PDA

View Full Version : Елисавета Багряна



01-12-2006, 12:16
Това не е поредната тема, в която ще ви се искат литературни разработки или пък сами да седнете да напишете нещо... моля ви просто да ми кажете стихотворение от Елисавета Багряна, което да е над 30 реда, но същевременно да не е и много голямо...а другия вариант е да ми кажете стихотворение на Елисавета Багряна, което на вас ви харесва и аз ще науча на изуст 30-40 реда от него и това е :o

Благодаря ви! :o

teenkopele
01-12-2006, 12:53
24реда е..по-малко, но се надвям да помогне. :)


НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

1959

01-12-2006, 15:06
помислих да не ти отговарям, че ще се досетиш, че 24 реда не ми вършат работа... :o 30 и отгоре:)

love_delight
01-12-2006, 15:34
Юг(30 реда)


Небесата чисти, ведросини,
трепетна омара над полето,
а в леса, сред кестени, смокини,
наровете яркоалени
са запалени
сякаш полилеи от небето.

Ниви мак, оризища просторни
дишат в леки благодатни пари.
А Беласица и Пирин морни
са чела над тях надвесили
във невесели
спомени за битки и пожари:

Неведнъж над родните предели
се развихри огненосно стреме.
Неведнъж и нивите презрели
се изрониха забравени -
изоставени
от прокуденото родно племе.

Но сега, стаили всички грижи
благославят златните поляни,
благославят срутените хижи,
балгославят и профилите
на могилите
с кръстове самотни увенчани.

А когато нявга лесовете
обновят посечените стволи
и утеха сложат вековете,
ще дапеят пак усоите
за героите -
за живота приказен и волен.

* * *
На дача(42 реда)

И ЕТО, ТУК СЪМ. И пътека
не води в моя нов подслон.
А вечерта застила меко
обвития във хмел балкон.

Защо са тук звездите едри
и свода сякаш по-дълбок?
Дано, дано и в мен разведри
нависналите мисли бог.

Вратата рано ще затварям
и няма ни да паля свещ,
ни с някого да разговарям.

Ливадата е покосена,
дъхът й - сладък и горещ
и за ще спя като спасена.

КРАЙ МЕН ПРЕМИНАХА косачи,
а после звъннаха стада
и над леса - безмълвно здрачен,
изгря вечерната звезда.

Отнейде лъхнала прохлада
като ветрило ме повя
и странно отмаляла, сядам
на покосената трева.

Повехнала, зеленосива,
дъхът й леко ме опива -
като накипнало вино.

Но пак защо ме скръб обсеби?
- Сега бих дишала със тебе
дъха на прясното сено...

АЗ ЖИВЕЯ ДАЛЕЧ от света
и сънят ми е кротък и девствен.
Не достигат до мойта врата
ни тревожни, ни радостни вести.

През деня, сред обилния плод
на нивята, отдъхвам с надежда.
Вечерта на бездънния свод
във съзвездия нови се вглеждам.

Но защо днес сърцето се сви?
Твоя спомен не е ли погребан
сред уханните полски треви?

А над мен е планинския гребен.
- как спокойно е тука без тебе,
как спокойно и - пусто, уви!
***
Параклис на пътя (40 реда)

И ЕТО ГИ - просторните морави
и първите разцъфнали дървета,
и пролетта, която бях почти забравила,
и слънцето, което горе свети.

След оня шум и душните вагони -
струящия се въздух на гората
и свежите, преплитащи се клони,
и златната смола, потекла по кората им.

Чия ръка незнайна ме притегли?
Кой дух добър пред мене вярно мина?
То беше твоята любов задгробна, негли,
и образът на свидното ни минало.

И ето тук - на същата тераса -
дойдох и мълком галя този камък...
Напразно мислех раната зарасла
и вярвах във изпепеляващия пламък.

МОЯТ ЧАС тогава не почука,
не умрях от пламналия стожер.
Но сега какво да правя тука
без сърцето си обичащо, о боже?

Бият пак неделните камбани,
грее слънцето, цъфтят цветята,
от ветреца леко разлюляни,
гонят се вълните на нивята...

Аз вървя и гледам, но студено
и безрадостно мълчи сърцето.
Образите бягат, отразени
не в очи, а в стъклени парчета.

СЕГА ЗНАЯ: не греят в небето звездите
за отмора на нашите погледи влюбени,
не тъмнее дъбът, не ухаят липите,
за да можем под тях като в сън да се губим...

Ето, ти си отиде - и аз ще си ида.
Още някоя пролет и лято, и зима -
и на двата ни кръста, далечни, невидими,
имената ни може би няма да има.

А в небето звездите все тъй ще си светят
и ще тегнат гроздовете зрели наесен,
а напролет отново ще цъфнат дърветата
и под тях други двама ще минат унесени.
***
Изгнаник

Още трае борбата - тежка, кървава.
Още се лутам, далеч от младостта и покоя,
за да те намеря един ден - веднъж завинаги, -
незабравена моя,
последна, а може би и първа...

Кръвта от сърцето ми изтича,
устните ми са мъртви от мъка -
на тях няма ни обещания, ни обяснения.
Никога по-силно не съм те обичал
и никога по-страшно не е плющял бича
над мене
и над нашата разлъка!

А ти - забрави ли ме,
ослепя ли от плакане,
онемя ли от чакане -
или живота ти виси на косъм
и чакаш края безнадеждна и безстрастна?
Помниш ли още кой съм,
или нищо вече не ти е ясно?
Умри тогава.
Защото и за ще умра без тебе.
О, проклети мой жребий,
проклета моя слава!...

Но не! - Ще дойда, макар света да се превърне,
ще дойда - с първия сняг -
жива или мъртва, да те прегърна!
Ще разбия железни врата,
ще прескоча огнен праг.
Ще спусна тоя пламък на кръвта
над пепелта на твоето сърце,
над бледите, изстинали ръце...

Ще дойда един ден ненадейно -
ревнив, уморен от живота,
преломен завинаги, самотен...
Ще дойда, в главата си се кълна!
Макар да загина,
но да видя: дали е твоето сърце на
обикновена жена,
или сърце - на Мария или Магдалина!




Гост, дано тези да ти свършат работа :lol: