Шанти беше 23-годишна студентка в Станфордския университет, щата Калифорния. Тя беше уникално момиче – амбициозно, красиво и мило. Самото й име беше индианско и значеше мир. Шанти изучаваше археология и антропология и беше влюбена в това, което правеше. Тя беше дотолкова вглъбена в ученето, че доста често забравяше да излиза с приятели и да се забавлява. Много момчета тайничко си мечтаеха за нея, но тя не даваше шанс на никой да се докосне до привидно каменното й сърце. Шанти бе изгубила родителите си на 14 години и оттогава се справяше сама. Животът я бе направил силна и непоколебима. Тя даваше всичко от себе си, за да бъде най – добрата. От дете мечтаеше да стане археолог и нямаше да позволи на никой и нищо да й попречи да сбъдне тази съкровена мечта. Шанти бе достойна за уважение млада жена. В дълбоките сини очи се четеше борбеност, но и малко самота. Явно беше, че имаше нужда от някой до себе си, но миналото й, което свързваше главно с приютите, я караше да се съмнява във всеки. Тя се страхуваше да обича и да бъде обичана. Единствено спомена за родителите й и мечтата й, я караше да продължава напред с високо вдигната глава, с гордост, която малцина притежават.

През лятото на 1953 година Шанти спечели двумесечна експедиция до остров Мадагаскар. Тя беше безкрайно щастлива, защото щеше да работи с екип от професионалисти от САЩ и Европа. Това й даваше надежда, че малко по малко тя се доближаваше до крайната й цел. Шанти трябваше да бъде на летището на 18-ти юни, където щеше да я чака частен самолет, който да я отведе до острова. Две нощи подред тя не мигна. Вълнението беше обзело всяка част от тялото й. Шанти предчувстваше, че това пътуване щеше да промени живота й завинаги и не грешеше. На 18-ти сутринта тя се сбогува с приятелите си и потегли към летището. Там я чакаха пилотът и стюардесата. Частният самолет, с който щяха да пътуват не беше голям, но за сметка на това беше изключително удобен. Шанти се качи с нетърпение и зачака излитането. Незнайно защо, но сърцето й не спираше да тупти двойно по - бързо през двата часа, които бяха изминали. За първи път тя пътуваше със самолет и така обясняваше факта за вълнението си. Но изведнъж целият самолет се разлюля. Издаваше се адски шум и скърцане, което още повече придаваше страшен вид на това, което се случваше. Изведнъж шумът спря и всичко заглъхна за 2-3 секунди. Тогава самолетът се устреми право надолу като не даваше шанс на пилота да го контрулира. Всичко бе повече от ясно. Това бе краят.

Тогава, когато всичко изглеждаше изгубено, Шанти помръдна и се надигна от затрупалите я останки на самолета. Косата й бе разрошена, а дрехите - изпокъсани. Всичко наоколо бе обвито в пламъци и облаци дим. С огромно усилие успя да се измъкне от отломките. Потърси пилота и стюардесата, но с ужас видя, че и двамата бяха мъртви. В този момент не знаеше какво да прави – да благодари на Господ, че я беше пощадил или да го упрекне, задето не бе спасил и другите двама. Шанти беше уплашена и с усилие, неприсъщо за човешко същество, тя спря сълзите, бликащи от очите й, и отиде да провери дали имаше нещо запазено от багажите й. За първи път от много време, една лека усмивка пропълзя по леденото й лице – всички куфари бяха запазени и все още нищо не беше загубено. Шанти коленича и се помоли за двамата мъртъвци, а след това потегли по пътеката, водеща към някакво поточе.

Два дни Шанти се луташе из това адско място и с ужас осъзна, че беше попаднала на необитаван остров. Целият й свят, изграден с толкова обич, изведнъж рухна пред очите. Не можеше да повярва, че това се случваше именно на нея. Мислеше, че Бог достатъчно я бе наказал, като я бе оставил сираче. Сега проклинаше и него и себе си, задето не бе умряла заедно с пилота и стюардесата.

