PDA

View Full Version : Проза



XaoC
03-01-2005, 23:26
Thanks to Adi:

Бутилка стар коняк за по-приятно,
пет приказки за мода и за друго
изтъркан виц,полуусмивка,
открадната целувка първа.
Решителното "Не!" на женски глас,
което всъщност ни повиква.
Две бели фигури от страст,
интимното око на синя лампа
и голото легло,
и полумрак,
и сладка топлина,
и тиха музика.
А после ... неизменната цигара.
Дими цигарата за двама.
Като ужасна рана тлее.
Почуква празната касета,вие,
и всичко свършва ...
"Обичам те!"-ми казваш с твоя тих и неуверен глас.
И молиш ме настойчиво и нежно
да ти повторя същото и аз.
"Обичам те!"Но как да ти го кажа в тази тишина?
Лъжа!? Защо ти е лъжа?
Целувах те,но тебе ли целувах?
Лежа до теб.Коса в коса.
Прегръщам те и те забравям.
И не,че ти си хлътнала по мен,и не че има друга.
А просто туй бе поредната игра,
с която търсехме любимия,любимата
и се отдалечавахме завинаги от тях.

(Иля Велчев)



Здравей ,
помниш ли ме още?
Имам нужда да поговоря с някой..
с някой които ме разбира , а ти си такава .. разбираш ме без думи.
Не знам какво става покрай мен но определено е голяма бъркотия
мъча се сам да направя всичко ... и накрая изнемогвам
оставям проблемите на времето..
казвам че то ще намали болката .. ще стопи чувствата..
ще разсее облаците, провиснали над тъмно-синьото Море
намръщено и разочаровано.
Говорих с пясъка .. , каза ми че съм силен , че мога да направя всичко
с него , но само тогава когато местя песъчинка по песъчинка от него.
Тогава погледнах небето,
видях Слънцето и му се помолих да ме стопли
да стопли смразената ми душа,
помолих го да прати онзи слънчев лъч ,
които преди много време ми помогна .. и ме избави от забравата и самотата.
Казах му , че съм отчаян ,
че имам сили само , да последвам примамливия облик на Луната, отразен в тъй
лъжливи и
студени вълни на Морето.
Признах му че съм сам и че имам нужда от ласки .. от всичките ласки на този
болен свят.
Че ми трябва някой който да размрази скованото ми в лед и самота сърце
и да го върне обратно към живота.
Признах му че , макар и силен .. съм безпомощен пред себе си
плаках ... че съм сам срещу всичко и че имам нужда от помощ .. сега...
в този момент.
Тогава Слънцето ме погледна, не ме гледаше в очите , за да не изгори меката им
синя тъкан
и ми каза че , този слънчев лъч който търся аз,
отдавна е стоплил друго същество .. и отдавна е поел пътя на забравата.
Погледнах със премрежен от сълзите поглед , Луната..
тъй мрачна .. тъй студена.. тъй привлекателна .. лъжлива..
и я помолих за помощ
помолих я за първи път и за последен,
вечерта да положи своята снага по ръба на разресаните от студения полъх
вълни..
де се излегне и да ме прикани да тръгна към нея ..
да ме плени , да ме накара да се влюбя в нея .. и да ме погуби.. да ме обрече на
забрава ..
но да спре болката в сърцето ми.. просто да я спре.
Отказа ми .. можеш ли да повярваш?
каза ми, "Попитах Вятъра , той е мъдър , ходил е каде ли не, видял е какво ли не ,
знае всичко
той ми каза че ти си избран за нещо повече , затова , моля те .. не искай повече
от мен това
което поиска сега."
