Никоя
11-09-2004, 21:34
Това е една от ония теми, дето не можеш да ги споделиш очи в очи поради елементарния страх, че ще ти се изсмеят в очите, че няма да бъдеш разбран правилно; една от темите, които ти се иска да изкрещиш, а няма на кого; една от темите, за които може само да си шепнеш с някого през нощта и на сутринта всичко да е минало - все едно никога не е било, да остане само спомен от лагерните огньове...
Питате се защо е в този раздел. Защото става дума за хората, които са напуснали България, но които вие обичате и никога няма да забравите. Тук е мястото да им кажете всичко, което никога не сте им казали и което по някаква причина не можете да им кажете.
Аз съм личен пример за това. Тази година се разделих с много хора, които заминаха за чужбина. Мислех, че ще ми е много мъчно, но стана така, че само двама от тях ми липсват. Единият си уреди живота и вече не се безпокоя за него, но другото момче.... :roll: С него се познаваме от 13 (!!!) години - замислете се, колко души познавате от 13 години?! Имали сме адски спорове, моменти, в които ми е идело да му извия врата /ама съвсем честно/, ама сме имали и готини моменти. Само че сякаш съм ги приемала за даденост и така и не се сближихме. Сега пишем там глупости, чатове и т.н.т. и всеки увърта ли увърта...Не че аз имам нещо кой знае колко важно да му казвам, освен че го обичам безкрайно и ми липсва адски много. Не го тълкувайте погрешно - чувствата ми са само и единствено приятелски, но осъзнах силата им едва, когато въпросното момче вече го няма в България. Сега осъзнавам и че нищо никога няма да е същото и от това боли. Адски боли, мамка му, повярвайте.
Пиша това чудо тук, защото знам, че шансът той да го прочете е минимален, да не кажа никакъв - той се интересува от уебдизайн и футбол повече, отколкото от тийн сайтове. Пиша го тук и защото знам, че никой в този сайт не ме познава и няма и да ме опознае. Аз съм Никоя. Много ми отива, честно. Пиша тук основно, защото нямам с кой да споделя това, което ме мъчи. Няма ден, в който да не се сетя за този ми приятел, да не усетя колко ми липсва, да не го откривам в малките неща около мен - като минавам край училище, като говоря с други общи приятели, като гледам някой мач на неговия любим отбор....И тогава все едно ме е газил танк. Искам да ми олекне, да не ми е толкова мъчно, обаче не става. Имам чувството, че другите ни приятели съвсем го забравиха, че едва ли не си мислят, че той вече си е уредил живота и не му пука за нас, обаче аз знам, че му пука. И че и на него също му е болно. И не мога да му помогна. Знам, ще речете, че приживе съм го оплакала, но виждам, че и той се мъчи, а и мене много ме боли - нямам вече на кой да викам Алф, с кой да се заяждам и да се хилим на тъпотиите на даскалите, да седим до 2 часа в чата, да обсъждаме всевъзможни глупости.
Кажете ми какво да правя? Искам тая болка да изчезне, а тя не изчезва. Дори не вярвах, е някой ден ще се появи, а тя се е настанила толкоз трайно в мене, че сякаш няма намерение да си ходи.....
Пускам съобщението с ясното съзнание, че утре ще ми се иска да го изтрия. И като Гост, няма да мога да го направя, за което ще ме е яд много. Дао догадките ми са правилни и въпросното момче не знае за този сайт, че инак ще отнеса сигурно много бъзици....Обаче той дяволски ми липсва...
Питате се защо е в този раздел. Защото става дума за хората, които са напуснали България, но които вие обичате и никога няма да забравите. Тук е мястото да им кажете всичко, което никога не сте им казали и което по някаква причина не можете да им кажете.
Аз съм личен пример за това. Тази година се разделих с много хора, които заминаха за чужбина. Мислех, че ще ми е много мъчно, но стана така, че само двама от тях ми липсват. Единият си уреди живота и вече не се безпокоя за него, но другото момче.... :roll: С него се познаваме от 13 (!!!) години - замислете се, колко души познавате от 13 години?! Имали сме адски спорове, моменти, в които ми е идело да му извия врата /ама съвсем честно/, ама сме имали и готини моменти. Само че сякаш съм ги приемала за даденост и така и не се сближихме. Сега пишем там глупости, чатове и т.н.т. и всеки увърта ли увърта...Не че аз имам нещо кой знае колко важно да му казвам, освен че го обичам безкрайно и ми липсва адски много. Не го тълкувайте погрешно - чувствата ми са само и единствено приятелски, но осъзнах силата им едва, когато въпросното момче вече го няма в България. Сега осъзнавам и че нищо никога няма да е същото и от това боли. Адски боли, мамка му, повярвайте.
Пиша това чудо тук, защото знам, че шансът той да го прочете е минимален, да не кажа никакъв - той се интересува от уебдизайн и футбол повече, отколкото от тийн сайтове. Пиша го тук и защото знам, че никой в този сайт не ме познава и няма и да ме опознае. Аз съм Никоя. Много ми отива, честно. Пиша тук основно, защото нямам с кой да споделя това, което ме мъчи. Няма ден, в който да не се сетя за този ми приятел, да не усетя колко ми липсва, да не го откривам в малките неща около мен - като минавам край училище, като говоря с други общи приятели, като гледам някой мач на неговия любим отбор....И тогава все едно ме е газил танк. Искам да ми олекне, да не ми е толкова мъчно, обаче не става. Имам чувството, че другите ни приятели съвсем го забравиха, че едва ли не си мислят, че той вече си е уредил живота и не му пука за нас, обаче аз знам, че му пука. И че и на него също му е болно. И не мога да му помогна. Знам, ще речете, че приживе съм го оплакала, но виждам, че и той се мъчи, а и мене много ме боли - нямам вече на кой да викам Алф, с кой да се заяждам и да се хилим на тъпотиите на даскалите, да седим до 2 часа в чата, да обсъждаме всевъзможни глупости.
Кажете ми какво да правя? Искам тая болка да изчезне, а тя не изчезва. Дори не вярвах, е някой ден ще се появи, а тя се е настанила толкоз трайно в мене, че сякаш няма намерение да си ходи.....
Пускам съобщението с ясното съзнание, че утре ще ми се иска да го изтрия. И като Гост, няма да мога да го направя, за което ще ме е яд много. Дао догадките ми са правилни и въпросното момче не знае за този сайт, че инак ще отнеса сигурно много бъзици....Обаче той дяволски ми липсва...