Художествена изявана един от най-драматичните и преломни периоди в националното ни развитие, творчеството на Иван Вазов остава не само като символ на раждането и утвърждаването на новата българска литература, но и като неотделим елемент от историческата ни и културна памет.
Роден и възпитан в будна и демократична среда, в град със съхранени народностни традиции и опазен патриотичен дух, той превръща творчеството си в художествен израз на онова дейно и горещо родолюбиво чувство, което определя изявите му от неговите най-ранни младежки години.
Вазов превръща темата за националноосвободителните борби в основна тема на творчеството си-”Пряпорец и гусла”, „Тъгите на България”, „Избавленйе”, и по-късните му творби - „Епопея на забравените”, „Немили-недраги”, „Под игото”.
Настъпилите след Освобждението политически партизанства и борби, утвърждаващите се користолюбиви и егоистични стремежи, идейното издребняване и духовното опошляване дълбоко нараняват чувствителното сърце на твореца и опредедят основните насоки в следосвобожденското му творчество.Реакцията срещу съвремието ражда критическите му разкази „Кандидат за хамама”, „Епоха-кърмачка на велики хоря”-”Сладкодумен гост на държавната трапеза”, “Травиата”,”Тъмен герои”. Тя осмисля идейно-емоционалния патос на стихотворенията „Векът”, „Пустота”, „Апатията”^ „Линее нашто поколение”.”Елате ни вижте”. И колкото поетът е склонен към романтично идеализиране и хиперболизиране в носталгичния оглед към миналото, към героичните му върховни изяви („Едопея на забравените”,”Под игото”),толкова той е подчертано правдив и критично безкомпромисен в социално-духовния и нравствен анализ на настоящето. Разочарованието от новата социално-политическа и идеино-духовна национална криза, настъпила след Първата световна война, предйзвиква нов особено болезнен прелом в творческото съзнание на поета. Вазов обръща погледа си „навътре”, към собствената си душевност, към интимно-съкровения свят на човешкото си сърце. От този период датира стихосбирката му „Люлека ми замириса”,в която той дава лиричен израз на емоционалните си преживявания.
Образът на България и съдбата на българина имат всеосмисляща стойност в богатото Вазово литературно наследство.Те са в основата както на идейно-тематичните му тьрсения, така и в художествената природа на поетиката му.В поезията на твореца могат да се очертаят различни тематични кръгове, но в тяхното привидно многообразие неизменно откриваме образа на родината-красотата на нейната природа богатствата на земята й, благозвучността на речта й, съдбата на народа й.
Темата за националноосвободителните борби на българина остава определяща в твордесдсия свят на Вазов. Разочарован от краха на възрожденските идеали, от общественото и политическо несъвършенство на новоосвободена България, дълбоко засегнат от нравственото деградиране и лесната „забрава” на светлите исторически личности. Вазов създава своята „Епопея на забравените”, чиято въздействаща сила не отслабва и до днес. Неслучайно”Епопеята” започва с одата „Левски”. В личността на Апостола творецът въплъщава съзвучното единство м/у патриотичната всеотдайност и високата лична нравственост, м/у съзнанието за дълг към родината. Още в монолога на героя поетът изразява основните идейни ориентири на творбата си - утвърждаването на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, на хуманната мисия на човешкия живот. И именно тази хуманна нагласа ражда и осмисля патриотичната саможертвеност, безкористното себеотрицание, безрезервната всеотдайност.
Идейното и духовно съзряване, висотите, до които достига националният дух, Вазов блестящо пресъздава в одата „Кочо”.Героичната самоцзява на отделните личности в тази ода се превръщат в принципи на колективното действие.В напрегнатата атмосфера на съпротивата, в непоколе*имия борбен дух, в надделяването над страха и ужаса и в съзнателния избор на смъртта Вазов утвърждава гордата изява на възроденото национално съзнание.

Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твойта пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна еъстаналий роб!

Общочовешки смисъл Вазов влага и в интимносъкровените си изповеди, събрани в стихосбирката „Люлекът ми замириса”. Пренасочвайки вниманието си от национално и социалнозначимите събития и проблеми към вътрешния свят на човека, към духовните и психологическите му изживявания, към философските и етичните му размисли, поетът потвърждава богатството на творческото си съзнание, незчерпаемостта на лирическите си възможности. Поезията на Вазов има характер на истинско естетическо явление в развоя на българската литература, която очертава новите и истински пълноценни художествени хоризонти на националното ни поетично изкуство.