Сълзите ми , не спираха .. капеха една след една и се събираха в локвичка от
омраза , ярост ,самота ,безпомощност, безсилие...
отчаян още повече , наведох глава .. готов да се предам тялом и духом на всяко
нещо
можещо да спре болката .. да спре продупченото ми сърчице.
видях ...... в същата тази насъбрала се напаст .. в тази локвичка .. видях
отразения облик
на една голяма вълна .. втурнала се да гони закачащото го течение на Вятъра , за
да му отмъсти..
Изправих глава .. и погледнах Морето.
тъй синьо .. тъй дълбоко.. тъй всеобхватно..
Заклех му се че ще бъда винаги негов роб.. само да ме приеме при себе си
да ме приюти при хилядите негови слуги .. само .. само да спре болката в душата
ми.
Разпени се.. Разблъска се по нищо неподозиращият , невинен пясък, разехтя се..
В далечината и в околностите се чуваха и чувстваха само неговият гняв .. и
грохот..
Усещах го , как искаше да изкърти всяка една скала изправила му се на пътя..
Искаше му се да разцепи на две всеки един кораб , усмелил се да плува по него..
Искаше му се да залее земята , дръзнала да ме нарани..
усмелила се да разбие сърцето ми .. успяла да ме окове в веригите си..
Вилня .. блъска ... свири ... стена .. и видя че е безпомощно ..
видя че колкото и всемогъщо да е .. няма власт над сушата ..
Притихна .. и укротено ми каза:
"Попитах небето .. то е всемогъщо .. то има власт и над мен и над Слънцето .. и
над Луната .. и над сушата .
то стои над всички .. вижда всичко. Знае най-много от всички нас ..виждало е
неща които ние не сме. То ми каза, че ти си избран за нещо повече , затова , моля
те .. не искай повече от мен това , което поиска сега."
...паднах на колене .. тъй слаб пред себе си .. и тъй силен .. тъй невинен ..
сърцето ми искаше да изкочи .. искаше да се пръсне и да се слее с Морето .. искаше
да се разпилее
и да се смеси с пясъка ..
искаше му се да изгори .. и да се раздуха от Вятъра .. искаше .........
но беше безпомощно .. и единственото което можеше да направи .. бе да
стои смирено там .. оковано в ежедневието и проблемите .. окървавено от
блъскането
в собственните си окови.
Очите не можеха да раждат повече сълзи ..
бяха изгорели..
бяха тъй отмалели .. тъй разочаровани .. тъй обезверени..
Вдигнаха се нагоре .. пробудени от силен трясък.
Тогава небето , безмълвно до този момент, изтрещя неистово ..
разтресе се .. порозовя .. придоби тъмно син оттенък .. после почерня.
навъси се над мен и смирено ми каза:
"знам какво искаш от мен .. знам какво си преминал .. знам и какво ти предстои.
Да , мога да изпълня желанието ти .. но имам условие , което трябва да спазиш.
Отиди на онази скала .. високата .. острата .., тъй-рязко впила се в Морето ,
което вече толкова години
я блъска и не може да я сломи.
Отиди там .. и погледни Морето .. погледни го от скалата .. и виж колко е синьо..
колко е смирено .. колко е дълбоко .. колко е бездънно и огромно..
Погледай го ..и виж , че въпреки всичко това , в него има толкова различни души ..
души невидими за теб
но успяли да понесът битието на Морето. Виж че въпреки всичко което е
Морето , те живеят и се борят за своя живот .
Виж че всяко едно от тях е милиони пъти по нисшо от теб , но нито едно от
