Победителките

К

кто и в много други случаи, и по въпроса за отношенията на Великобритания и САЩ със Съветския съюз Чърчил е особено  точен, и образен: „Русия е едно гладувало дълго време животно. Днес е невъзможно да му се попречи да си похапне, още повече че вече е в средата на стадото жертви. Но не бива да го изяде цялото. Стремя се да укротявам Сталин, на който — въпреки големия апетит, не му липсва чувство за реалност. А и след това започва смилането на изяденото." Дойде ли този час, за почиващата си след плюскането Русия ще започнат трудни времена — предсказва той през ноември 1944 г. при среща с генерал Дьо Гол. При посещението си в Берлин през есента на 1940 г. Молотов предава на Хитлер желанието на Сталин Съветският съюз да получи „правото" на военнополитически контрол над Финландия, България , Турция и доминиращо положение на Балканите. Хитлер отклонява предложението. Така постъпват и самите страни, получили но това време предложения за договори, с които биха споделили съдбата на балтийските държави. Целта на Сталин е прозрачна — взаимно изтощаване на Германия и Великобритания във войната и нови териториални придобивки за Съветския съюз. След образуването на антихитлеристката коалиция със същото предложение (в списъка е включена и Полша) Сталин започва да опитва почвата пред Чьрчил и Рузвелт. Главният му аргумент е, че Съветският съюз носи най-тежкото бреме на войната поради липса на втори фронт в Европа. Влизайки в ролята на спасител на стария континент от фашизма, чрез ловко развивана пропаганда от съответните комунистически партии, от платени агенти или наивни демократи — пацифисти и хуманисти, Сталин печели симпатии дори и сред част от управляващите западните държави политически кръгове.            Една седмица преди 22 юни 1941 г. Чърчил пише до Рузвелт, за да изрази тревогата си от възможното рухване на червената мечка при очакваното германско нападение, тъй както е рухнала Франция. Според министър-председателя на Великобритания било необходимо да се окуражи народът на Съветския съюз, че не е сам и че тряба да се бори срещу нацизма, защото все пак при Сталин можело и да се оцелее (той, за разлика от Хитлер, избивал най-вече комунисти!). Голямата илюзия на Рузвелт в тези военни години е, че в Русия времето ще отстрани идеологическите предразсъдъци и страната ще сътрудничи и след войната със западните държави. Според него Съветският съюз няма да е в състояние да води агресивна политика, тъй като сам няма да може да преодолее последиците от войната и да разреши икономическите си проблеми поради липсата на капитали, кадри и технологическата си изостаналост, и че „чичо Джо" (от малкото име на Сталин — Йосиф) ще седне на чин в училището по демокрация. Рузвелт е убеден, че победата над агресивната коалиция ще бъде победа на демокрацията и че насилието и терористичните режими ще преминат в историята.        Самият Сталин използва тази илюзия с подвеждащи Рузвелт маневри. Една от тях е признаването на полското емигрантско правителство на генерал Сикорски след германското нападение срещу Съветския съюз. Когато обаче правителството на Сикорски участва със свои представители в организираното от германците разследване за разкриване на вината за убитите в Катинската гора поляци, съветското правителство веднага скъсва връзките си с това правителство. Сталин е търсил предлог за този си акт, стремейки се да заложи изцяло само на своите протежета — полските комунисти, които приели мълчаливо ликвидирането по негова заповед през 1938 г. на Полската комунистическа партия и избиването на нейния ръководен състав. (През 1942 г. те преименували възстановената си партия в Полска работническа партия.)  Тежките битки, които води Съветският съюз срещу Германия, както пише видният дипломат на САЩ и автор на наложилата се след Втората световна война формула „политика на сдържане" на Съветския съюз и на комунизма от САЩ и западните държави Джордж Кенън, „замъгляват спомена" за пакта за ненападение с Германия. На конференцията в Техеран в името на общата война срещу агресивната коалиция Рузвелт и Чърчнл отстъпват пред натиска на Сталин и потъпкват Атлантическата харта в пункта и за правото на народите на свободно самоопределение след войната. Решено е да се извърши едно истинско географско чудо — Полша да се премести 200 км на запад за сметка на Германия като компенсация за загубените през 1939 г. територии на изток от т.нар. „линия Кързън". Към Съветския съюз е добавена и областта на Лвов и така се постига и официална промяна на границите, установени след войната с Полша от 1920 година.     