак, в който жената е похитена от младоженец-грабител . Брачното сливане е смърт за девическото битие на жената и прераждане в същността й на майка. "През чумавото" разказва не само пътя, по който ще постигне спасение един колектив, но също така и начина, който ще гарантира неговото оцеляване и възпроизвеждане в течение на много столетия.Оттласкването от фолклорната еднозначност и безвъпросност води до наслагването на различни културни представи в текста. По този начин самият образ на чумата става противиречив, сложен, изискващ разнопосочни интерпретации. Това мотивира смисловото отваряне на разказа към други металитературни пространства. В повествованието „През чумавото” е изявена една от основните тенденции в сборника „Старопланински легенди”- разкриването на трайните ценностни опори в смутното време на драматични катаклизми. На разединяващата стихия на смъртта се противопоставя спасителното чудо на любовта, която не разделя, а изгражда духовен мост между хората и ги издига над страданието.

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:10

Иван Вазов - "Под игото" "лудост" и "нормалност" в романа

В романа си "Под игото" Иван Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението - Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в бъгарската история. То показва, че колективният български дух е достигнал своята зрялост и е готов на най-върховното проявление - саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са готови да жертват живота си в името на народната свобода. В романа "Под игото" Априлското въстание е често е определяно като "лудост", "поетическо безумие" и "пиянство". В основата на всички тези определения стои идеята за някакво отклонение, за внезапен и труднообясним изблик на смелост и енергия. Моделът на романа обхваща пътя на българина от неговата обикновенност и трезвост до "пиянството" на нажеджата и вдъгновената жертва за свободата. В този нелек път всеки от образите в романа прави своята малка крачка към "лудоста", но тази крачка е неимоверно трудна, именно защото е малка, защото е направена от обикновени хора, приели нормите на поведение на роба, примирили се с подчинението и отказали се от истинска, човешка самоличност. Обикновеният българин позира в нуждата от ново духовно пространство за всички, разбира необходимостта от жертви.

Лудостта в контекста на Вазовите творби означава безрезервно посвещаване на идеала - свободата на отечеството, нарушаване на установения от робските векове ред "луди" са хората на екстаза на смелостта, на готовността за саможертва. "Лудостта" изключва мисълта за лино щастие, спокойствие, сигурност и уют. Тя означава вяра в свободното бъдеще, безкористна отдаденост на борбата и осъзнато приемане на смъртта. Изразява се с понятия като идеализъм и патриотизъм. Без подобно полудяване не е възможно разрушаването на робската действителност. Лудите герои от Вазовия роман изграждат във въображението си една друга свободна действителност и по този начин сами се преобразяват, стават различни, свободни.

Издигането на народа от обикновеното, битовото и нормалното до пространството на новото, не познатото, "другото" опияняващото желание и вяра за свобода и убедително разгърнато чрез странната метаморфоза у чорбаджи Марко, разкрито в "Новата мотива на Марка". Героят сблъсква на всяка крачка с "полуделите" си съграждани и се опитва да осмисли ставащото, да прецени неговата "нормалност". Така той постеепенно надмогва страховете и притесненията на предвидливия стоманин и неусетно минава на страната на "лудостта". С други думи, проблемът за лудостта и нормалността поставя преди всичко въпроса за способността на човека да бъде свободен. Този проблем за свободата на духа поставя и Ботев в стихотворението си "Борба" с думите: "свестните у нас считат за луди..."

Героичният модел на поведение задължително изисква отказ от общоприетата мярка на живота. Героят нарушава правилата на живеенето, за да създаде нови. В този смисъл самото състояние е символично разрушаване на един приет за нормален, житейски ред. Романът изследва именно как хората от света "под"иго съумяват да създадат нови представи за чест и достойнство и да се впуснат в първата кървава епопея на героичните дела. Домове горят, села и градове запустяват, но от тях като феникс ще възкръсне, макар и не точно сега, нова Българрия.