тези същества не е искало от мен това което ти искаш .
Постой там .. и погледай ..
Когато разбереш защо си там ... на тази скала .. искам да погледнеш Слънцето...
Погледни го .. право в центъра , и виж ..
виж че толкова същества страдат от неговите болезнени лъчи.. страдат , от
непоносимата горещина
на неговите парещи проектирани в пространството лъчи..
Почувствай болката от блъскането на неговите лъчи в твоите очи..
усети жегата под краката си и пристъпи няколко пъти .. за да се предпазиш от
изгарянията ...
Загледай се .. и виж , че въпреки всичко това , нито едно същество не е поискало
от мен
това ... което ти искаш сега.
И когато разбереш защо си там .. на тази скала .. искам да погледнеш бездънното
пространство...
да видиш как Вятъра бяга и си играе с вълните .. как духа все по силно и по силно
... завладян от лудостта на своята свобода .. безспирен и безграничен ...
Искам да видиш как всяко едно живо същество се бори с него ... и го уважава ..
Искам да видиш и всичките същества , живеещи в този луд и неуморен порив ..
Искам да видиш как те оцеляват , въпреки режещите мечове на неговите течения
..
въпреки пакостите му .. въпреки него ... въпреки душата си...
Огледай се .. и виж , че въпреки това нито едно от тези същества не е поискало
това , което ти сега искаш от мен...
И когато разбереш защо си там ... на тази скала ... високата .. и тъй-рязко впита
в бездната на синьото Море ..
Искам да ме почувстваш ... да усетиш силата ми ... да ме докоснеш ... да се
замислиш .. и да разбереш ...,
че това което искаш от мен .. никои освен теб .. не може да спечели .. и да загуби
...
Тогава ще е вече късно ..
Ти ще гледаш влюбено стаените под неуморните и игриви вълни на шумящото
Море , пясъчни дюни ..
и ще им се радваш ... тъй както никога до сега..
Ти ще гледаш влюбено , разресаните от дивия и самотен Вятър , сини вълни . .. и
ще усещаш силата
на всяко едно живо същество в тях ...
Ти ще гледаш ... в бездната на царството на Вятъра .. и ще се чувстваш толкова
силен .. толкова цял ..
толкова допълнен и толкова жив .., колкото никога не си бил ..
И ще знаеш ... че всичко това е твое .. и само ти ...
можеш да го загубиш ...
Ще си влюбен в това което си .. и в това което виждаш ... в това което
чувстваш...
Ще знаеш защо си на тази скала ... и ще знаеш защо съм неспособен да изпълня
твоето желание...
Тогава , ще се слееш с пясъка ... ще се разхождаш из всяка една негова песъчинка , и
ще познаваш
всяка една от тях ...
Тогава ще се гмурнеш в Морето ... и ще плуваш със вълните ...ще се издигаш и
спускаш със топлите и студени течения ... ще обикаляш бездънната му душа ..и
ще познаваш всяко едно същество в нея ..
Тогава ще се отпуснеш на Вятъра .. и ще полетиш из незнайните му пътеки ..
ще почувстваш силата на неограничените възможности ...
Ще се слееш с всяка една негова стъпка ... ще ходиш на всяко едно място което
пожелаеш ...
Ще имаш всичко което е и негово .. Ще бъдеш част от него..
Тогава мен няма да ме има...
Аз ще съм Ти ..
и Ти ще съм Аз...
Тогава Ти ще си света .. и Той ще е Теб ..
Тогава ще намериш себе си ...
Тогава ...... ще заплачеш .....



