С последни сили лъвът вървеше из пустошта. Стъпваше тежко и бавно,въпреки,че беше малад белезите от битклите добре личаха по него.
Ходеше изпълнен с болка и тъгa,уморен и обезверен. С всяка стъпка лапите му затъваха все повече и повече в пясъка погледът му изразяваше само умора и тъгa , но някъде там се забелязваше малко надежда. Понякога се оглеждаше настрани с надеждата,че ще срещне лъвицата , до която може да полегне и да почине от дългото пътуване, битките и цялата болка. Тази, в която нежно да се отърка , с която да си помъркат и да продължи пътуването си за напред! Но там нямаше никoй само пясък и изсъхнала трева. А той вървеше все по-бавно и все повече затъваше.Всяка стъпка стваше все по-трудна и мъчителна. Тъгата му се засилваше от факта ,че можеби вече я познваше и искаше да мърка с нея, да продължи пътя си с нея ,да се бие за нея и да я закриля. Но дали щеше да идържи да стигне до нея ,дали тя щеше да се съгласи да бъде до него в пътуването му? Това са отговори на които можеше да отговори само великия дух и можеби самата тя! Той дъбоко се съмняваше, че ще успее да стигне до нея,но точно малкото надежда все още го държеше да не падне там, насред пустошта и да заспи за последно.
А пясъкът пред него се трупаше.Вече стигаше до над лактите и той напррдваше едва едва. Мислеше само дали ще се справи ако се появи нова битка дали ще успе да докаже колко е силен, дали великия дух щеше да се смилили над него и да му прости грешките. Единственото което знаеше със сугурност бе колко много искаше да се случи нещо ,да може да поспре, да се оттърси от пясъка и всичко друго да поспи, да се почувства цял!