Не е случаен фактът, че именно чорбаджи Марко е героят, които трябва да осмисли 'лудостта', нейните залози и последици. Преди всичко той е героят стопанин, човекът на дома и семейството. Неговият житейски опит и дълги години го е учил на предвидливост и предпазливост, на великото изкуство да се оцелява в условия на робство, Той добре знае, че всяко усъмняване и трицание на нормата е съпроводено о тжестоки наказания - господарите обичат сигурността и своята власт. Именно това знание го прави 'неверен Тома' за разпалените въображения на поставените ентусиасти. Главта 'Новата молитва на Марка', както и предшестващата я 'около един труп', представят бавното преображение на 'трезвата глава' и на невзярщия.

За да се разбере и приеме 'лудостта', трябва да се преоцени самата 'нормалност'. Как става тази преценка? Пазител на норммите на критериите за 'нормалност' е общността. Болшинството от хора в Бяла черква с въодушевление пренерегват старите нормми и се отдават на опиянението от близкоочакваната свобода. Във всеки фрагмент от бита, какъвто наприемер е случаят с хорото, чорбаджи Марко вижда 'революционният елемент'. Това е много съществен аргумент в убеждаването на героя. Именно тази глава от романа - 'новата молитва на Марка', ни дава най-пълна представа за превръщането на човека от нормален в луд. Той изгражда преценката за себеси по отношение на другите. След като всички са полудели, значи наистина старите норми са в упадък и вървят към отмиране. Чоржаджи Марко още веднъж се убеждава в в това, когато открива натрупания оръжеен арсенал на синовете си в собствената си къща.

Вторият съществен аргумент е откроен чрез безпримерната постъпка на Безпортев - унижаването на турчина. Вова е сцена, в която вековните статуи на роба в поробителя са пренебрегнати. Безпортев е пиян в буквалния смисъл на думата, но това пиянство се вписва в цялостното романтично опиянение на народа в дните на Априлската епопея. Дълбокият смисъл на неговата луда пияна постъпка е не просто отмъщение и гавра с поробителя, а символичното потъпкване на робската норма на живота. Унизената и потъпкана норма може да възкръсне само в реки от кръв, Точно това се случва при потушаването на въстанието - нормата е пренебрегната от всичким тя е публично унизена. Да се живее в такава реалност е вече възможно. Чорбаджи Марко ще произнесе прочутата си реплика: 'Лудите, лудите - те са живи!', за да потвърди тази възможност. Той минава през всички етапи на колебанията на скептичния и невярващ българин и действително извървява пътя на неверието и съмнението, но не е способен да прекрачи границата към истинската вяра и да приеме всеобщата борба като своя съдба и част от житейския си път 'Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието.'

Повечето от героите изявяват себеси в опиянението на подготовката. Не са готови за борба, защото не са способни на жертвеност и всеотдайност на всеобщата кауза. Мисълта, че свободата се постига с жертви, не става част от техния светоглед. Но все пак малцина, които достигат до лудост, са Бойчо Огннов, Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка и дякон Викентий. Те успяват да запалят искрата за свобода и у другите жители на Бяла черква. Новата молитва на Марко идва да покаже, че България е вече онзи нов свят, в които единствено може да се живее истински -- според мярата на свободата и достойнството.

С думата лудост романът 'Под игото' назовава заличаването на робските норми, взривяването на робската 'нормалност'. Смисловият акцент на тази глава от романа - 'Новата молитва на Марка' е точно това - как един герой на съмнението се преобразява във вярващ в идеята за свобода и как дава своята благословия за 'лудостта'.

"Лдостта" присъства и реално в романа - в образа на Мунчо. Той 'следва' главния герой Бойчо Огнянов от самото начало на повествованието. Очевидец е на среднощно убииство във воденицата и присъства като сянка на героя във всеки важен момент.