Малко по малко дните се нижеха и вече стана месец, откакто Шанти бе попаднала на острова. Тя бе погребала стюардесата и пилота заедно с надеждата да се прибере в Сан Франсиско и използваше самолета за свое жилище, което я пазеше от студ и дъжд. Тя бе украсила малкия си дом с цветя, а леглото си застилаше с палмови листа. През дните тя обикаляше острова, носеше оскъдни дрехи от различни растения, защото с тях се чувстваше като част от своя остров. Малко по малко Шанти заобикваше малкия си рай и се чувстваше щастлива. Ядеше плодове, които бяха в изобилие, играеше си с маймунките и се препичаше на плажа с часове.

Така измина една година. Може би прекалено бързо и неусетно за Шанти, която се наслаждаваше на всеки миг. Свикнала бе със самотата и това не й пречеше. Беше свободна и независима. Но с течение на времето започваше да си задава въпроси. Тя се питаше какво ли е чувството да обичаш и да бъдеш обичан. Много нейни приятелки й бяха разказвали колко приказно е да си с мъжа, в когото си влюбен. Това бяха все неща, които Шанти никога не бе изпитвала и може би нямаше да изпита. Съжаляваше. Упрекваше се, че не бе изживяла пълноценно времето си в университета, когато беше заобиколена от куп момчета, които умираха за нейната усмивка. Тя бе техният ангел – хранител и тя го знаеше, но тогава това не беше важно за нея. Сега, когато беше сама осъзнаваше каква глупачка е била да изтръгва сърцето си и да му забранява да обича. Сега то й отмъщаваше. Сега то я караше да страда и да съжалява. Сега бе нейният ред да плаче.

Времето минаваше. Всичко се превръщаше в сиво ежедневие. Шанти се надяваше времето да излекува кървящото й сърце, но напротив, то просто я научи да живее с болката и да я носи така, както Исус е носил кръста си. Това бе нейната съдба и тя се беше примирила, но не й нейното сърце.

Шанти не бе забелязала как 51 години от нейния живот си бяха отлетели. Младостта й беше вече минало и тя беше вече готова да се прибере при майка си и баща си, които бе сигурна, че я чакат. Единствено мъката по неизживяната любов не й даваше покой. Тя се терзаеше и искаше да откъсне проклетото си
сърце, което не й даваше мира. Сега, когато виждаше, че смъртта чака да я прибере във вечния й дом, Шанти искаше да убеди себе си, че животът й е имал смисъл. Уви, невъзможно. Тя бе сигурна, че животът си струва единствено, когато можеш да обичаш. Сега, на предсмъртния си одър тя го осъзнаваше и съжалението се бе превърнало в примирение.

И все пак всичко свърши. Шанти си замина от този свят на 73 години, неизпитала магията на любовта, неизживяла това чувство, което мнозина имат щастието да притежават, но малцина да задържат в сърцата си завинаги. Дано в рая бъде поне малко щастлива и обичана. Вярвам, че Шанти успя да се докосне до всяко едно сърце, било то и ледено, и чрез своята история да убеди всички ни, че нищо на света не е толкова важно, колкото да дадем шанс на сърцето ни да обича. Нито парите, нито професията, нито властта биха могли да ни дадат това, което любовта може да ни даде.Обичайте се и на затваряйте сърцето си с железни врати, защото то единствено може да ви покаже верният път към щастието – пътят на любовта...

Винаги съм била убедена, че човек трябва да мисли за околните, да им помага и да ги прави щастливи, дори забравяйки понякога за себе си. Това, според мен, бе смисълът на човешкия живот. Бях твърдо против егоизма и присъщият за нас хората нарцисизъм. Тази история за живота на Шанти преди попадането й на острова бе животът, който исках да водя. Винаги съм мечтала да уча антропология в Станфорд, но в крайна сметка осъзнах, че цената, която трябва да платя е прекалено висока и не мога да си я позволя. Не бих си позволила да загубя щастието от изживяната любов в търсене и осъществяване на болни амбиции. Малко по малко осъзнавам, че в лицето на Шанти виждам себе си и това ми помага да не правя същите грешки, които тя допусна. Знам, че дори да не попадна на самотен остров, то със сигурност в душата и сърцето ми ще е пустиня, без нито едно малко място за оазис.