Над улицата ни е паднала мъгла -
тъй влажна, гъста, мрачна, есенна,
че светлинките виждат се едва,
в прегръдка мрачна пак унесени.

И свири силно вятъра тромпет
и тъжно сгушваме се във дъжда -
студено е и сякаш скрит във лед
трепери свит от студ дори света.

И стъпките кънтят във тишината.
ръцете вплетени една във друга
вървим - и ти, и аз, във тъмнината
сърцата разтуптени до полуда.

И призрачната, бледата луна
която пътя си в нощта намира
изпълва пак душите ни с тъга,
защото знаем че света умира.

Умира, и безсилни да го спрем,
безсилни даже да го задържим,
със него ние също ще умрем
и в друг свят пак ще се родим.

Но този път сами и непознати
край светлинки блуждаещи, унесени
и ще вървим пак тихичко в мъглата
тъй влажна, гъста, мрачна, есенна.