Отдавна в сърцето си
своята луда пролет съм скрила.
Оглеждам се в нея,
като че в погледа на птица.
Слушам ритъма на дъждовните капки
и се задъхвам от твоята нежност.
Нужни са ми сили,за да достигна до теб.
Искам да съм твоят дъжд и твоята пролет.




По-добре е да изгубиш няколко битки воювайки за мечтите си,
отколкото да бъдеш победен без да знаеш за какво си се борил.

(жалко незнам автора :oops: )

Sk8eR^BoY
03-01-2005, 23:54
добри стихове :)

XaoC
03-02-2005, 00:59
Thanks to Вили:


Когато се замисля отбягванията са изключително забавни. Забавно е да живееш на ръба, никога нямаш възможността да спреш, да се замислиш кое ще е по добре да направиш за да вземеш решението което може би ще реши целият ти живот.
Всичко се случва бързо, всичко е свободно и нито една мисъл не е последна.Живота просто е една огромна решетка от която само смъртта може да ни оттърве. Спазваш ли правилата забрави за свободата. Няма начин.
Винаги е добре да обмислиш това което знаеш, всяко малко нещо може да се превърне в една истина, едно решение. Но едва ли някой от нас може да го разбере това.
Същото е и в любовта. Някои хора я приемат, други я считат като подарък който не си струва да бъде отворен. За мен е просто едно черно петно в душата на човека.
Пристрастена съм към злото и това си има причина: хора опитвайки се да нарисуват една черна и измамна картина отностно живота ти. Хора родени за да те обичат и да се грижат за теб, правейки сцени пред собствените ти очи без да забележат колко много те нараняват. Хора които казват "вярвай в мен" без и те самите да го забележат. Хора които се наричат приятели но всъщност са свързани с теб чрез яд и завист. Още един ден, още една нощ. още една игра и още една битка, още една грешка още един грях. Всичко това е в този самотен свят в който живеем всички, дори и без да сме го забележили.
Може би аз съм мишена за някои, може би самата аз искам да бъда такава. Не съм спокоен човек, не съм тиха. Каквото чувствам го казвам, може би това е грешката ми. Спомням си някои преживяни моменти. Мразя ги. Тези спомени ме карат да се чувствам в затвор в който стените ме притискат. Някои хора ме мразят. Научих се и аз да мразя, научих се да не прощавам.
В някои моменти ми идва да си отива от вкъщи, но неможех. Нямаше къде да отида, нямаше кой да ме прибере. Затова излизах през прозореца на стаята ми и лежах на тревата в двора, плачейки без да има кой да ме прегърне, нито пък да ме чуе. В други се затварях в гардероба ми, завивайки ме с одеяла за да не чувал караниците. Днешно време пак е същото, но пък за сметка на това сега аз плача на воля, но все пак няма кой да ме разбере.
Когато сме млади се чувстваме така че сякаш света се струпва около нас, алкохолизираме се за да забравим мислите си. Изключително яко е като разбереш какво си научил, но никога никой нио не спазва. Баси. Няма значение колко усилено се опитваш да спасиш себе си, ако ти самият не го желаеш. Никой неможе да те чуе когато плачеш, никога няма да разбереш защо. Просто пак повтарям живеем в самотен свят.
Понякога някои хора те разочароват много жестоко дори и ти самия да не го усетиш. Втези дни са мнооого малко хората на които можеш да разчиташ, много хора те преебават, но какво да се прави. Изживяваме моменти които ни съсипват изцяло за момент, изживяваме моменти които ни карат да се замисляме дали живота има смисъл. Изживяваме мменти които ни карат да се разочароваме от самите себе си.


------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Света е заобиколен от злоба, хората са заобиколени от света...
Понякога човек сяда и се замисля дали омразата съществува ?? завистта ... самочуствието..
Оглеждаш се наоколо, оглеждаш хората с които си всеки ден и наистина разбираш че това съществува... Гледаш как всеки един се опитва да се задържи жив на тази планета, не зависимо на каква цена. Имаш приятели, но понякога се замисляш дали те са истински... Излизаш някъде на кафе, и тези приятели отиват за целуват и гушат и да се притесняват за други. Прегръщат най-омразните хора за теб, с няколко думи като че ли се опитват да те накарат да се почустваш зле, дори и без те самите да забележат. Минават безсънни нощи в размисли, размисли които объркват всичко в главата ти, карат те да мислиш дали има хора на този свят които да те обичат, но да те обичат истински, да се жертват за теб или пък поне да те защитят дори и в най-глупавата ситуация.. Явно има .. но може би аз не съм ги открила..
Някои ти казват че си просто дете, дете което не знае нищо все още за живота, едно просто омразно дете.. Но май всички сме деца, всички правим глупави грешки, всички сме правили неща за които не сме мислили последствията... Тези хора хубаво говорят, но дали наистина и те не са деца ?? Дали и те правят същите грешки ? Мисля че да ... но хайде те са по големи .. кфо им пука..
Други минават просто до масата ти въртейки гъза си, за да докажат че са нещо повече. Но истина ли е това?
Мисля че на отзи свят всички сме умствено и психически равносилни. Всички сме еднакви, всички правим еднакви грешки и всички сме толкова глупави..
Но какво да се прави, това е живота.. една борба за справедливост която никога не знаеш кога ще победиш.. Гадно е .. но всичко е въпрос на време.


