Тъгата мигом я обзе
и тихо, в тишината
оловно-сивото небе
надвисна над земята.

Помръкна милото лице
от грижа притеснено.
Закри очите си с ръце,
въздъхна уморено.

И светлинката - лъч дори
да блесне не дочака.
Със Слънцето се мигом скри
- изчезна нейде в мрака.

Стаено във мълчание
невидимо дори
сподавено ридание
едва се долови.

От облаците мрачни
внезапно, изведнъж
на капки тъжни, здрачни
закапа плачещ дъжд.a