Любовта е като приказка. Толкова красива... Но не всеки път истина... Сега ще разкажа за моята приказка... Колко наслада получих от нея. Но и колко сълзи, когато той не беше до мен.

Запознахме се в интернет. Случайно, а случайни неща няма... Видях профила му в сайт за запознанства. Впечатли ме описанието му.. Той мислеше като мен, за света и за хората в него. Когато му изпратих писмото, видях, че и той ми е пратил. Започнахме да си пишем. По цял ден, цяла вечер. Понякога се шегувахме, понякога си говорихме за сериозни теми. С времето осъзнах, че такова момче като него не познавам и неще познавам. Той беше като мен. Като си говорихме, сякаш се гледах в огледалото. Всичко беше супер.

Дори когато компютъра ми се развали подържахме връзка. Писахме си смс-и и докато се осетим за 3-4 дена той ми беше пратил 77 смс-а, а аз на него 45. Аз се влюбвах. И знаех, че и той в мен. А, боже, аз дори не го бях виждала. Нямаше и как да стане. Той беше на километри от мен. Беше в друг град... И това беше единствената ни пречка, която заставаше между нас, за да бъдем заедно. Но любовта няма граници, и ние щяхме да направим всичко за да сме един до друг дори за малко. Мина месец-два.. а ние се опознавахме все повече и повече. Чувството към него растеше със всяка изминала секунда.

Това беше като приказка, и аз се страхувах да не остане само написана. Страхувах се да не колкото е красива тази приказка, толкова да не е истина. Когато една вечер приказката ми рухна, сърцето ми щеше да изкочи от гърдите ми, а очите ми бяха пълни със сълзи...Горчиви сълзи...Каза ми, че има друга.Останах без думи..Неможех нищо да му кажа..Каквото и му кажа, той щеше да си остане с нея. С другата..С дни не можех да разбера, защо така постъпи.. Мислех само за него..и никой друг..Неможех да си представя да бъда с някой друг, освен него.

След седмици пак си писахме.. Незнаех какво да направя, какво да му кажа..Имах толкова много въпроси, а отовора беше само един..Бяхме се очуждили.. Виждах го по друг начин, сигурно и той мен. Но после се седихме за приказката, която измислихме... която преживяхме.. всичко можех да забравя, всичко можех да простя... Исках само той да е до мен..и да си изживея отново приказката, но този път със щастлив край. Не ме интересуваше вече, дали ще е лъжа или истина, не ме интересуваше вече действителността.. Исках да избягам.. и да се отнеса в свят, изпълнен с любов, и исках той да ми помогне.

Но нямаше нужда.. Защото той щеше да идва в моя град, и щяхме да се видим.. И всичко което си бяхме казали щеше да стане истина. Кипях! Исках да изкрещя от радост! И когато вече усещах топлата му и продължителна прегрътка на гарата мислех, че сънувам. Тези дни, които бяхме заедно бяха най-хубавите в живота ми... Тези дни, изпълнени с толкова много любов...нямаше да ги забравя... никога...Вечерта, която беше така студена, а ние бяхме така горещи... Горещи от прегръдките, от целувките.. Горещи от любов! Деня, със слънцето което сияеше, но не повече от усмивката на лицето ми, която се показваше всеки път, когато го погледна, когато ме прегърне.. А онази нощ... Ахх!..Когато седяхме на пейката и гледахме тъмната нощ, осветена от малките светлинки на града, изкрящите звезди, и блестящата луна.. И ние бяхме там, заедно, прегърнати..Всичко беше страхотно! Той беше страхотен!

Докато не дойде нощта, в която бяхме за последно заедно. Как можех да го оставя да си тръгне.. Как можех да го пусна, като исках всеки ден и всяка нощ да сме един до друг...Чувствах се тъжна... И как нямаше, той щеше да заминава...Чувствах се и приятно... Е, как иначе, той беше до мен... Тези толкова противоположни чувства вилнееха в мене, и докато се усетя, вече го прегръщах за последно, целувах го за последно...

Кой знае кога пак ще се видим, прегърнем и кога пак ще усетя сладките му целувки.. Кой знае кога пак ще сме заедно... Кой знае кога пак ще усетя чувството да съм щастлива, защото като съм със него съм наистина щастлива...?