Друго обяснение за политиката на отстъпки пред Съветския съюз е страхът Сталин и Хитлер да не се споразумеят отново и да сключат сепаративен мир — сделка, която би поставила Великобритания отново пред смъртна опасност. От своя страна и Сталин е имал в какво да упрекне в Техеран своите съюзници. Въпреки обещанията си те не откриват втори фронт в Европа с десант във Франция, а се опитват през Италия да достигнат до сърцето на Германия преди Червената армия. Но и плановете на Чьрчил за откриване на втори фронт на Балканите („слабата точка" на Европа според Чърчил) за предотвратяване на завземането на Източна Европа от Съветския съюз не са приети от Рузвелт. В Съветския съюз обаче обичат да припомнят писаното от Труман на 24 юни 1941 г. (тогава той е сенатор) в авторитетния „Ню Йорк Таймс": ако побеждава Германия, следва да помагаме на Русия; ако започне да побеждава Русия, следва да помагаме на Германия и по такъв начин те ще се избиват колкото може повече. Добавката, че все пак при никакви обстоятелства Труман не искал победа на Хитлер, едва ли е била голяма утеха за Сталин. Москва също се страхуват от възможен сепаративен мир, но на западните държави с Германия. В Главната квартира на Хитлер през 1945 г. има надежди за подобна антисъветска сделка. Някои от ръководителите на СС се опитват да спасят собствените си кожи. Шефът на Гестапо Мюлер (подозиран, че се е продал на съветските си „колеги") чрез генерал Волф започва в Швейцария преговори с шефа на американските шпиони в Европа Алън Дълес за сделка — германските войски да се изтеглят от Северна Италия и да пропуснат англо-американските войски в Австрия. Съветските шпиони се добират до сведения за тези преговори и англо-американското командване ги прекъсва. Когато се провежда втората среща на „тримата големи", войната вече е към края си и трябва да се вземат решения по няколко основни за бъдещия световен ред проблеми. По въпроса за изграждането на Организация на обединените нации (ООН) между Рузвелт, Чърчил и Сталин няма разногласия. Но Ялта е влязла в историята като синоним на подялба на света между велики държави. И днес са много специалистите — историци, политолози, военни, които оценяват Ялтенските решения като „катастрофални". Рузвелт поддържа съветското предложение за източната граница на Полша и Чърчил напразно се опитва да придвижи тази граница по-източно от „линията Кързън". Решено е просъветското полско правителство, формирано от Сталин, да се превърне в коалиционно, като се попълни с представители на полското правителство, приютено в Лондон.          Приета е „Декларация за освободена Европа", в която се предвижда контрол от страна на трите велики сили за спазването на основния принцип — свободни избори и демократични правителства. По предложение на Чърчил се решава Франция да получи част от определената за окупация от САЩ и Великобритания зона от Германия и да създаде своя окупационна зона, а също и да участва в Съюзническата окупационна комисия, която ще следи за изграждането на демократична Германия. Приема се, като подлежи на допълнително уточняване, сумата от 20 млрд. долара за размера на репарациите, които ще се наложат на Германия и, 50% от нея да получи Съветският съюз. Сталин дава съгласието си Съветският съюз да обяви войнана Япония в срок от два до три месеца след капитулацията на Германия. В замяна Съветският съюз получава правото да си върне всички загубени в Руско-японската война от 1904-1905 г. територии (в добавка и Курилските острови), бази и привилегии в Североизточен Китай.  Истината за решенията в Ялта е, че Рузвелт н Чърчил не са били в състояние да противодействат на Сталин, тъй като с късното откриване на Втория фронт сами вкарват „звяра" в средата на „стадото", позволяват му да си присвои славата на главния победител в световната война и — нещо особено важно, което ще се използва след войната за примамка на народите, попаднали в съветската сфера на господство — да обяснява причините за победата като постигнати не чрез пожертването на милиони съветски граждани, а поради превъзходството на съветския строй. За да спестят във войната срещу Япония кръвта на свои войници и да се пролее кръвта на червеноар-мейии (англо-американските специалисти са изчислили, че до капитулацията на „империята на изгряващото слънце" ще загинат още 1 млн. войници на САЩ и 0,5 млн. на Великобритания), Рузвелт и Чърчил си затварят очите пред извършваните трето десетилетие в Съветския съюз престъпления срещу правата и свободите на гражданите. Двамата се примиряват и с мисълта, че и срещу народите от Централна и Източна Европа ще се извършат същите престъпления, при това в името на свободата и демокрацията — Съветският съюз е член на коалиция, която освобождава света от германо-японско робство и воюва в името на демокрацията.      Чърчил не криел своите напълно враждебни на комунистическата идеология възгледи, но и той не е направил налагащите се с края на войната изводи, че целият свят ще има нужда от нови основи, гарантиращи не само мира, но и новите отношения между големи и малки държави и народи. Този нов свят трябва да каже „сбогом" на колониалната система, на глада, на неграмотността и на самоубийственото разрушаване на природата с цел извличането на баснословни печалби. Чърчил стои на позицията за целостта и непоклатимостта на британската империя.      