Отново сме двамата... Както преди година, месец, както вчера, както и утре... Отново пилеем времето си в това кино. А може би гледаме и същия филм... Да! Помня всяка стъпка на тази героиня. Ето, тя го целува, а той след това си тръгва и умира. Не... Та защо сме тук? Ето, виж! Навън е лято! Хайде да направим наш, собствен филм с истински целувки и неугасваща любов!
Не... Та това е същата алея! Защо вървим през нея? Тук е лято! Трябва да е нещо необикновено, като нашата любов! В парка... Колко монотонно... Сега следим стъпките си с наведена, прекършена глава. Нима няма вече нищо да си кажем? Защо тогава съм с теб? Ти мълчиш, а мене обвиняваш... Но защо? Тогава нека си тръгнем. И без друго обувките ми се изкаляха в тези мокри листа. Въздухът е прашен, небето се крие зад грозни облаци. За какво ми е тогава любовта.
Ето, вече си обърнахме гръб. Започна да вали и дъждът. За какво ми е и той? Оффф, празно е в тая моя малка душа. Обичам те! Спри... Обръщам глава, за да видя как си тръгваш, дали ме следиш с очи. Не... Значи всичко до сега е било илюзия! Значи изобщо я е нямало любовта. Обърнах ти отново гръб и закрачих още по-бързо. Не усетих дори кога ти си тръгнал след мен, не разбрах, че си опитал да ме спреш. Ти си тичал и си викал, но нещо те е спряло... Знам кое е! Това съм аз с моята непреклонна и твърде инатеста глава...
Често се питам, ако бяхме срещнали погледите си какво ли щеше да стане? Най-вероятно още щеше да е жива любовта... и лятото!
Не искам да изричам вече тази дума- любов.
И ето ме, пак в това мизерно кино. Ровя в пакетче пуканки с лявата ръка, а дясната още ме боли... С нея някога тебе прегръщах. Както преди година, месец, както вчера, но не и утре - ние сме заедно! Ти гледаш отново афиша на онзи филм и знаеш, че героя в него умира. А след него идват жълти,мокри листа...
Усети ли, любов моя, как от горещо лято се ражда есента?