Но ти не подозираш за моите чувства - ти не можеш да ме разбереш. Не осъзнаваш моята пуста душа и моят пуст копнеж. Продължавам радостно до тебе да седя, впил поглед в невинното ти личице. Продължавам да живея за мига, държейки нежните ти, копринени ръце. Ти ме гледаш, аз се разтопявам само от мисълта за твоите очи, но не знам колко така ще продължавам, умолявайки те: "любовта ми сподели". Но аз нямам смелост да го кажа, а просто на мига се наслаждавам. Дори не знам как да го покажа, че всичко в теб ме кара да те обожавам. Сега дори не мога да помръдна, не мога да спра да те гледам, не мога дори да те прегърна, но на тебе винаги ще бъда предан. Не искам този миг да свършва, не искам от теб да съм далеч. Сякаш някой с любовта ти ме обгръща, сякаш е задухал любовен смерч. Но тогава се събуждам между четири стени. Приближавам се към запотеното стъкло, взирам се във във ярките звезди и тихо питам себе си "Защо?"... Защо за тебе аз съм нищо? Защо играеш си със мен? Ала всичко е толкова логично, но защо измъчваш ме ден подир ден? За какво ли мислиш ти сега, какво ли съм аз във твоите очи, какво ли изпитва твоята душа. Какво ли...не ми казвай - замълчи... Недей - аз съм доволен на това - просто да те гледам, да съм до теб. По-красива си дори от есента, да те гледам - това си е късмет. Толкова ли много искам? от теб да не съм далеч. Сякаш някой с любовта ти ме е оплискал, сякаш е задухал любовен смерч...