------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Какво ли съм аз?? Труден въпрос, животно с образ на човек, дявол с образ на залез, ангел с образ на лъч, на светлина?? Какво?? И аз самата немога да си отговоря. Човек с чувства или ледена машина която не признава обичта, страстта, омразата, любовтна. Какво съм била, какво съм сега, какво ще бъда? Никой неможе да ми отговори на тези въпрос. Това да си човек е нещо съвършенно, което неможе да се опише с няколко думи. Даваш, взимаш, изпитваш.. Странно нали? Но каквото и да съм зная само няколко неща за ,ем, че съм същество което страда, мечтае, желае, обича, постига. Същество с суша и сърце, с нежност и грубост, с мъка и радост, със страст, с копнеж и наслада. Обичам, прощавам, не забравям но отмъщавам. Колкото и странно за звучи това съм аз. Нещо което мърда, диша, спи и яде, чувства. Нещо което съществува било за добро или зло, нещо без което на някои хора нямаше да им е същото ако го нямаше.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Не вярвах в любовта...
Не и в тази,която изпитвах някога към теб.
Не и в тази,която събира хората до края на дните им,
и в безлунните нощи,и в неслънчевите дни,в болката и в радостта
в полета и в падението.
Не и в тази,която те кара да желаеш цял живот да държиш
ръцете на един човек,да заспиваш до него всяка нощ.Да го
търсиш в цялото си отредено време на земята и дори да го
намериш,той да не те обича по същия начин.
Тази любов ,която те зарежда с желанието да го слушаш
безкрайни часове,да вярваш в него и да знаеш,че и двата ви
живота взети заедно няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките му и нищо земно да не ви
разделя.
Онази любов,която те кара да плачеш,когато го изпращаш с
дъжда,която ви закриля докато танцувате върху лунната
светлина.Онази любов,за която не трябват думи,а само
вдъхновениe.
И когато е така-светът е само за двама.Тя е света...
Любовта,за която се хвърляш в огъня,за която си готов на
всичко.
Тази любов не е за хората-тя е изцяло магия...
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога.Ти вярваш в
нея.Аз-не.
А обичал ли си някога така?Така,че нищо да не може да
спре полетът,към този,когото обичаш?Обичал ли си с тази
любов?Кълнял ли си се с всички думи и във всичко?Крещял ли
си от болка?Умирал ли си с мълчанието?Молил ли си се на
колене да те пощадят-теб и тази любов?

03-02-2005, 01:06
qko e :)

Pepsi^
03-02-2005, 09:39
Mnoogo hubavi:)

Тед:)
03-02-2005, 15:31
Стиховете са страхотни...Особенно втория стих на ХаоС :)

XaoC
03-07-2005, 01:55
Ето още нещо хубаво което искам да споделя с вас, една приятелка го е писала и ми го прати надявам се че няма нищо против да го видите и вие:


Тhanks to Adi ------>



Ето ме и мен,както винаги стоях в тъмната стая и се наслаждавах на тишината.Наблюдавах
сенките потънала някъде там,дълбоко в мислите си,опитвайки се да реша поредният проблем.
Този път проблемът беше по-различен,по-близък до сърцето ми-чувствах се самотна и още
повече,чувствах,че не мога да променя това.
Приятелите ми ми бяха обърнали гръб,нямаше към кого да се обърна и се чувствах предадена,
използвана и захвърлена като носна кърпичка.Всеки гледаше да направи,това което е по-добре
за него.Никой не обръщаше внимание на другия и не се съобразяваше с това,че би могъл да го
нарани.Опитвах се,опитвах се да намеря причината,търсех вината във себе си,все някой
трябваше да е виновен.За жалост,колкото и да се опитвах не успявах да я намеря.
В тези размисли дори и не усетих как се изниза времето.Огледах се наоколо,първите сутрешни
лъчи се гонеха по пода на стаята ми.Слънцето вече изгряваше и като че ли се опитваше да убие
мъката,която ме беше налегнала,като че ли със своята усмивка,се опитваше да ми вдъхне
надежда за да мога да продължа напред.В действителност това ми помогна,даде ми надеждата,че
има някой,който е готов на вичко за мен.Някой който живее,защото живея и аз.Моето задължение
беше само да го открия,затова без да губя повече време да се самосъжелявам,просто се усмихнах,
наметнах се и излязох.
Вървях по улицата и гледах как хората се обръщат след мен,гледаха ме със съжеление като че
ли бе дошъл краят на света за мен.Тези хора,на който бях вярвала,сега бяха толкова чужди.
Градът вече не беше такъв,какъвто го познавах,беше чужд,макар да бях израстнала тук аз не се
чувствах част от него.Вървях без посока,лутах се и търсех път,незнаех накъде да тръгна,но ме
водеше едничката мисъл,че някъде там някой ме чака и аз трябва да го открия.Може би днес,може
би утре,рано или късно това щеше да стане,най-накрая щастието щеше да се усмихне и на мен.
Това до известна степен ме успокояваше.Не ми беше трудно да завържа приятелство,но цялото
това разочарование ме спираше да го направя,точно сега предпочитах да бъда сама.За пръв път
аз разбрах,колко е суров жовота,усъзнах че жовота е просто една игра и ако искам да бъда
щастлива трябва да се науча да я играя.Знаех,че няма да ми е никак лесно,но аз не съм от тези
който се отказват веднага щом насреща им излезе препятствие.Аз щях да се боря,да се боря с
цената на всичко,за да бъда щастлива.
Както всеки ден,аз се запътих към най-близкото кафе,влязох и седнах на бара,поръчах си,
запалих цигара и отново потънах в размисли.Беше ме яд на самата мен,питах се как е възможно
да съм толкова наивна,да вярвам на всички,да давам всичко от себе си за да бъдат те добре.
В този миг аз се зарекох,че ще се променя,ще зачитам,уважавам и обичам само тези който ми
отвръщат със същото.Това може би беше една крачка към така мечтаното от мене щастие,но кой
ли не мечтае да бъде щастлив.Започнах да се питам как ли им е на останалите,дали и те не са
поставени под същото изпитание.Ясно е,всички си имат проблеми,но дали осъзнават какъв е света
който ги заобикаля?Осъзнават ли грешките си?Имат ли нужната сила да ги признаят и нужната воля
за да ги поправят?Е аз я имах,но незнаех със какво бях згрешила,може би с това,че бях прекалено
доверчива и всеотдайна.Но как може да имаш сърце да нараниш такъв човек?Аз ли бях кривата,те
ли не ме разбираха?Рано или късно щях да намеря отговорите на тези въпроси,но моментът още не
беше дошъл.Имам още доста да уча от живота за да успея,да си отговоря.
В този момент погледнах часовника,вече беше обяд.С часове бях стояла взирайки се в нищото и
опитвайки се да намеря отговор на толкова много въпроси.Викнах келнара,платих му и се запътих
към едничкото нещо което ми вдъхваше сигурност в този момент-моят дом.Вървейки към вкъщи,реших
че не е необходимо да мисля повече за това и трябва да се разтоваря.Спрях до бутката за вестници
и си взех четиво.В такъв момент обичах да се разтоварвам научавайки за проблемите на другите,
за света отвъд този във който се затварях всеки път когато бях разочарована.Добре разбирах,че
няма смисъл да се депресирам,това с нищо нямаше да ми помогне,напротив щеше да отежни положението.
Почетох малко и уморена се запътих към банята,един студен душ щеше да ми подейства доста
отпускащо.Излязох от банята,легнах и не усетих как за миг съм се унесла.Толкова бях уморена,че
едва на другата сутрин,когато будилникът ми иззвъня,се стреснах.Отново беше утро.Станах и без да
губя време се изтупах и излязох навън.Сънят ми се беше отразил много добре,бях изпълнена с енергия
и желание да търся това,от което се нуждая.

Виолетка
04-14-2005, 00:48
Thanks to Вили:


Хех Ради не очаквах да преглеждам темите във форума и да срещна собствените си произведения..

Честно казано това ми е хоби, да седна и да си изливам душичката.. - полезно е :)


Още веднъж благодаря :)

XaoC
04-14-2005, 01:00
Няма защо аз пък не очаквах да се регистрираш тук :)