_DaRkAnGeL_
10-06-2005, 18:14
mm napisah ne6to no imam nujda ot kritika,da 4uq mnenieto na ostanali :wink: PlS kajete mi dali e dobro ii dali da poopravq ne6to :) mersi predvaritelno eto go i nego :arrow:
Вървеше по плажа и мислеше,мислеше за всичко, което е имала, за онова което е изгубила,незнайно по чия вина...Колко хубаво звучаха думите му,колко нежни бяха ласките му...а колко лъжливо е било всичко, колко наивна е била тя...Беше и трудно да говори с някой за това,така че просто вървеше по пустата плажна ивица,плачеше,викаше,поне се чувстваше свободна,там никой не можеше да я чуе,никой не можеше да я критикува заради сълзите... Той я беше предал, беше постъпил подло, нямаше дори смелостта да я погледне в очите и да и каже истината, от това я заболя най – много...тя не знаеше че е толкова подъл, безотговорен,дори и нищожен..да, за нея той вече бе нищожен и безхарактерен.Тя не искаше да се случва това, искаше всичко да е както преди..но не можеше,никога нямаше да бъде...той беше с друга...а тя нямаше сили да прости отново, не можеше отново да се унижи.Най – красивите и мечти се строполиха мътрви в краката и, като малки стъпкани парченца стъкло,най – нежните и надежди се изпариха,най – прекрасните и очаквания изчезнаха,някой ги открадна,някой не и позволи да ги изживее докрай...,всичко изглеждаше толкова просто и ясно – все едно никога не е мечтала, все едно никога не е била обичана...но колкото повече мислеше толкова повече се губеше в собствените си мисли..
Искаше спомените да изчезнат,искаше когато затваря очи да не вижда лицето му,да не чува гласа му,да не чувства ласките му,да забрави сините му очи, да забрави че съществува,мразеше го,ненавиждаше го,не искаше да го вижда никога повече,а в същото време го обичаше повече и повече и повече,той я нарани я тя го желаеше,обичаше го,блянуваше го,мечтаеше за него и за силните му ръце,сънуваше го ... липсваше и. Всички тези мисли я разяждаха отвътре,разкъсваха сърцето и като хищници, а болката отново я изгаряше ...Но най – лошото беше че беше готова да прости,да забрави за поредната му грешка,все едно никога не я е имало,но само ако беше сигурна че няма да има следваща а доверието и също се беше изпарило,никога нямаше да се върне...Сега единственото което изпитваше беше жажда за мъст,непоносима жажда да го нарани,да го накара да страда и да изпита същата болка която изпитваше все още дълбоко в себе си. Ала знаеше че няма да отмъсти,нямаше да го нарани,не можеше, не можеше да му причини болка,защото го обичаше,въпреки всичко го обичаше...Беше глупачка,чувстваше и себе си нищожна..кого лъжеше че не и пука..а и вярваше ли и някой.Всеки ден за нея минаваше като на сън,минаваше и си заминаваше като ад..ад който сякаш никога нямаше да свъши,като болка която вечно ще я преследва…
Внезапно се осъзна...на къде вървеше? Къде отиваше? Но и имаше ли изобщо някакво значение..Единственото което знаеше беше че може да отмъсти само на себе си...може би така щеше да свърши страданието,може би след смъртта,след края на злото я чaкаше нещо по – добро, чакаше я нечия топла прегръдка...
Неусетно бе стигнала до ръба на една висока скала.Вълните бурно се разбиваха...няколко нежни капчици морка пяна погалиха лицето и.Тя продължаваше да плаче.Погледна отново надолу към морската бездна,погледна и небето...направи го като за последно...Поредните сълзи се откъснаха от вече кървавочервените и очи...Затвори уморените си очи и смело,почти неусетно направи крачка напред..последната крачка водеща я към смъртта,а защо не и към спасението...Полетя надолу към бездната,не издаде нито стон,защото вече не се страхуваше,само искаше да свъши по – бързо.Морската пяна я прегърна гостоприемно..Вече не се чувстваше слаба и жалка,чувстваше се силна, смела...дори горда...Знаеше че това е краят..а тази мисъл я успокояваше...Поне последната и мечта се сбъдваше...
