Светът  като съвкупност от човешките идеали, идеи, мечти, падения и възход, и човекът-тази страстна натура, поглъщаща с жаден поглед стремежите на обществото, доколкото всеки отделен човек е част от обществото като негов градивен елемент.
     Човекът усъвършенства, твори и развива света. Извайва го до съвършенство, или пък с един замах го повалява. Душевността на човека е неговия вътрешен свят, сакралния му пламък, който или гори като факел, или пък едва мъжделеейки догаря. Това зависи, може би, дали човекът познава своя Аз.
      Още от най-дълбока древност, съзиждайки камъкът върху камък и правейки от стените и покрива свой дом, човекът се е радвал на постигнатото, бил е щастлив, а това е облагородявало душата му.
             Събирайки и осмисляйки мъдростта и опита, придобит през вековете, човекът вече се учи от грешките си, заобикаля ги и така се качва на по-високо стъпало в самоусъвършенстването си. И макар всеки, раждайки се „незнаещ”, е пo „знаещ”,отколкото предшественика си, защото „незнаещия” има възможност да се поучи от грешките на „знаещия”. И точно тук е мястото да се оцени високото значение на историята - не просто разпадащи се листи, прогнили от безпощадния дъх на времето, а жив, непресъхващ извор на безценни знания, мъдрост и житейски опит. Но и историята, в своето познание не показва само лаврови венци, обкичили отдавнъшни събития, но и спомен за позорни деяния, пропили в себе си срама и страха от недостойни „подвизи”.
             И тъй, човечеството днес е потънало в духовен мрак и слепота. Лута се в тъмата на безкрайната нощ, броди в бездната. Сляпо. Сляпо за спасителната ръка, която му се подава; глухо за жалостивите писъци на собствената му душа; гладно за спасително слово...
             Човекът „за” света, космополита е уравновесен, гледащ трезво на живота, разрушил стената между”свое” и „чуждо”. Човекът, възприел хармонията като начин на живот, личността, опознала вътрешния си мир, слабостите и надеждите си, своята душевност и мечтания. Такъв е човекът, надраснал повелите на времето и пагубната скорост на сгромолясващата се пред очите му ценностна система и погрешното разбиране за света. Той може да се бори за просперитета на обществото, за обогатяването и усъвършенстването на човека като личност, индивид с реален поглед към проблемите на нашето съвремие и крещящата нужда от приобщаването на отделната личност към обществото, като отъждествяване на индивидуалността и.
              Антипод на човека „за” е човекът ”против” света - спънката, която спира прогреса. Типът хора „против”света имат проблем със себе си. Те не са опознали докрай душевността си, игнорират проблемите си, а не ги разрешават и търсят спасение в изкушенията на живота - цигари, алкохол, наркотици...,за да притъпят чувството си за вина. Човекът се озлобява първо към себе си, вижда жалкото си съществуване, но не иска да се промени и става роб на греховни страсти. И оттам насетне се ражда един от наболелите проблеми на нашето време - агресивността и пагубните последици, до които
води. Агресията - скритата заплаха, тръгваща от тъжни, пълни със сълзи очи, и стигаща до отпусната безпомощна ръка, издрана от игли...
               Извървял трънливия път на себепознанието, човекът открива в себе си късчета егоизъм, нетърпимост и потенциална агресия, а от друга страна възвишеност, красота, хармония и съвършенство.Тези компоненти, които го изграждат визуализират сблъсъка между човекът „за” и човекът ”против”, които вечно се борят във вътрешния всемир на личността.
               Човекът върви напред, препъва се, пада и пак става. Той търси. Търси себе си, мястото му в света, но незнае, че просто трябва да вземе света в дланите си и ще се намери...