На тези които им се чете...

[AmoelidaviprusnamozukaA]

:twisted:

[Dr. Kazimbutt]

Браво, много е добро! =D>

[pipi`e`golqma]

СтрУваше си четенето :D =D> =D> =D> Мога само да те поздравя

[AmoelidaviprusnamozukaA]

:twisted:

Бахти добрия ник човече. Евала ти правя.

[ashly besnata]

lele kefi6 me 6e se ojenq za teb!!!Ebavam se!!Ama naistina mnogo e dobro kefi me

[Ekita]

Само едно ще ти кажа,продължавай да пишеш...

[Primetime]

Пич продължавай в същия дух

[TheMaggie]

Ti ot kogo se vdahnovqvash?!Tva e strahotno!!! =D> =D> =D>

[mil4eto_]

прочетох само първото,но е наистина страхотно... :cry:
разплаках се докато го четох :cry:

[e_l_i_z_a]

Много са добри!Става ли като напишеш нещо и да го пускаш тук във форума?Просто незнам откъде черпиш вдъхновение,но е много добро!Продължавай в същия дух! =D> =D> =D>

[sexy_macka]

Bravo ! =D> taf e strahotno :)

[AmoelidaviprusnamozukaA]

:twisted:

[martinka_91]

На първото щях да се разплача просто...Страхотно е...Второто-минах покрай``щях`` и направо се разплаках!Браво!Верно...к`во те вдъхнови да напишеш т`ва?!Определено четенето си заслужаваше!

[piFka_LP]

i 3-te gi pro4etoh ostanah bez dumi mn sa qki braVo =D> =D> =D>

[AmoelidaviprusnamozukaA]

:twisted:

[rusalkata_]

:cry: :cry: :cry: прочетох ги всичките от 1та страница и страшно ми харесаха...особено онова за момичето и "Сълзите на едно момче"...Супер са!!! =D>

[voinika]

Откъде черпя вдъхновение ли? Честно казано не знам. Когато ми се пише просто сядам и пиша без да се замислям. Както се казваше в един Велик филм (Да откриеш Форестър)
"Черновата пиши със сърцето си, а беловата с ума си."

Пускам последния си разказ... другото са книги на фентъзи тематика, които ако успея да издам ще видите по щандовете :) !


