Сутринта на 12 дек. се събудих от противната аларма на телефона си. Едва отворих очи и видях, че е 7 часа. Измъкнах се от уюта на леглото си, облякох се и започнах да се помотвам, чудейки се дали да пия кафе. Нямах особено много време, тъй като след 1 час трябваше да съм в НПМГ-то в Лозенец на изпит по английски - CAE (certificate in advanced English). Изгубих 40мин така, както само аз мога - без да съм свършила нищо.

Излязох, тичайки към такситата, защото, разбира се, вече закъснявах. Метнах се в едно и му казах накъде да кара. Пичът ме погледна с типичния за шофьорите кравешки поглед и ми заяви, че няма представа къде се намира НПМГ.
Слязох от таксито. Метнах се върху капака на второ, което за щастие спря малко преди да ме премаже. Погледнах шофьора - ехааа, все едно го бяха извадили от филма "Черна котка, бял котарак". Беззъб циганин, който ме зареди с убийствени чалга парчета. Очевидно отегчен, опита се да завърже някакъв диалог, но аз не проявих никакво желание да си общувам с него. Поне можех да пуша в колата, което си беше значително облекчение за нервите ми, опънати до крайност.
Естествено успяхме да попаднем във всички възможни задръствания.
Оказа се, че и той не знае къде се намира НПМГ и се наложи да спираме 2-3 пъти, за да питам случайни минувачи.

Платих и влязох в училището. Естествено си бях забравила листа с инструкциите в Плевен и трябваше да спирам пред всяка врата, за да гледам списъците. По закона на всеобщата гадост открих името си чак на предпоследната врата. Нахълтах с гръм и трясък в стаята, измърморих едно "Гуд морнинг" и докато квесторката се опитваше учтиво да ме помоли за личната ми карта, аз хукнах към закачалката, за да си оставя якето. Всички се бяха втренчили в мен и се подхилкваха.
Оправих се и седнах, гледах доволно, мислейки си, че все пак съм успяла да стигна сравнително на време.
Малко след като квесторката ни помоли да си изключим телефоните, моят иззвъня. За втори път всички се вторачиха в мен, а аз се хвърлих върху дамската чанта, ровейки за gsm-а. Изключих го (този път наистина!).

Изпитът почна.
Няма да пиша за него. Само ще кажа, че ме изтормози, изпи ми силите и уби емоциите. Беше повече от отвратителен.

Ето така мина един от важните в живота ми дни, което пък ме навежда на една единствена мисъл - "Мария, ти никога няма да се оправиш".
Явно не мога да бъда като другите добри, послушни дечица, чиито родители се гордеят с тях. Някак си не е в мой стил. Но поне не мога да се оплача, че животът ми е скучен и няма тръпка.