Вървеше по плажа и мислеше,мислеше за всичко, което е имала, за онова което е изгубила,незнайно по чия вина...Колко хубаво звучаха думите му,колко нежни бяха ласките му...а колко лъжливо е било всичко, колко наивна е била тя...Беше и трудно да говори с някой за това,така че просто вървеше по пустата плажна ивица,плачеше,викаше,поне се чувстваше свободна,там никой не можеше да я чуе,никой не можеше да я критикува заради сълзите... Той я беше предал, беше постъпил подло, нямаше дори смелостта да я погледне в очите и да и каже истината, от това я заболя най – много...тя не знаеше че е толкова подъл, безотговорен,дори и нищожен..да, за нея той вече бе нищожен и безхарактерен.Тя не искаше да се случва това, искаше всичко да е както преди..но не можеше,никога нямаше да бъде...той беше с друга...а тя нямаше сили да прости отново, не можеше отново да се унижи.Най – красивите и мечти се строполиха мътрви в краката и, като малки стъпкани парченца стъкло,най – нежните и надежди се изпариха,най – прекрасните и очаквания изчезнаха,някой ги открадна,някой не и позволи да ги изживее докрай...,всичко изглеждаше толкова просто и ясно – все едно никога не е мечтала, все едно никога не е била обичана...но колкото повече мислеше толкова повече се губеше в собствените си мисли..
Искаше спомените да изчезнат,искаше когато затваря очи да не вижда лицето му,да не чува гласа му,да не чувства ласките му,да забрави сините му очи, да забрави че съществува,мразеше го,ненавиждаше го,не искаше да го вижда никога повече,а в същото време го обичаше повече и повече и повече,той я нарани я тя го желаеше,обичаше го,блянуваше го,мечтаеше за него и за силните му ръце,сънуваше го ... липсваше и. Всички тези мисли я разяждаха отвътре,разкъсваха сърцето и като хищници, а болката отново я изгаряше ...Но най – лошото беше че беше готова да прости,да забрави за поредната му грешка,все едно никога не я е имало,но само ако беше сигурна че няма да има следваща а доверието и също се беше изпарило,никога нямаше да се върне...Сега единственото което изпитваше беше жажда за мъст,непоносима жажда да го нарани,да го накара да страда и да изпита същата болка която изпитваше все още дълбоко в себе си. Ала знаеше че няма да отмъсти,нямаше да го нарани,не можеше, не можеше да му причини болка,защото го обичаше,въпреки всичко го обичаше...Беше глупачка,чувстваше и себе си нищожна..кого лъжеше че не и пука..а и вярваше ли и някой.Всеки ден за нея минаваше като на сън,минаваше и си заминаваше като ад..ад който сякаш никога нямаше да свъши,като болка която вечно ще я преследва…
Внезапно се осъзна...на къде вървеше? Къде отиваше? Но и имаше ли изобщо някакво значение..Единственото което знаеше беше че може да отмъсти само на себе си...може би така щеше да свърши страданието,може би след смъртта,след края на злото я чaкаше нещо по – добро, чакаше я нечия топла прегръдка...
Неусетно бе стигнала до ръба на една висока скала.Вълните бурно се разбиваха...няколко нежни капчици морка пяна погалиха лицето и.Тя продължаваше да плаче.Погледна отново надолу към морската бездна,погледна и небето...направи го като за последно...Поредните сълзи се откъснаха от вече кървавочервените и очи...Затвори уморените си очи и смело,почти неусетно направи крачка напред..последната крачка водеща я към смъртта,а защо не и към спасението...Полетя надолу към бездната,не издаде нито стон,защото вече не се страхуваше,само искаше да свъши по – бързо.Морската пяна я прегърна гостоприемно..Вече не се чувстваше слаба и жалка,чувстваше се силна, смела...дори горда...Знаеше че това е краят..а тази мисъл я успокояваше...Поне последната и мечта се сбъдваше...