Сън


Наоколо не се виждаше нищо, но чуствах, че там има нещо което дори и фантазията ми не можеше да опише. Намирах се някъде, но не знаех къде и това ме изненадваше, защото винаги съм знаел къде се намирам. Самата мисъл, че около мен няма нищо и същевременно се намирам в нещото ме объркваше. Сякаш всичко бе с главата надолу, като в същото време е в перфектен ред и хармония.
Изведнъж бялото пространство около мен започна да става още по- бяло отколкото преди миг. Докато гледах тази прелестна метаморфоза се чуствах радостен и в същото време нещастен за изгубеното по- малко бяло. Чуствах се като предател и в същото време не изпитвах угризения. В мен бушуваха всевъзможни противоречиви чуства, но докато се сблъскваха едно с друго те се прегръщаха сякаш бяха братя и сестри, а после преминаваха в едно цяло.
Нищото се размърда. Усетих лек трус, но не знаех каква бе причината. Затворих очи. Когато ги отворих, се намирах в празна стая. Стените й бяха направени от дърво, както и тавана. Всяка една част от стаята бе произведение на изкуството. Наоколо обаче нямаше врата и реших да си измисля една. Досега обаче не бях виждал врата и въпреки, че знаех за съществуването на този странен предмет, не знаех как изглежда. Сякаш цял живот бях живял в нищото, но на мен ми се струваше, че оттогава бе изминал един единствен миг.
Заех се да измисля врата. Според това което някой или никой ми бе казал за вратата тя трябваше да води нанякъде. Значи отвъд нея трябваше да има нещо до което искам да стигна. Но какво исках аз? Трябваше да се напрегна за да проумея какво търся и защо го търся. Какво точно бях аз? Мисля, че това исках да зная. Но беше невъзможно думите да летят и да отговарят на въпросите ми сами или поне аз така си мислех. Трябваше да има кой да ми помогне затова измислих глас, който беше мъжки и същевременно женски. Този глас трябваше да ми помогне, само че го чувах слабо и същевременно силно, затова ми трябваше врата. Затворих очи и когато ги отворих видях нещо което силно ми напомняше на врата, но в същото време не знаех какво е. Посегнах напред с нещото което трябваше да е моята ръка, или поне така си мислех и дръпнах дръжката надолу.
Пред мен се разкри огромна зала с огледала. Не че знаех какво е огледало, но предполагах. Виждах навсякаде себе си.
- Здравейте.
- Здравейтееее.- чу се ехо.
Огледах се в отражението си. Но това ли бях аз? За миг се усмихнах едва забележимо. Изглеждах толкова смешен и недодялан, почти като... човек. Да това беше думата. Изглеждах като човек.
- Хайде трябва да тръгваш. Имаш цял свят за сътворяване.
- Какво е това свят?- продължих диалога учуден.
Не чух отговор затова помислих и си отговорих сам. Свят мисля, че е нещо където има разни работи. Тези работи са два вида, живи и неживи. Живите са такива като мен, има тук таме и други видове живи работи. Но като цяло са като мен. А неживите са неодушевени предмети които биват използвани от живите за разни там работи.
След тези кратки размишления аз продължих напред, като не обръщах внимание на отраженията си, защото знаех че ако се загледам ще си седя там доста време, почти до безкрай, а това май е много.
Скоро, или може би не чак толкова скоро огледалата се превърнаха в нещо течно, което май беше вода. Краката ми започнаха да шляпкат във прозрачната течност. Както си вървях из така наречената "вода" усетих, че под мен няма нищо и започвам да потъвам. Нямах шанс да се измъкна от лапите на смъртта. Тогава в главата ми сякаш изникна един въпрос. Мога ли аз да умра? Реших да опитам и затова се отказах от борбата за оцеляване. Беше ми много трудно, защото инстинкта ми за самосъхранение все още действаше, а потъването за него бе опасноснт. Въпреки това аз се удавих.
Отворих очи. Намирах се на някакво тъмно и същевременно светло място.
- От сега нататък, ще стоиш тук, докато не измислиш света!- чух отново онова пискливо гласче.
Опитах се да дръпна ръката си, но тя не ме послуша. Единственото което можех да движа беше моята мисъл. Как точно се придвижваше една мисъл? Незнам, но реших да направя нещо с моята движеща се мисъл. След като не можеше да се помръдна оттук, а гласа щеше да ме пусне, само ако сътворя свят, се опитах да дам на своята мисъл форма.
Изненадващо се получи. Изведнъж узнах всичко, което имаше да се знае за нещата. Узнах съдбите на съществата които ми предстоеше да сътворя. Чух детски плач... смях... вик... песен... удар... животински рев... свирка на локомотив... главата ми ще експлодира... конски тропот... скърцане на дъска. Усещах ужасна болка, която ставаше все по- силна и по- силна... счупване на огледало... срутване на сграда... капка... вълчи вой... грачене. Не можех повече. Мисълта изгуби форма. Бях много изтощен. В главата ми все още пулсираше силната болка.
