Живото слово “За буквите” на Черноризец Храбър

Трак атът на Черноризец Храбър “За буквите” може да бъде наречен “жанрово синкретична творба”. Доколкото носи черти на полемиката, той се вписва в образеца на художествената литература. Доколкото има характер на апология, може да се отнесе към публицистиката. Доколкото е трактат с определена научна стойност (филологическа и историческа), би могъл да се разгледа като научно изложение. Какви са корените и функциите на това многообразие? Защо в един период, свързан с укрепване на канона в християнския свят, в нашия духовен живот се появява едно произведение с огромна културно-историческа значимост, което не само не се ограничава с религиозния шаблон, но дори жанрово не би могло да се впише в едно определено русло? Може би това, което обединява вътрешно текста, е по-скоро стилът. Патетичният стил, който заявява една обществено ангажирана и емоционално натоварена творба, който превръща “За буквите” в “начало на българската публицистика” (Петър Динеков).
   Като всяко публицистично произведение, и този трактат би трябвало да носи като водещ белег хоризонта на актуалността. И наистина, в трактата на Черноризец Храбър, при цялата научна прецизност, плътно прирсъства острият критичен усет за съвременността и своевременността на излаганите проблеми. Характерен пример за това е актът на сравняване (постоянното съизмерване на българското е гръцкото), условно казано – на активно присъстващия “двоен поглед”. Не феноменът сам по себе си е съществен за автора. Това би било възможно в една културна ситуация на улегнала консервативна духовност. Има един спорещ, оглеждащ се, неспокоен, сравняващ и отхвърлящ или утвърждаващ, “жив” Аз в текста, който прави произведението отворено към нови и нови отговори. Това явление, разбира се, е продукт на конкретната културна епоха с нейното младенчество и противоречивост. Това е причината и за съдържателното богатство, пъстротата и “неортодоксалността”на голяма част от нашата средновековна литература. Доколкото началото на писмената словесност в България има значение много по-широко от това писмеността сама по себе си (има стойността на национално утвърждаване), за нея в ранния период е невъзможно да се говори “спокойно”, като за научен обект. Тя предразполага адекватните на епохата си творци към възторжен, екстатичен изказ, съзидаващ и утвърждаващ нещо живо, към изказа, който в акта на своето излагане се удивлява от самия себе си, изпитва гордост от появата си, опиянява се от своята новост.
   В този контекст “За буквите”, от една страна, влиза в спор с традицията, с която е генетично свързан (гръцката), от друга страна, оттласквайки се от тази традиция, гръмко заявява правото на битие на своя език, на своята “материя”.
   Актуалността, проблемът за живото, настоящото намират тук и своето експлицитно осъществяване, своята тематизация. Т. е. този проблем не е само извънтекстова предпоставка, нито пък неосъзнат от автора механизъм, определящ облика на творбата:
    “Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш:”Кой ви е дал азбуката ил ипревел книгите?”, всичк знаят и в отговор ще рекат:”Св. Константин Философ, наречен Кирил; той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий”. “живи са още онези, които са ги видели.”
   С този аргумент авторът внезапно излиза от установения преди това научен стил и се доближава до един начин на убеждаване, близък с простотата и завладяващата си откровеност до този на приказката, на обикновения човешки разговор; посочва едно емпирично потвърждение, което като въздействие може би дава много повече от системно изложените научни факти. Това е рязък обрат в досегашната инерция, който приковава възприемателската нагласа, безапелационно й налага приемането на авторовата истина.
   В този смисъл може да се обобщи, че текстът “За буквите” се характеризира с една определяща черта – тоталната доказателственост – и тя има две хармонично съсъществуващи модификации – научността и импулсивността.