Любов и омраза в притчата ,,Приказка за стълбата”

Казв т, че любовта и омразата са двете страни на една монета, казват още, че границата между любовта и омразата е много тънка. В зависимост от гледната точка на човек едно нещо може да се види като жест от любов, а от друг е възможно този жест да се интерпретира като направен от омраза.
       В ,,Приказка за стълбата” и двете са доминантни чувства, независимо, че краят на приказката завършва песимистично, той завършва с чувството ,,любов”.
       Христо Смирненски е написал притча, която няма времева насоченост, а е за всички хора във всички страни по всяко едно време. Тя ,,обсъжда” един проблем засегнат в много творби и постоянно присъстващ, като глождещ въпрос, в съзнанието на хората като цяло.
       Творбата е общочовешка, защото всички ние като деца си мислим как като пораснем ще направим света по-добър, но с времето се променяме – ценностната ни система променя своята структура безброй пъти докато търсим правилната насоченост на живота си. Старите детски мечти за простичкото безоблачно бъдеще биват изместени от новите вече болезнени амбиции за постигане на определената цел.
       Образът на юношата, който си залага главата само и само да стигне до пируващите богове горе много силно ми напомня на битийната основа на всеки политик, защото като човек той започва с ясни утопични цели да се изкачва по стълбите на властта, точно като юношата, той е изпълнен с решителност и желание да помогнеш, да оправиш сивотата в съществуването на неговите братя, на неговите сънародници, на човешкия род, но на всеки три крачки идва ,,Дяволът” и отнема по-малко от неговата същност. Защото в управленческият елит стълбата е пълна с ,,дяволи”, който взимат по малко от душата ти за всеки един компромис, който се налага да направиш докато стигнеш целта си. И когато се намери там, където иска, като юношата, той е претърпял такава метаморфоза, че вече и стръкче благи мисли за народа няма в неговото съзнание, юношата просто не вижда страданието и мизерията, а при политиците сякаш просто няма интерес от това. Както пише Смирненски в творбата си ,,Босоногите деца” горе във висините, във властта или просто в елита ,,нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията”, не им се е налагало да се справят с нуждата, с желанието за оцеляване, което те души ден и нощ без спир. Да на юношата му се е налагало, да на всеки се е налагало в някакъв период от време да изпита мизерията и нуждата за живот произтичаща от нея, но когато стигнат горе те забравят за всички тези страдания.
       И ако се погледне по-мащабно лесно се стига да извода, че творбата не е единствено за променящата сила на амбицията за власт, малко или много промяна като компромиси със съвестта ти има във всяка една професия, която избереш да поемеш. Дори един обикновен художник започва с вярата и любовта към изкуството си, той смята че хората ще го разберат, но много често художници за били обявявани за гений чак след смъртта им. И как прекарва съществуванието си един такъв човек – като прави компромис със себе си и започне да рисува това което му поръчат, накрая той става циничен, изпълнен с омраза към неразбиращото го общество, към вечната нужда за оцеляване.
       В ,,Приказка за стълбата” се казва една истина, жестока, но правдива, а именно, че човешката природа е непостоянна в своите убеждения, непостоянна в своите цели, непостоянна в своите действия. Притчата ни кара да се замислим за смисъла на човешкото съществуване, достатъчността на човешкото битие и стремежа на отделната личност за изграждане на един по-добър вътрешен мир, един по-съвършен и хармоничен свят, в който царуват не насилието и подтисничеството, а взаимната търпимост и толерантност, и всичко това е представено на фона на любовта и омразата, сменящи насочеността си.