Рузвелт в своите планове за следвоенното устройство на света включва и въпроса за деколонизацията. Но в момента той е зает с грижата по приключването на войната и в Ялта се опитва да убеди Сталин с морални аргументи да не гледа на Източна Европа като на предопределена му от Бога зона. Доколко Сталин е държал на споразуменията в Ялта, личи от събитията в Румъния и Полша. На 27 февруари чам. -министърът на външните работи на СССР Вишински (спечелил си зловеща слава като прокурор в монтираните процеси срещу най-внсши съветски партийни и държавни ръководители през 30-те години) пристига в Букурещ с ултиматум до крал Михай да отстрани коалиционното правителство и да го замести с про-съветско. Кралят отказва, но в присъствието на Червената армия и след споразуменията на Чърчил със Сталин за зоните на влияние в Централна и Югоизточна Европа той не разполага с възможности за оказване на съпротива на Вишински. За компенсация Сталин обещава на Румъния Трансилвания. А в Полша Сталин не допуска съставянето на коалиционно правителство, а се съгласява само на допълване на съставеното от него правителство с министри от правителството в Лондон. Три седмици преди смъртта си Рузвелт се оплаква: „Ние не можем да работим сьс Сталин. Той наруши всички свои обещания, дадени в Ялта." Труман е по-малко склонен на отстъпки пред Сталин. В своя първи ден като президент на САЩ той пише на Чърчил, че по въпроса за съдбата на Полша е готов на сблъскване със Сталин. В свое послание от 12 май 1945 г. Чърчил пише на Труман за своята загриженост от поведението на руснаците — станало явно, че окупираните от тях територии ще бъдат отделени от Запада с „желязна завеса". Когато Молотов пристига в САЩ за учредителната сесия на Организацията на обединените нации, Труман му държи твърд тон по въпроса за наложения от Съветския съюз режим в Източна Европа: „Изпълнявайте споразуменията и не се измъквайте с празни приказки." В подготовката на третата среща на най-високо равнище Труман казва на бившия вицепрезидент Уолъс, че руснаците не изпълняват обещанията си и се държат като хора, необуздани и с лоши маниери.   Организацията на обединените нации. На тема история има много шеги. Може би най-разпространената е, че историята е учителка на народите, от която никой не се учи. Отговорът на историците е, че тази максима важи само за слабите ученици. Който не познава миналото или забравя уроците му, е на път да го изживее отново, да повтори грешки, които може да се окажат фатални. Най-ужасното доказателство за повторена фатална грешка е Втората световна война. Причините, довели до проливането на кръвта на милиони жители на земята през XX в. разкриват, че там, където не са поставени здрави огради около претенциите за териториално разширение за сметка на други държави, се създават зони на напрежение, които се превръщат в огнища на малки и големи войни. Архитектите на Организацията на обединените нации се опитват да се съобразят с поуките на историята.    Проектоуставът на ООН е подготвен през 1944 г. във Вашингтон от представители на СССР, САЩ и Великобритания и е одобрен от правителството на Китай. В Ялта тримата големи решават учредителната конференция на ООН да бъде открита на 25 април 1945 г. в Сан Франциско. Там е трябвало да се удовлетвори и искането на Сталин двете съветски републики Украйна и Белорусия да бъдат включени в ООН като равноправни членки. Общо в Сан Франииско са поканени да учредят ООН 46 страни — участнички в антихитлеристката коалиция и неутрални.  Денят 25 април 1945 г. е слънчев, подходящ за истински празник. Делегациите на учредителките се оглавяват от министрите на външните работи. Съветската делегация, водена от Молотов, пристига с любезно предоставен от САЩ специален самолет. Европа е представена от Белгия, Великобритания, Гърция, Люксембург, Норвегия, Съветския съюз, Турция, Франция, Холандия, Чехословакия и Югославия (11), Америка — от Боливия, Бразилия, Венецуела, Гватемала, Доминиканската република, Еквадор, Канада, Колумбия, Коста Рика, Куба, Мексико, Никарагуа, Панама, Парагвай, Перу, Салвадор, САЩ, Уругвай, Хаити, Хондурас и Чили (21), Азия — от Индия, Иран, Ирак, Китай, Ливан, Сирия, Филипините и Саудитска Арабия (8), Африка — от Египет, Етиопия, Либерия и Южноафриканския съюз (4), Австралия и Океания — от Австралия и Нова Зеландия.        