Оценката на Вазов е, че 'лудите' изигравят своята огромна роля, защото те са тези, които пробуждат народното съзнание и предопределят духовните промени и съзраването на българите.

Романът на Иван Вазов "Под игото" описва труния път към свободата. Тази свобода има национални измерения, но и своите индивидуални измерения. Различните герои ни представят различни възможности да се пътува към свободата 'лудостта' е привилегированият път към свободата в този роман на романтичния бунт. За да се освободи България, трябва да има достатъчно 'луди глави' и 'смели сърца'. Необходимо е всеки да достигне до своята изстрадана молитва за родината: "Той мълваше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му.. Той се молеше за България!..."

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 04:10

ОДАТА "ПАИСИЙ" НА ИВАН ВАЗОВ

“Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла “Епопея на забравените”. Цикъл, който още с броя на съставящите го творби насочва към особената числова символика - за прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12 години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли са 12. Така от пръв поглед “Епопеята...” прокарва нишките към различни културни пластове, ориентира мисълта в различни посоки.

От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. И действително - отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи: 1) развитие на българската национална просвета; 2) извоюване на църковна независимост; 3) политическа свобода. В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в “Паисий” Иван Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата сложност. В “Братя Миладинови” поетът засяга продължаващия във времето процес на просвещение и народностно самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата “Раковски” актуализира спомена за идеолога на революционното движение и борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното движение за свобода (“Левски”, “Караджата”) и организаторите на Априлското въстание от 1876 г. (“Бенковски”, “Каблешков”, “Волов”), както и изобщо за героичната саможертва на българите в името на националния идеал (“Кочо”, “Братя Жекови”, “1876”). За да се достигне до финализирането на този изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение и възкръсване на “България цяла” в “Опълченците на Шипка” - творбата, с която “Епопеята...” завършва и която Иван Вазов възприема като “едно от най-силните” свои “стихотворения” (по признанието му пред проф. Иван Шишманов - 1976: 233).

Говорейки за самата ода “Паисий”, Иван Вазов споделя: “Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското “Периодическо списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов “Отец Паисий, неговото време, неговата “История” и учениците му” (1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на светогорския монах, повлиян от “тържествения, възвишения, философския тон”, от “патоса и формата” на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на “Историята”, или според пълното й заглавие: “История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская”.

Конкретния повод поетът посочва неколкократно: 1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето - 1882 г., и мястото - Пловдив, свързани с появата на одата. 2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: “Сто и двайсет годин...” - изразът завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във финалната поанта: “тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”. В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите метатекстови знаци: 1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския монах; 2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата “История...”.

И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално пространство нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което поставя задачата - да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира, да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална гордост. Слово, което иде от дълбините на времето и със своята истинност и воля да въздейства на психиката, на разума прониква в пластовете на бъдещето. Слово, в което тезисно, лаконично се посочва истината за миналото на българите и паралелно с това с невъздържан гняв се бичуват отцеругателите. Същевременно в гнева, в сарказма, в иронията отец Паисий влага своята бащинска загриженост - това е тревогата, но и поучението на бащата към непокорния му син. Защото блудният син (родоотстъпникът) - както учи библейският текст, ще се завърне към корените си, но преди това сам трябва да изстрада, за да достигне до бащините истини и изконните нравствени норми. Паисий разобличава отцеругателите, аргументирано ги побеждава във въображаемия спор с тях, за да ги приобщи към рода и истината за българското.

