Беше късно,може би прекалено.Аз вървях по една безлюдна уличка,на която Нощта съвсем безрезервно бе услужила с тъмния си воал.Вървях и не знаех нито къде съм,нито къде отивам,и това сякаш се превръщаше в мое обичайно състояние.Неведението бе моята болка,а целта-да се освободя от него.Тогава си мислех за живота-какво е той пред мен и какво аз пред него.Исках да получа отговори на куп въпроси,но така и не ги открих...или поне такива каквито ми се искаше да бъдат те.Вървях и мислех с все още жива надежда,караща ме да търся смисъл.И наистина той изведнъж блесна пред мен.Наведох се и в ръцете ми се озова един плик.Отворих го, а от него бликна някаква тайнствена светлина.Златните букви изписани върху хартията някак си опитваха да надвият зловещата тъмнина.Опитах се да разчета посланието ..."Повърви още малко и ще ме намериш!"Но на къде да вървя?!Защо?!И все пак вървях,вече тичах. Тогава пред мен от нищото дошъл се озовяа сияещ образ.Това бе Той, моето любимо момче!Беше по-красив от всякога.Приближи се до мен и ме обгърна със светлината за която мечтаех повече от всичко вървейки по мрачната улица.Лицето му сега беше по-нежно, по-бяло, очите му-по-красиви и дълбоки.Целуна ме...и се събудих. Тогава разбрах,че съм постигнала целта си-освободх се от неведението си и осъзнах че мрачната уличка и сияещият образ,слети в едно,това бе ТО-чудото,наречено ЖИВОТ! Тъмнината бе символ на горчивината в битието,писмото-на надеждата,която винаги го съпровожда,а светлината бе красивите мигове,които ни правят щастливи.