И все повече започвам да си разсъждавам
дали животът е това, което е.
Дали пък прекалено много смисъл давам
на нещото което толко просто е.
Дали ще спра да гледам във листата
на тъй прекрасните пред мен цветя.
Дали ще спре да им сияе красотата.
Дали пък няма аз да се разубедя.
И няма ли да спра да си представям,
това което вътре в мене истински блести.
Пътя няма ли да спра да си преправям
и да избирам този със бодливите стрели.
Малка хубост скрила се във тъмен цвят
навън показва се и започва да оглежда.
Вижда тя един ужасен вледеняваш свят,
който не към тъй желаното сияние я отвежда.
Избира тя във тъмнината си да си седи.
Ще бъде жалко в този ад тя да излезе.
Единствено достъпна ще е за прозорливите очи
на този който не със тях, а със душата гледа!