Из текста на втория предговор на хилендарския монах, в който, естествено и логично, в края - към все още колебаещите се, но вече спечелени за каузата на рода хора, следва обръщението “българино” (“Ти, Болгарино...”), Иван Вазов подбира най-силните възклицателни изречения (“О, неразумне и юроде!”), реторични въпроси (“Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”; “Или не са имали Болгаре царство и господарство?”) и дидактично-назидателни формули (“Ти, Болгарино, не прелщайся [не се мами], знай свой род и язик...”). За аудиторията на Иван Вазов тези формули са познати, разбираеми, известни. Както във времето на самия Паисий са познати и близки библейските персонажи и фолклорните поетически формули. Казано иначе, светогорският монах тръгва от познатото - като богослужение, като езикови средства, за да убеди, да докаже поставената теза, да пробуди интерес към българското и историята. Аналогично подхожда и Иван Вазов - той тръгва от познатото Паисиево слово, за да изгради чрез него “неръкотворен паметник” (по Ал. С. Пушкин) на автора му.

Както бе споменато вече, първият стих на одата визира разстоянието между времето на завършване на “История славянобългарска” и времето на Иван-Вазовата творба. По принципа на обратната перспектива поетът насочва своя взор назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде различен в човешки план период - времето на Паисий. Затова през призмата на своето собствено време (80-90-те години на XIX век) Иван Вазов се взира назад, към Паисиевия ХVIII век, откъдето ъгълът на погледа се пречупва още веднъж - към миналото, за което говори светогорецът. Тази, периодично пречупваща се перспектива, включена в общата времева дистанция, се изразява в лаконичната дефиниция: “Тъмнини дълбоки!”

После зрителният ъгъл се връща обратно, за да спре тъкмо в определеното време и пространство - в онова неясно, тайнствено, мистично-загадъчно кътче “вдън горите атонски високи”. В непознатото за обикновените хора, трудно достъпно място на “убежища скрити от лъжовний мир”. Семантичната синонимия: “тъмнини дълбоки” - “вдън горите” - “убежища скрити”, акумулира усещането за непроницаемост, неизвестност, отделеност; за целенасочена диференцираност от общочовешкото и познато пространство. С оглед на архаичните противопоставяния “център - периферия”, “обитаемо - необитаемо” (“усвоено - неусвоено”) пространство като израз на опозицията “добро - лошо”, попадането в атмосферата на далечното, необитаемо и тъмно пространство е заплаха, опасност, несигурност. То е попадане в хаоса и само по себе си е равнозначно на смърт.

Но от гледище на по-късните християнски ценности дистанцирането в пустинни места, скриването от ежедневието, от “лъжовний мир”, в който властват изкушенията и греховността, е желателно, целесъобразно, добро. Това е специфичното за строго религиозния човек целомъдрено битие, свързано с бягство от действителността и аскетизъм. Провокирано е от стремежа към близост с Бога и постигане на Божия промисъл по пътя на самолишения и себевглъбяване, чрез молитвата. С оглед на времето, за което се говори - средата на XVIII век, това е разбираемо. Неслучайно в третата смислова цялост от одата Иван Вазов говори за пустинническия живот като път към разгадаването на “тайните на мрака и волята божа” - път, на който се посвещават малцина, път за избраници. Съответно и разгърнатото от поета в първата цялост мистично, тайнствено, трудно достъпно пространство е източник на благословените “места за молитва, за отдих и мир”. “Онова” място е неподвластно на времето: то е безвременно или надвременно. То е в лоното на вечността. Явленията, свързани с него, са също толкова вечни, безначални и безкрайни, неисторични: там “се чува само ревът беломорски”, звучи “вечний шъпот на шумите горски”, “на звона тежкий набожният звън”. Един свят от звуци, недосегаем за обикновените човешки страсти и конфликти. Свят, над който витае тъмнината - странна, необичайна за човешките възприятия картина, изваяна от поета многостранно и интересно.

Преди всичко Иван Вазов свежда до минимум глаголната употреба - по протежение на началните седем стиха от първата текстова част той използва само един личен глагол (“се чува”), един безличен (страдателното причастие “скрити”), както и един подразбиращ се, но липсващ, отказан като присъствие (“Тамо вдън горите... / [са, има] убежища скрити”). Използва сложни форми на прилагателните имена (“лъжовний”, “вечний”, “тежкий”), които сами по себе си архаизират речта, доближават я до черковнославянския език като русифицирана редакция на старобългарски. Прибягва до диалектни или принципно по-архаични употреби като “тамо”, “шъпот”, “звон(а)”. Всичко това ритуализира текста, превключва го в стила на сакралното богослужебно слово, превръща го в част от ритуала. Освен това Иван Вазов насища текста със словосъчетания, построени на принципа на инверсията: “горите атонски високи”, “убежища скрити”, “ревът беломорски”, “шумите горски”, “звона тежкий”, посредством което изказът зазвучава тържествено, приповдигнато, величествено. Прибягва до специфичен звукопис, разчитайки на алитерация (“мир / места за молитва, за отдих и мир” > начално “М”; “шъпот на шумите” > “Ш”) или консонанс (“на звона тежкий набожният звън” > 5 пъти “Н”; по 2 пъти “Ж”, “З” и “В”), при което общата тържественост получава и съответна музикална оркестрация. Като цяло тази наситено звукова картина потвърждава усещането за трайност и непроменимост на свръхестествения, облъхнат от изключителното свят. Свят, потънал в “тъмнини дълбоки” - светът на предисторията.

Всред този свят - строго ритуализиран и почти нечовешки, Иван Вазов маркира образа на своя лирически персонаж:
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.

Три стиха от края на първата текстова цялост, които, противопоставяйки се на предходната звуковост, сега чертаят изображение. Картината е значително по-различна. На фона на всеобщата тъма и непрогледност се проявява някакво смътно просветление, едва доловима видимост - проясняват се чертите на човешкото присъствие и слабата “лампа жумеща”. Всичко е смътно, неясно, като “в сън”, но все пак - зримо. Образът е единичен, самотен, отделен от всичко останало, но го има. Оттук и прокрадващото се чувство за очовечаване на свръхестественото, на космично-недоловимото. Различен е и характерът на звуковостта. Срещу онези извечни и величествени звуци, идещи от плясъка на морските вълни, от шума на вековните непристъпни гори, от звъна на камбаните, който сякаш не е провокиран от човешки ръце, а от непостижимото - “набожният звън”, застава приглушената тишина в килията. Срещу необятността на природата - затвореното тясно пространство. Същевременно обаче един детайл обвързва двете картини дълбоко и непреодолимо - сънно-самотното съществуване на монаха се успоредява и вгражда в уникалната космическа самота. Ако има нещо, което да нарушава това единение, тази странна неподвижност, то е подтекстово доловимо и е постигнато от поета благодарение на спецификата на особения звукопис. Иван Вазов и тук прибягва до консонанс (наслагва звуците “Н” - 11 пъти; “Л” и “М” - по 4 пъти), включва ролята и на асонанс (“Е” - 11 пъти; “И” - 5 пъти; “Ъ” - 4 пъти), при което тихото проскърцване от перото на пишещия монах и на жумещата лампа стават осезаеми, доловими.

Усамотението, единичността на монаха се акцентират и в първия стих от втората текстова цялост: “Що драскаше той там, умислен, един?” Неопределителното “един” се включва в спирално, макар и дистанционно организирано определение: “един монах тъмен...” (в I текстов блок) - “един” (в края на цитирания стих). Едва финалът на втората част дава да се разбере, че монахът всъщност не е сам. Той далеч не е захвърлен там, в полузрачната килия, в “онова” място, а живее в общност, в обител, подчинена на ред и строга йерархичност. Това става ясно от реторичния въпрос: “Или туй канон бе тежък и безумен/ наложен на него от строгий игумен?” Тук въпросът не очаква и не получава отговор, но допуска в себе си своеобразна предходна волност или недобросъвестност на монаха към повседневните му, свързани с вярата, задължения. Условният отговор идва по-късно - в третата смислова цялост: “той забрави всичко, дори и небето!” Разгръща се и в предпоследната част - чрез конкретното, явно непрецизно изпълнение на религиозния ритуал: “много бденья, утринни пропусна”. Но докато стигне до спецификата в отстъплението на монаха от задължителните прояви, т.е. докато отговори на поставения въпрос, Иван Вазов успява да разгърне цялостното дело на своя персонаж, извежда и доказва величието и изключителността му.

