Изясняване на понятията

За разлика от проституцията, която се счита за най-древната професия, трафикът на хора е относително нова, модерна форма на заробване и сексуална експлоатация. Това явление на съвременността все повече застрашава развитието на гражданското общество не само у нас, но и в световен мащаб.
Множество агенции, правителствени и неправителствени, са ангажирани с противодействието, предотвратяването на трафика, с довеждането до знанието на широки граждански маси обстоятелството, че такова явление съществува и необходимостта от защита. В тази дейност основна е ролята на медиите.

В съзнанието на обикновения гражданин битува обаче една склонност към отъждествяване на понятието “трафик на хора” с проституцията. Може би това се обяснява с обстоятелството, че проституцията е позната още от дълбока древност, докато трафикът е съвременно явление.

Цел на настоящата статия е да направи разграничение на двете понятия, като се надяваме с това да се повиши разбирането за същността на явлението Трафик, а оттам и да се повиши ефективността при противодействието срещу него.

Като определение за проституция можем да приемем, че това е дейност, извършвана от дадено лице за задоволяване сексуалните потребности на друго лице срещу някакво възнаграждение. Това лице съзнава какво върши и има за цел да го върши, т.е. такава е неговата воля. По своя воля то може да както да приеме, така и да откаже предоставянето на услугата. Самó получава уговореното възнаграждение и се ползва от него. Самó решава кога да практикува и кога не. Самó решава кога да прекрати дейността. Разбира се, съществуват и форми на организирана проституция (известни са кварталите на “червените фенери”), но тук също се прилага принципът на договарянето за съвместна дейност.

Отношението към проституцията е най-различно, въпреки че в сферата на морала тя никога не се е ползвала с добро име. Счита се, че тя нарушава добрите нрави на обществото. По-важно е обаче отношението на законодателството, тъй като законът е този, който регулира обществените отношения. Съществуват три модела за законодателно регламентиране на проституцията:

Прохибиционистки модел – проституцията е забранена във всичките й форми, потребителите на услугите се преследват от закона. Такъв е моделът във всички щати на САЩ с изключение на 11 провинциални окръга в Невада, където се изисква регистрация и медицински прегледи; също Китай, Куба, Египет, Индия, Южноафриканската република; в Европа представители са Швеция и Румъния.

Регулационен модел – практикуването на проституция, както и експлоатирането на проституцията на пълнолетни лица не е наказуемо деяние. Такъв модел съществува в Гърция, Турция, Холандия; също Нова Зеландия, където включително и сводничеството не се преследва. От Европейските страни малко по-ограничен модел прилагат Белгия, Германия, Италия и Швейцария, където сводничеството е наказуемо, но проституцията и държането на публични домове са легални.

Аболиционистки модел - проституцията сама по себе си не е престъпление, но експлоатацията на проституцията на друго лице е престъпление. Така е в Аржентина, Бразилия, Канада, Етиопия, Израел и др. В Европа този модел се прилага в Австрия, Дания, Великобритания, Естония, Франция, Ислндия, Латвия, Норвегия, Испания.

В България в момента се обсъжда законопроект, с който тази дейност да се регламентира.

За разлика от проституцията, при трафика на хора нещата не стоят така. Това е тежко престъпление, извършвано предимно от организирани престъпти групи, много често е с международен елемент. Легална дефиниция е дадена в чл. 3 на Протокола за предотвратяване, спиране и санкциониране на трафика на хора и особено на жени и деца, допълващ Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност, добил известност като “Протокола от Палермо”:

“Трафик на хора” означава набирането, транспортирането, прехвърлянето, укриването или приемането на хора чрез заплаха или използване на сила или други форми на принуда, отвличане, измама, подвеждане, злоупотреба с власт или с уязвимостта на дадени лица или чрез даване и получаване на плащания или други ползи за получаване съгласието на лице, което има контрол върху друго лице, с цел експлоатиране. Експлоатацията включва като минимум експлоатиране на проституцията на други лица или други форми на сексуална експлоатация, принудителен труд или услуги, робство или дейности, сходни с робството, заробване или отнемане на телесни органи;

Тази законова дефиниция е взета предвид при изменението на Наказателния Кодекс на Република България, с което в него се създава нов раздел ІХ, озаглавен «Трафик на хора» (ДВ бр. 92 / 2002 ). С този текст деянието се инкриминира. В общия състав изрично е предвидено, че съгласието на жертвата е ирелевантен факт, с което правната норма става по-рестриктивна.

Други европейски страни инкорпорираха цитирания текст диресктно във вътрешното си законодателство, с което се постига унифициране на понятията. За пример може да се посочи Косово – сръбска провинция под управлението на UNMIK - специална мисия на ООН. Във временно въведения наказателен кодекс понятието е заимствано директно от Протокола от Палермо. Така е и в повечето страни от региона, които след периода на военни конфликти се изправиха пред необходимостта от коренни реформи в своето законодателство.

Ключова дума в този законов текст е “експлоатация”. Терминът най-общо се отнася за използване на нещо, най-вече предмет, уред, но в конкретния случай има смисъл на използване на някого с цел извличане на материална или друга облага. В социологията, политиката, историята, икономиката, експлоатацията се свързва с използването на определена група хора, с цел извличане на различни видове печалба. Често те са третирани несправедливо, дори жестоко.

Когато вече е въвлечена в трафик, жертвата е лишена от възможност да действа по своя воля, тя е заставена да изпълнява чужда воля. Тя не може да откаже извършването на услугата, а възнаграждението се получава и ползва от трафикантите. Жертвата не решава сама кога да практикува – тя е насилвана да го прави непрекъснато. Разбира се, че не е в нейна власт да прекрати дейността се, да се “откаже”.

Методите за принуда са най-различни – отнемане документите за самоличност, побоища, насилие, нерядко принудително поставяне в наркозависимост. Жертвите на трафик, изведени извън своята страна, са заплашвани да не бягат и търсят съдействие на полицията под страх от наказание за нелегално пребиваване на чужда територия.

Такива жертви обикновено са подлъгвани с примамливи обещания за добра работа, лек живот и бързо забогатяване, но вместо това намират нечовешко отношение и брутално нарушаване на исконните им човешки права. Те се нуждаят от помощта на обществото, тъй като са принуждавани към тази дейност против волята им. Ето защо неправилно е такива жени да бъдат разглеждани като проститутки, «жрици на любовта», «свежа плът», или да се определят с други подобни квалификации. Те са жертва на едно от най-антихуманните престъпления на нашето съвремие – модерната форма на робство, противозаконното използване на човека – трафик на хора.


Огнян Фортунов
Регионален Координатор на
РИКЦ на ІОМ - Пловдив