- Какво искаш от мен?- извиках в тъмната светлина- Защо съм ти?
Не получих отговор. Останах на мястото си без да помръдна още доста време. Дишах тежко. Усещах как силите ми се възвръщат малко по малко.
- Пак!- каза гласа.
Отново започнах да творя. Нечий дъх... звън на мечове... шамар... съскане... не можех повече. Болката се появи отново. Сякаш в главата ми щеше да изригне вулкан.
- Пак!
Усетих нечие друго присъствие, което бавно, но сигурно ме подчиняваше на волята си. Той, то или тя ме караше отново да опитвам да дам форма на мисълта си. Глас... завъртане на ключ... тиктакане на часовник... кукуригане... ехиден смях... плач от радост... плясък на вълни... капчук... болка... отново... главата ми...
- Пак!
- Не мога. Остави меееееееееееее- извиках силно.
Някой пак навлизаше в ума ми. Подчиняваше ме отново и отново. Бях умаломощен от опитите си за сътворение. Отпуснах се. Очите ми се затваряха. Не можех да ги държа отворени още дълго. Сякаш хватката се отпускаше. Завъртях се със сетни сили. Видях красиво момиче. Припаднах.
Усещах слаб мирис на рози. Беше приятно. Някой ме погали леко. Усещах меки ръце на жена. Сигурно бе онова момиче, но кое беше то. Изглеждаше на моята възраст. Аз ли я бях създал? Как се бе озовала при мен? Множество въпроси ме измъчваха.
- Събуди се.- нашепна тя с приятен глас, който галеше слуха.
Отворих очи. Не вярвах, че може да съществува толкова съвършенно същество. Бях влюбен в нея още от самото начало на Времето и щях да я обичам до неговия свършек.Не я познавах, но знаех че и тя ме обича.
. Кестенявата и коса ме галеше по лицето. Тук таме се мяркаха по някой друг рус кичур. Усмихнах се. Сините й очи бяха толкова детски и сякаш искаха да си поиграят с мен. Надигнах се и седнах в пространството. Тя направи същото.
- Аз ли те създадох?
- Не. И аз съм като теб създадена от нищото. Ние сме единствените надарени с разум освен Той.- каза момичето и се огледа- Той е всичко около нас и същевременно нищо. Той постоянно ме направлява.
- Как се казваш?- попитах аз като не свалях поглед от нея.
- Незнам, а ти?
- И аз не знам.
- Не думите, а действията създават свят!- каза гласа, като този път не бе писклив, а гръмогласен.
Концентрирах се. Усетих познатите окови. Виждах мисълта си да оформя кълбо. Сега ми бе по- лесно да превъзмогна шумувете и изградих звукувата картина. Сътворявах всеки звук в моя свят. До мен момичето правеше същото, но аз не и обръщах много внимание както тя на мен. След като всеки звук, който щеше да съществува в моя свят беше завършен трябваше да направя ароматите или там каквато беше думата за това нещо което ти мирише.
Усетих аромат на цъфнала череша... роза... жасмин... лале... бебешка миризма. Хубаво беше... страх, досега не знаех какво е това страх, но сега почуствах миризмата му... кръв. Ставаше все по- трудно, ароматите ставаха тежки и трудни за сътворяване, но аз успях. Успях. След като свърших бях доста изтощен. Сякаш всичко което сътворявах черпеше сила от мен. Усещах се ненужен. Но защо? Бях сътворил толкова много неща. Кой ми внушаваше тези чуства? Кой бе по- могъщ от мен? Сигурно моят сътворител, но аз не знаех кой е той.
- Искаш да знаеш кой съм аз ли?- чух отново познатия гръмък глас.
Едва се държах на краката си, но намерих сили да се обърна. Зад мен левитираше някаква тайнствена светлина, която излъчваше топлина. Усетих лек прилив на енергия. Вляво от мен момичето също се бе обърнало забравяйки нейният свят, който бе доста по- оформен от моя и вече бе населяван от най- различни същества, приличащи на нас. Едните имаха черна кожа и живееха сред непристъпни гори, другите бяха с бяла на цвят кожа и бяха облечени в скъпи дрехи, а около тях се тълпяха хора с жълта на цвят кожа. Доста интересен свят, казах си на ум, но аз не исках моя да изглежда така. Исках да е уникален и никой да не може да създаде такова нещо.
Докато гледах вляво, светлината започна да се приближава. Отново обърнах взора си към нея. Беше много интересна. Успокояваше ме, като в същото време ме дразнеше. Това чуство ми харесваше. Тук изглежда всичко беше едно цяло. Като изключим мен и момичето.
- Да, искам да знам кой си. И защо ни караш да вършим неща, които ти можеш да направиш с един замах?
- Ако не оползотворявате живота си, какъв е смисъла да съществувате?- отвърна той.
- Не отговаряй на въпроса с въпрос!- казах раздразнено аз.
Усетих силна болка. Нещо ме повдигна във въздуха. Сякаш беше невидима ръка, която можеше да ме убие само с един напън. Не можех да дишам. Сякаш метален обръч бе стегнал гръдния ми кош. Болката нарастваше. Имах чуството, че след малко очите ми ще изхфръкнат. Светлината пулсираше в ярко червено.
- Харесвам темперамента ти, но не си познал Бога.- чух гръмкия му глас. След като каза тези думи Светлината спря да пулсира и аз паднах на земята.