Междувременно в поредицата реторични въпроси, акумулативно натрупващи се по протежението на втората смислова цялост, поетът постъпателно разгръща представяния образ. Въпросителният характер на изказа рязко се противопоставя на основно изявителния изказ, разказността, в първата част. В натрупването на въпроси, които остават без отговор, Иван Вазов представя жанровата специфика на средновековната литература, разкрива възможните литературни съчинения, с които най-вече има възможност да се запознае читателят от XVIII век. Такива са написаните още от патриарх Евтимий жития (на Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, на Параскева/Петка Търновска, на Филотея Темнишка); също и жития от други автори (известни или анонимни); похвални слова за светци, пострадали в името на Бога; поучителни слова; проповеди, четени в черква; дамаскини . Такава е масовата за времето култура. Евентуална възможност, която Иван Вазов “допуска” чрез реторичните въпроси е и това, монахът да пише философски трактат. В границите на възможното е дори своеобразно гранично, може би екстазно състояние, в което да е отшелникът: “Или бе философ? Или беше луд?”

Реторичните въпроси във втората текстова цялост спират рязко и внезапно, почти анжамбманно. Започва третата част, която демонстрира нов тип на изказ. Въвежда се своеобразен драматургичен ефект. Като че ли досега поетът е градил експозицията, сцената, на която да изведе своя герой. В този момент “сцената” е вече осветена и близка, ставащите неща са видими и чуваеми. Персонажът излиза от рамките на най-общото графично изображение и заявява живото си присъствие: “Най-после отдъхна и рече”, нещо повече - той получава и речева характеристика: “Конец!/ На житие ново аз турих венец.” Тук е отговорът, тук е ключът - това е своеобразната завръзка в (условно казано) “драмата”. Защото репликата на персонажа включва познат средновековен жанр - житие, но и веднага го отрича. Това житие е “ново”, и тази му новост го изтръгва не само от всичко, познато дотогава, но и от строго каноничните принципи. То е в разрез с жанра, включващ описание на живота и делото на определен светец, чрез което той да бъде прославен.

По-нататък характеристиката на персонажа отново се поема от твореца. Поетът описва действията, жестовете на монаха; спира се на блестящия му поглед - “любовен, приветен”; прониква в душата му. Той е дълбоко съпричастен с неговите изживявания, с трепета в сърцето му, с творческата му радост - радост, дълбоко лична, неизразима, неописуема. Но радост, от която и монахът, и килията, и всичко около него сякаш заблестява, затова Иван Вазов натрупва слова, изразяващи, внушаващи светлина. Същевременно той оценява труда, на който монахът е посветил “полвина живот” (Паисий е на 40 години, когато завършва своято “История...”). Оценява го с възторг, с почуда и преклонение: “труд довършен, подвиг многолетен,/ на волята рожба, на бденьето плод”. Дава определение - “житие велико!”, допълващо новостта, но и осмислящо ролята, значимостта на труда за цял един народ. Значимост, с която е наясно не само поетът, но и самият монах. Въпреки че двамата са разделени от 120 години, че между тях стоят дълъг ред важни исторически събития, които променят смисъла и характера на времето, те - книжовник-просветител и модерен поет, са сродени от светлината на “идеал нов, чуден, светлозрачен”. Те двамата са обзети от необикновен, неповторим трепет, какъвто на човеците рядко е съдено да изпитват: “той фърли очи си, разтреперан, бляд”. В този момент е естествено пределното концентриране на природата - тя е същата, онази от началната първа цялост, но и много променена. Защото тук вече не става дума за тъмнината на хаоса, за бушуващото море, а обратно - за замиране, укротяване, смиряване на свръхестественото пред силата на човешкия разсъдък, ум и воля. Пред силата на човешкия дух: “към хаоса тъмний, към звездния свят,/ към Бялото море, заспало дълбоко”. Тук е кулминацията на Иван-Вазовата ода, постигната чрез активно-действената изява на светогорския монах:
и вдигна тез листи, и викна високо:
“От днеска нататък българският род
история има и става народ!”

