Начало Литература
Вечното национално битие на История славянобългарска
Изпрати на приятел
Името на Паисий Хилендарски е свързано с написването на малката книжка "История славянобългарска". Тя е първото произведение в новата българска литература, отражение на епохата на Българското възраждане. Не е достатъчно да се каже, че "История славянобългарска" е просто един исторически труд. На тази книга Паисий възлага мобилизираща и организираща роля. Изложението на фактите е подчинено на една основна идея - да разбуди съзнанието на българския народ. Разказът е наситен с емоций, много напрегнат и дълбоко развълнуван. "История славянобългарска" започва с една въвеждаща глава - "Полза от историята". Според Паисий историята е особено потребна на народите, които се намират под робство и които трябва да знаят, че съдбата на обществата е непостоянна и променлива. Паисий се чувства задължен да запознае читателите си с разпространените тогава представи за мястото на историята в общественото съзнание, във формирането на личната етика и култура.
За да постигне личен контакт със своите читатели, Паисий написва своето обръщение "Предисловия към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази историйца". Той си поставя за цел да разкрие съдбата на българския народ, да пробуди националното съзнание на сънародниците си, да им вдъхне вяра в собствените сили, да защити правото и предимството на родния език, да посочи необходимостта от просвета и отхвърляне на робството.
Творецът проявява изключително толерантно отношение към останалите народи, изтъквайки абсолютното право на всеки един от тях да се развива съобразно културните си традиций. Така авторът внушава идеята за самостоятелно развитие на българския народ. Той има място в историята на човешката цивилизация. Моралната извисеност на българите се разкрива пряка съпоставка с гърците. Паисий осъжда справедливо, оценява по достойнство постигнатото от съседния балкански народ, но по - голяма нравствена ценност имат искрените човешки взаимоотношения, които доминират при българите.
Паисий създава възрожденски критерий за ценностната система на българина и значението и за запазването на народа в трудни драматични моменти. Интертекстуалната връзка със съдбата на евреите, доразвива твърдението на Паисий, че отстъпвайки от родното, българите забравят своето минало, националната им гордост се разколебава.
Историята е категорична с доказаната безспорна истина, че основания за презрение и унизително отношение към нашия народ - няма. Самият Хилендарски монах е горд с родовата си принадлежност и със своето дело, осъзнава важността на творбата си като обединяващ фактор и най - голяма защита от чуждо влияние. Паисий открито представя подбудите за написването на "История славянобългарска". Той е автор с възрожденско самочувствие. Не крие самоличността си като средновековните книжовници. Разкрива творческия си Аз, за да пробуди националното самосъзнание.
Поставяйки си за основна цел да убеди българите, че принадлежат към един достоен народ, заслужаващ преданост и уважение, Паисий използва множество примери от различни источници, за да внуши по - категорично идеите си. Езикът на Паисий е въздействащ и жив, с подчертано индивидуален характер. Риторичните похвати са в непосредствена връзка с основната художествена цел на текста - да доказва необходимостта от промяна на духовните нагласи.
Паисиевото слово достига до всички българи. Диалогът в "История славянобългарска" наподобява интимна беседа. Разширените обръщения провокират вниманието на аудиторията. Авторът се докосва до най - тънките струни в душите на читателите. Провокира чувство за национална чест и достойнство.
Едно от основните наложили се становища за началото на Българското възраждане е, че то започва именно с написването на "История славянобългарска". Без съмнение това е уникална творба, която с новаторския си дух слага началото на възрожденския период в развитието на българския народ.
Автор: Кристина Катранджиева, Публикувана на: 05.06.2008
Прочетена: 1659 пъти