Първото заседание е открито от държавния секретар на САЩ Стетиниус. От Вашингтон по радиото чете приветствието си Труман. Външният министър на Чили с кратко слово в чест на Франклин Делано Рузвелт, „великия държавник и велик водач на народите", предлага от името на латиноамериканските си колеги да се почете паметта му с едноминутно мълчание. Встъпителните декларации на ръководителите на САЩ, Китай, Съветския съюз и Великобритания се отличават с твърдите обещания да се изгради световен мир. Стетиниус сочи условията, от които зависи този мир: съвместни действия на миролюбивите държави, притежаващи военна и промишлена мощ срещу агресията, уважение към основните човешки нрава, разрешаване на онези проблеми, от Конго зависят сигурността, икономическото и социалното развитие на народите. Конференцията на обединените нации е конференция на нации, „които обичат мира и свободата достатъчно силно — толкова, че да са готови да се сражават за тях". Молотов — човекът, подписал пакта с Германия от 23 август 1939 г.. не пропуска да подчертае, че Съветският съюз спасил „европейската цивилизация от кървавите битки с германския фашизъм" и че е член на „великата коалиция на демократичните държави". В „Съветския съюз — заявява той — има милиони хора, които умеят с оръжие в ръка да защитават до смърт своята родина" и „в делото за защита на мира и сигурността на народите може да се разчита на Съветския съюз". Особено впечатление прави декларацията на министъра на външните работи на Великобритания Идън. „Ние навлязохме вьв век, когато никаква естествена преграда, било то планина или океан, не може да гарантира сигурност срещу новото оръжие. което науката предостави в разпореждане на човечеството." В този факт според Идън „се състои основната разлика между серийните възможности и пропуснатите възможности в края на миналата световна воина". Искаме ли ние това, или не. ние всички сега сме съседи и Сан Франциско е също толкова близко до Берлин и Токио, както преди един век са били Ню Йорк и Вашинггон. „Светът сега е един голям град, а нашите страни са негови отделни райони. Ние сме граждани на този град" — заявява Идън с поглед към единствено възможното бъдеще на човечеството — да живее в свят без бомби и в мирно съревнование между народите, защото в противен случаи новата световна война „ще повлече със себе си пълното унищожение на цивилизацията". И в Сан Франциско разногласията между трите велики сили се проявяват, но военното им сътрудничество ги смекчава и се намират пътища, извеждащи към вземането на важни решения. които са очаквани от народите на петте континента. Украйна и Беларусия са допуснати с единодушно решение на всичките 46 страни до ООН като съучредители, както и Аржентина и Дания. Спорът за допускането на Полша продължава до последния ден на конференцията, тъй като Съветският съюз не изпълнява решенията от Ялта за образуване на коалиционно правителство, което да включва министри от управляващото страната просъветско правителство и от прозападното емигрантско правителство. Чак след посещението в Съветския съюз на личния представител на президентите Рузвелт и Труман Хари Хопкинс — вече тежко болен, съгласил се да изпълни трудната мисия да съдейства за преодоляване на различията между САЩ и Съветския съюз в подготовката на Потсдамската конференция, и след постигнатото съгласие за състава на полското правителство, на Полша, без да е присъствала в Сан Франциско, е оставено място да постави по-късно подписа си под Устава на ООН.      Уставът е подписан на 26 юни 1945 г. от 50-те държави, участвали в конференцията в Сан Франциско, като първи получават това право представителите на САЩ, СССР, Великобритания, Китай и Франция. Във въведението на Устава се изразява решимостта на народите на обединените нации „да избавят грядущите поколения от бедствията на войната", да „утвърдят вярата в основните права на човека, в достойнството и ценността на човешката личност, в равноправието на мъжете и жените и в равенството на правата на големите и малките нации и да създадат условия за спазването на задълженията, произтичащи от договорите и другите източници на международно право, и да съдействат на социалния прогрес и за подобряването на условията на живот при по-голяма свобода".     Главната цел на ООН е формулирана в чл. 1 — да поддържа международния мир и сигурността и да взима колективни мерки за предотвратяване на заплахите към мира, да парира агресивните действия и да развива дружески отношения между нациите. Главен орган на ООН е Общото събрание на членовете, което заседава веднъж годишно в Ню Йорк, а ръководното тяло — Съветът за сигурност, в който по право влизат като постоянни членове САЩ, Великобритания, СССР, Франция и Китай. При несъгласието на една от тези 5 страни не може да се вземе никакво решение (принципът на „вето" — „забранявам"). Останалите 6 места се попълват от Общото събрание с непостоянни членове за срок от 2 години (по-късно броят на непостоянните членове е доведен до 10). Създадени са и Икономически и социален съвет. Съвет за попечителство на териториите. предадени за управление още с мандатната система на ООН и териториите, отнети от победените във Втората световна война страни. Международен съд със седалище в Хага и Секретариат начело с генерален секретар.  Дейността си ООН започва в сложната обстановка на все по-разгаряща се борба за надмощие в Европа и Азия между оформящия се блок от просъветски държави и западните държави, в които но силата на икономическото си и военно могъщество ръководна роля започват да играят САЩ.