Слово, жест, дихание са насочено концентрирани в точката на великото трансформиране: родът български има писмена история, има документ, доказващ миналата му слава. Достатъчно условие за гордост, за личностна и национално гордост от принадлежността към това именно племе - българското. Самоосъзнаването на рода български е достатъчно условие за надеждата, че народ, който е имал своето минало, своите златни дни, не може да няма и бъдеще. На фона на познатото тогава - библейското знание за живота на евреите, отец Паисий прави своето най-голямо откритие: редуват се упадък и разцвет, поробване и освобождение, тъмнина и светлина, която на фона на тъмнината изгрява още по-ярко, по-ослепително. Затова и временно (именно ВРЕМЕННО) поробеното българско царство очаква своето светло бъдеще. Временният упадък неминуемо трябва да бъде заменен от нови и славни дни. Това откритие пронизва по-нататък културата на цялото Българско възраждане. То витае в съзнанието и в мисълта на работещите след отец Паисий интелектуалци, културни дейци, в творбите на всички следващи писатели.

Започва четвъртата смислова цялост, в която, както и в петата, Иван Вазов дава сбит “преразказ” на “История славянобългарска”. В стихове и ритмика поетът претворява словото Паисиево. С това той мислено се връща към мотото като директен цитат. Повтаря истините, изречени от светогорския монах. Напомня величието на нацията. Извежда най-ценното, което са сторили българите: “че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да четът”. И отново преповтаря откритието на светогореца за българския род: “голям е той бил и пак ще да стане”.

Като композиционен похват - разказ в разказ - вграждането на “Историята” в одата е находчиво и интересно хрумване на поета. То е аргумент, доказателство. То е и възможност за победа над въображаемите опоненти. Затова и в съпоставка с текста на цялата ода тази част заема по-голям относителен дял, по-голям брой от общото количество стихове.

Едва след като доказателството за делото на монаха е дадено, Иван Вазов отново се връща към конкретно-религиозните му длъжности. Отговорът на начално поставените въпроси идва от само себе си, но вече е на по-високо равнище. Защото оправданието за пропуснатите утринни, ако е нужно такова, е повече от категорично. То е оправдание, което се превръща в славослов. Той, монахът, който “работи без отдих, почива без сън”, е дал на рода си неизмеримо повече в сравнение с другите, по-прецизно изпълняващи монашеския ред. Той може да е “за рая негоден”, но неговото дело го възвисява до равнището на най-праведните и свети мъже. Той не само се изравнява по слава с античния Прометей, а и сам засиява в светлина. Защото:
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.

**zqpako** · 02-05-2009, 08:14

http://download.pomagalo.com/58909/daniel+defo+vechnite+poslaniya+na+mydreca+robinzon +kruzo/?search=8999340&po=11<< това

**Tedi4ka** · 02-05-2009, 10:19

Първоначално написано от zqpako

http://download.http://www.teenproblem.net/school/58909/daniel+defo+vechnite+poslaniya+na+mydreca+robinzon +kruzo/?search=8999340&po=11<< това

Вечните послания на мъдреца Робинзон Крузо

ХVIII век е века на Просвещението, когато се утвърждават нови морални принципи и черти - разумност, отговорност, трудолюбие, устойчивост на характера. Водеща е идеята за естествения човек и за неговите естествени нужди - близост до дивата, непокварена от обществото, природа. Един от авторите творили през тази епоха и разкриващи идеята й е Даниел Дефо. Най-известният му завладяващ роман е "Робинзон Крузо", в основата, на който е действителен случай с моряка Александър Селкърк. Колкото и немислимо да ни се струва тази история за корабокрушение, самотен остров и диваци наистина се е случила някога на онзи моряк. Дефо много умело пресъздава картината и предава посланията от корабокрушенеца.
Докато четем романа ние се пренасяме заедно с героя на пустия остров и преживяваме трудните ситуации, в които е поставен той. Робинзон Крузо носи в себе си идеята на Просвещението. Той показва, че чрез много труд, оптимизъм, усърдие, отговорност и надежда е възможно човек да се чувства щастлив и в най-безнадеждната ситуация. Много житейски послания са побрани в творбата и показват, че човек не трябва да унива пред трудностите в живота и трябва да гледа от добрата страна на нещата:
"Научих се да обръщам повече внимание на добрите страни в моето положение, отколкото на лошите, и да се вълнувам по-скоро от радостите отколкото от лишенията."
Робинзон Крузо учи много благодарение на пристигането си на този остров. Той израства физически и духовно и показва как трябва да не се отказваме от живота, в каквито и безнадеждни ситуации да се намираме. Трябва да ценим това, което имаме, а не това, което бихме могли да притежаваме, но нямаме. Човек не трябва да обръща толкова голямо внимание на лишенията си, а трябва да се радва и на малките си щастия и да оценява присъствието им, защото представете си какво би било, ако и те липсваха.
Робинзон отправя към нас много полезни послания. Той ни учи да сме трудолюбиви и да доказваме себе си, да не чакаме нищо на готово. Всичко е постижимо стига да има търпение, усърдие и желание. Никога не трябва да се отказваме от целите си колкото и невъзможни да изглеждат те. Трябва да вземем поука от корабокрушенеца и да мислим как може да си послужим с наличните блага. Добре е да ценим и най-малките неща в живота, защото за производството им е положен толкова много труд, че дори и мъничкото започва да ни изглежда безценно, когато сами се трудим за направата му.
Посланията, които отправя към нас героя не са само как да оцелеем физически, а и духовно. Робинзон Крузо има силен дух и вместо да унива, да се отчайва и отказва, той продължава да се бори.
"Макар, че животът ми не беше лек, духът ми започна да укрепва."
Тези негови думи показват, че героят е превъзмогнал нещастното си духовно състояние и започва да възвръща борбеният си дух за оцеляване. Корабокрушенецът почти губи надежда да се измъкне от безлюдния остров, но все пак е благодарен, че му е даден шанс да живее и не го пропилява. Точно като него и ние не трябва да се отказваме пред моментното падение и трябва да продължаваме напред.
В романа си Даниел Дефо ни показва как трябва да възприемаме и ценим светът около нас. Той описва как в една безнадеждна ситуация има мъничко надежда, която не трябва да се губи. Чрез своят герой авторът описва всевъзможно духовно и физическо съзряване, което може да постигне всеки човек. Но лошото е, че за да стане това трябва човек да попадне в ситуация налагаща го и не може сам да се досети да се усъвършенства. Вечните послания на мъдреца Робинзон Крузо от много години насам биват приемани от млади и стари и повлияват на тях. Героят ни показва как трябва да се трудим, да не се отказваме и да се борим за живота си. Той ни разкрива смисъла на живота.

**sladkata_lusi** · 02-05-2009, 11:29

трябва ми отгоВор на тези въпроси :
1. Ражда ли се човек злобен или живота му поднася такива предизвикателства , че той несъзнателно е обсебен от злобни чувства и показва поведение,присъщо на злобен човек ?
2.Мога ли да кажа , че свободата която имам съм я извоювала или съм я заслужила ?

моля ви помогнете ми
тези жъпроси ми трябват за утре
СПЕШНО Е !!!

Тема: ПОМАГАЛО!!!!!

Контрол над темата

Търси тема

Изглед

Правила за публикуване