Поех си дълбоко дъх. Не виждах нищо, сякаш черен облак се бе спуснал пред очите ми.
- Това е наказанието за твоята дързост. Ти никога повече няма да прогледнеш, освен ако не се извиниш искренно за държанието си.
Едно вътрешно гласче ми нашепна да се извиня и да направя каквото ми каже Светлината, но аз имах друго намерение и нямаше да се извиня за нещо, което смятах че е правилно.
- Няма.- казах твърдо и се изправих- Няма да се извиня заради някакви си думи.
- Така си и мислех.- чух отново гръмкия глас- Заради твоята гордост отново ще бъдеш наказан, да се скиташ из света създаден от Нея. Ще ти отнема божествените сили и ще бъдеш обикновен слепец, а ако някой ден решиш да се извиниш, вдигни глава към небето и помоли върховната богиня да ти прости.
- Коя е върховната богиня?- попитах пристъпвайки внимателно.
- Аз- чух гласа на момичето, който трепереше от изненада.- Аз защото света е мой. Ако искаш да спреш страданието си трябва да почуствам, че искренно се разкайваш. И аз те обичам, но просто съм безсилна пред Него и трябва да му се подчинявам.
След като чух тези думи усетих силен трус. Пространството под мен изчезна и аз започнах да падам с огромна скорост. Не виждах какво има около мен, но усещах че е силна светлина. Сякаш виждах без очи. Беше доста странно, но май щеше да ми помогне да оцелея в Нейния свят.Още от сега копнеех да усетя ръцете й още веднъж, но нямаше да си извиня независимо от мъченията и изпитанията които щяха да се стоварят върху ми.
Изведнъж паднах върху нещо твърдо, но не ме заболя. Опипах наоколо. Имаше трева, някакви растения и нещо малко по- твърдо. Хванах се за твърдото нещо, което беше и доста дълго. Проследих го и разбрах, че това е корен на дърво. Помислих си, че ще ми трябва бастун щом не мога да виждам. Потърсих подходящ клон, обикаляйки дървото и не след дълго намерих. Отчупих го и продължих натам откъдето усещах слънцето или луната. Не знаех кое време на деня е и бях уплашен. Все пак изглеждах като петнадесет годишно хлапе с бастун в ръка, с опърпани дрехи и чорлава коса. В момента бях като мишка- малък и беззащитен. Разгневих се още повече. Мразя да съм слаб, никой не обича да е слаб. Проклех Го още веднъж на ум и продължих.
Не знах колко време бе изминало откакто се бях озовал в този свят, но се чуствах уморен. Реших да седна на земята и да си почина. Опипах наоколо, беше твърдо, а тревата рехава и бодлива. Наближавах нещо, като пустиня или поне така си мислех. Беше горещо. Изглежда наближаваше обяд, защото бях и много гладен. В този момент си зададох въпроса, "Как ще си намеря храна?". Бях обречен, ако някой не ми помогнеше поне в началото.
- Ха-ха-ха.- изсмях се аз и "погледнах" към небето. Чуствах нещо странно- Останала ми е все пак малко сила.
Помислих за храна и се опитах да събера мисълта си в едно цяло и да й придам плътност. След малко усетих нещо в ръката си- топъл хляб. Появи се и пушено месо. Изядох ги набързо и се отпуснах. После помислих за чаша вино. Не бях пил вино до сега, но знаех че е нещо хубаво. Опитах се да си представя, бокал вино, безуспешно, но успях да създам пълен мях с вода. Беше много интересно, че са ми останали някакви сили. Изглежда Той не иска да загина, а може би Тя не иска. Отново си помислих за Нея. Сърцето ми затуптя силно. Как щях да живея без да я виждам, без да усещам ръцете й, без да докосвам косите й. Нямах си и представа. Ръцете ми трепереха. Докъде ли щеше да ме доведе тази моя гордост? Какво значение имаше. Нямаше да се откажа от мнението си. Няма да се пречупя, продължих да си повтарям на ум.
Дали можех да възвърна зрението си чрез останалите ми сили. Опитах се да премахна завесата пред очите ми, но не успях. Вместо това получих силен главобол. Реших да поспя малко и да продължа когато се събудя. Легнах на твърдата песъчлива земя и си представих завивка направена от листа и трева. Отново нищо. Силите ми стигаха само да сътворя храна и вода. Само с това трябваше да се задоволя. Заспах.
Когато се събудих си повторих, че няма да се предам. Тези думи бяха станали като моя молитва, отправена не към Бог, а към самия мен. Опитах се да си представя още веднъж образа на Момичето, за да ми вдъхне надежда. Лицето й все повече избледняваше. Единственото, което си спомних от нейния лик, бяха игривите й сини очи.
Станах от земята и продължих натам откъдето усещах светлината. През цялото време докато крачех към незнайното напрягах мисълта си да създаде нещо друго освен храна. Безуспешно. Колко ми липсваше да създавам разни неща. След като разбрах, че няма надежда да сътворя нещо друго освен храна, се опитах да извадя душата от тялото си. Знаех, че това е възможно, но без основните си сили не бях сигурен дали ще успея...

* * * * *

Събудих се. Очите ми бяха отворени и аз виждах без никакви затруднения. Станах от леглото си. Стаята ми беше разхвърляна както обикновенно. Разтърках очи. Дали всичко това беше просто сън или имаше капка реалност? Полудявах ли? Толкова реалистичен сън не бях сънувал. Кое ли беше момичето? Обичах ли я наистина или беше обикновенно привличане.
Бях изтощен, въпреки че току що се бях събудил. Сякаш наистина бях извършил тези неща. Дори усещах болка в гърдите си, сякаш Той бе стегнал гръдния ми кош в здравата си хватка.
Навън все още беше тъмно. Беше вторник и трябваше да ходя на училище. Щях да се престоря на болен и да се измъкна. Не че не исках да ходя, но повече желаех да остана вкъщи, да затворя очи и да вляза в кожата на слепия полубог.
- Това не беше просто сън.- Явно полудявах.- Не полудяваш- отвърна ми гласа.
- Тогава какво беше?- запитах аз страхувайки се, че гласа може да ми отговори.
- Това беше твой предишен живот. При всяко твое прераждане ти ще изглеждаш по този начин. Ще се скиташ из тази земя докато не се извиниш, за дръзките си думи. Винаги ще си спомняш за Нея, за твоята истинска любов. Ако искаш да я видиш, просто кажи "извинявай", разкайвайки се истински и силите ти ще бъдат върнати. Тя много иска да те види. Чака те от хиляди години. Защо я измъчваш така?
Изведнъж всички мои преживявания през тези години започнаха да се прожектират като на филмова лента. Всяко изпитание. Всеки мой живот. Всяко прераждане. Всичко...
- Не съм виновен аз за нейното страдание. Няма да склоня глава. Естествено, че искам да я видя, но няма да се извиня. Имам гордост.- казах аз. Думите се надпреварваха да излязат навън, като коне на състезание, но не знаех кое да кажа по напред.
Толкова време бях на Земята, че проклятието за слепота бе паднало и последните няколкостотин години можех да виждам. Исках просто да докосна още веднъж косите на любимата си. Да погаля лицето й. Да я целуна. Но нямаше да се върна там, не и докато един от нас не склони глава.
- Ха-ха. Не си мисли, че ще се извиня. Вярно ти си мое творение и аз искам да се върнеш, но аз съм Бог и няма да падна толкова ниско.
Помислих си, дали пък да не се извиня. Тогава всичко щеше да свърши. Разкъсвах се на две. Едната ми половина не се предаваше, а другата искаше да склоня глава. Бях голям инат, за някои работи, особено за това. Всъщност вече не знаех кой точно съм аз. За приятели бях един, за съучениците друг, вкъщи трети, сред по- големите четвърти. Маска след маска надявах всеки ден. Може би бях истински единствено когато бях сам със себе си.
Реших да легна на леглото и да се престоря на болен. Щях да събера мислите си и да поспя. Всичко това което бях видял за не повече от няколко секунди се бе случило в рамките на хиляди години. Нуждаех се от много време докато ми се изясни всичко. Усещах болки в главата. Затворих очи и започнах да си мисля за образа на моята любима. Заспах...


* * * * *

Намирах се на странно място. Не виждах нищо. Бях сляп. Около мен усещах много хора. Намирах се на някакъв оживен пазар или площад. Опитах се да хвана някой за ръката и да го попитам къде съм. Първите няколко пъти не успях, а един човек дори ме изблъска, просъсквайки "Да не си посмял да ме пипнеш, нещастнико". Никой явно не искаше да ми помогне. Облегнах се назад и усетих стена зад себе си. Седнах на земята и се опитах да си представя малко храна в джоба, така че хората наоколо да не забележат странната поява на храна. Извадих един комат хляб и парче сирене. После си представих и голям сочен домат. Измъкнах и него, и го поднесох към напуканите си устни.
Изведнъж една голяма космата ръка хвана моята и взе домата. Учудих се кой ли ще е толкова нагъл да нападне един полубог, та бил той и сляп. Явно тези хора не знаеха кой съм. Надявах се по някакъв начин част от силите ми да се възвърнат и да накажа нахалника.
- Ей, крадльо- извика мъжа срещу мен, след което изръмжа.- Крадеш от доматите ми, а? Ще видиш ти, само да те хвана.
- Не съм го откраднал- опитах да се оправдая аз, защото все още бях беззсилен.- От много време го нося.
Човека явно нямаше никакво намерение да ме слуша защото усетих силния му пестник да се забива в лявата част на тила ми. Направих една, две крачки надясно, но запазих равновесие. След това усетих още един удар, но този път човека използва лявата си ръка. Имах чуството, че някой си ме подхвърля насам- натам, като детска играчка. После разгневения човек ме блъсна в стената. Изгубих съзнание...



* * * * *





- Добре ли си- чух мъжки глас, който звучеше приятелски.
Подпрях се на лявото си рамо и се обърнах натам откъдето чух гласа. Тук беше доста топло, а леглото меко и удобно. Чуствах се добре. Опитах се да си представя образа на човека срещу мен. Протегнах ръка към лицето му и започнах да го изучавам. Той се засмя. Имаше дълги и добре оформени мустаци, късо подстригана коса. Носът му беше леко издължен, а устните му по- малки от обикновенното, но иначе крайния образ, който си представих ми хареса. Изглеждаше като добър човек.
- Къде се намирам- попитах след като свърших с проучванията.
- Далеч от онзи продавач. В дома на кмета, в моя дом-отговори мъжа срещу мен.
- Какво се случи с онзи човек?
- Аз лично ще се погрижа за наказанието му. Сега почивай- каза гостоприемния домакин и стана от леглото ми, след което напусна.
Усещах болка в тила и ребрата си, а и на главата имах превръзка. Сигурно съм бил в доста окаяно положение когато са ме намерили. Усетих силна болка докато дишах. Отново се излегнах на мекото легло, мислейки си за Нея. Дали сега ме наблюдаваше. Чудех се дали да не се предам. Беше доста лесно, вдигам глава нагоре и казвам искренно "извинявай". Не нямаше да се предам. Аз не бях като хората. Те бяха слаби и всеки един нормален човек би се предал, но не и аз. Щях да оцелея сред тази пустош наречена "Земя". Заспах.
Не знаех колко време съм спал, но някой ме побутваше леко и искаше да се събудя. Беше някакво момиче, което не познавах. Опитах се да изуча лицето й, но тя се отдръпна. После усетих нещо като лъжица. Тя ме хранеше. Супата бепе топла и вкусна. Когато се нахраних, тя взе кърпичка и избърса устните ми.
- Остани моля ти се- казах аз с нескрит интерес към момичето.
- Не мога. Имам работа- отвърна тя боязливо. Гласа й ми няпомняше за някой, сякаш моята любима се бе превъплатила в това земно момиче. Искаше ми се да докосна ръцете й, но тя бързо излезе от стаята затръшвайки вратата. След неуспешния разговор отново "затворих" очи и заспах.
Чух странен шум, сякаш някой около мен хлипаше. Беше същото онова момиче което ме беше нахранило с топла супа. Усетих как тя се скрива набързо под леглото ми и спира дъха си.
Вратата се отвори и някой влезе. Този някой започна да тършува насам- натам и да обръща столове и маси. При всяко изтрополяване аз се стрясках. Кой ли беше този човек и защо гонеше момичето?
- Момче, виждал ли си някого- каза някакъв мъж след което се изсмя.- Ти, не можеш да виждаш нали, а и явно си глух щом не ми отговаряш.
Той продължи да чупи и да преобръща мебели, след което явно забеляза нещо и си тръгна. Няколко минути по- късно след като се увери, че нищо не я заплашва, момичето излезе изпод леглото и тръгна към вратата, но аз я хванах за ръката, и я попитах:
- Кой беше този мъж?
- Това беше брата на господаря- каза тя и се опита да издърпа ръката си. Аз обаче не я пуснах, но не я и стисках твърде силно, за да не й причиня болка.
- Моля ти се, кажи ми името си- помолих аз.
- Вероника- каза тя, след което се изскубна и побягна.
Аз останах сам и започнах да размишлявам над случилото се и дали да кажа на кмета. Докога ли щях да остана тук? Докато си задавах разни въпроси неусетно заспах...




* * * * *

Намирах се в някаква гора. От дърветата ме гледаха зли очи. Аз обаче не им обръщах голямо внимание, защото те не представляваха опасност за мен. Далече пред мен проблясваше нещо. Запътих се натам и скоро осъзнах, че това е било голяма грешка. Огромни пламъци препречваха пътя ми. За по- малко от миг се оказах в центъра на огромен огнен обръч.
- Стига си упорствал- чух познатия глас на моя създател.- Не ти ли писна да живееш по този начин. Бях благосклонен и премахнах слепотата ти, но търпението ми вече се изчерпва. Тя тъгува за теб. Но теб не те е грижа за нищо друго освен за себе си. Не съм виждал по- самовлюбен полубог.
- Защо ти не се извиниш- попитах аз на свой ред.
- Защото съм бог- извика гласа и в небето проблесна светкавица. Животинките по дърветата се разбягаха.
Започна да вали дъжд. Пламъците обаче продължаваха да горят. Ставаше ми все по- горещо. С всяка изминала секунда обръча се стесняваше.
- Писна ми постоянно да те съживявам и да чакам извинението ти. Давам ти последен шанс. Ако не се извиниш сега, душата ти ще бъде погубена.
Съвсем ясно съзнавах, че нямам друг изход освен да се извиня, но тогава чух едно тънко гласче да казва:
- Имай търпение и изчакай докато аз ти върна силите. Трябва да изчакаш до последния момент. Каквото и да става не бива да се изви...
Нова гръмотевица раздра небето. Тътенът й отекна, сякаш някой левиатан се бе сгромолясъл до мен.
- Е? Какво реши- попита Бог.
- Няма да ти се подчиня- извиках аз с все сила и вдигнах ръце към небето. Усещах как силите ми се връщат. Дори се чуствах по- силен от преди. Сякаш сега можех да се противопоставя на самия Създател.
- Тогава душата ти ще бъде погубена- каза Той със спокоен глас и пламъците ме обгърнаха. Не усетих нищо. Когато отворих очи, все още се намирах в гората, а около мен валеше дъжд. Нито една капка обаче не ме докосваше.
- Какво стана- попита разтревожено Той. Самият Създател се бе уплашил. Той, този който знае съдбата на всеки, не знаеше какво ще се случи с мен.
- Ха-ха-ха. Изненадан си- чух трети, по- зловещ глас.- Не мислеше, че ще се намеся в твоя свят, а?
- Не може да бъде! Левиатър! Как си излязъл от Пространството на изгубените?!- уплахата в гласа Му растеше с всеки изминал миг. Този Левиатър явно бе по- могъщ от Него. Сигурно той ми бе върнал силите, но защо толкова много плашеше Създателя.
След малко чух как някой диша тежко. Всичко около мен изчезна и аз се озовах насред бялото пространство където бях създаден. Този път срещу мен имаше два орела хванали се в смъртоносна хватка. Единият бе огромен, черен мъжкар. Другият беше два пъти по- малък, с бяло оперение и по цялото му тяло имаше рани.
Пред очите ми двата орела започнаха да се преобразяват в лъвове, вълци и какво ли още не.
- Помогни миии!!- Продума белия орел поглеждайки ме с жалостив поглед- Ако не ми помогнеш, всичко което съм създал ще бъде унищожено.
Внезапен страх ме обзе. Ако думите Му бяха истина и аз щях да загина. Ако обаче той лъжеше, най- вероятно щеше да ме унищожи заради предателството. Реших да рискувам. В един единствен миг впрегнах цялата си мощ, протегнах ръце напред, набелязах мишената и изстрелях лъч светлина към Левиатър. Той се обърна и се опита да избяга, но Създателя се вкопчи в черния орел с ноктите си и двамата застанаха на пътя на моята сила. При сблъсъка лумна черен пламък който ме заслепи. Чуствах се ужасно уморен, не можех да виждам, усещах нещо меко като коприна. Някой ме вдигна.
- Сега ти си Бог- чух гласа на моя създател.- Ти ще властваш над създаденото от мен.
- А ти къде отиваш- попитах аз.
- Аз съм вече почти безсилен. Преди време създадох един малък свят само за мен. Там ще отида.
- Но аз не мога да...
- Тихо-каза Той- ще се научиш. Имаш цялото време на света.
След като каза и последните си думи Той ме остави. Аз отворих очи и видях моята любима. Косата и се допираше лицето ми, галеше ме. В очите и играеше същия онзи игрив пламък, който видях още при първата ни среща, преди толкова години. Тя все още ухаеше на рози.
- Обичам те!
В отговор Тя ме целуна. Исках този момент да продължи вечно, така и щеше да стане, нали бях Бог...






Написано от Калин Александров Тасев
Редакцията е написана с помощта на Георги Павлов Корнатовски

Много ми хареса пускайте още такива ако имате :D

[martinka_91]

И това е перфектно!Направо ме разби!Ти на колко си?
На мнението на voinika съм-който има нещо такова да поства!ще стане яка темичка!

[UnBornKb]

Пишеш наистина прекрасни неща. Зарязах всичко, което правех и се заех да прочета разказите ти и ... просто са удивителни. На колко години си ?

[voinika]

Откъде черпя вдъхновение ли? Честно казано не знам. Когато ми се пише просто сядам и пиша без да се замислям. Както се казваше в един Велик филм (Да откриеш Форестър)
"Черновата пиши със сърцето си, а беловата с ума си."

Пускам последния си разказ... другото са книги на фентъзи тематика, които ако успея да издам ще видите по щандовете :) !


Сън


Наоколо не се виждаше нищо, но чуствах, че там има нещо което дори и фантазията ми не можеше да опише. Намирах се някъде, но не знаех къде и това ме изненадваше, защото винаги съм знаел къде се намирам. Самата мисъл, че около мен няма нищо и същевременно се намирам в нещото ме объркваше. Сякаш всичко бе с главата надолу, като в същото време е в перфектен ред и хармония.
Изведнъж бялото пространство около мен започна да става още по- бяло отколкото преди миг. Докато гледах тази прелестна метаморфоза се чуствах радостен и в същото време нещастен за изгубеното по- малко бяло. Чуствах се като предател и в същото време не изпитвах угризения. В мен бушуваха всевъзможни противоречиви чуства, но докато се сблъскваха едно с друго те се прегръщаха сякаш бяха братя и сестри, а после преминаваха в едно цяло.
Нищото се размърда. Усетих лек трус, но не знаех каква бе причината. Затворих очи. Когато ги отворих, се намирах в празна стая. Стените й бяха направени от дърво, както и тавана. Всяка една част от стаята бе произведение на изкуството. Наоколо обаче нямаше врата и реших да си измисля една. Досега обаче не бях виждал врата и въпреки, че знаех за съществуването на този странен предмет, не знаех как изглежда. Сякаш цял живот бях живял в нищото, но на мен ми се струваше, че оттогава бе изминал един единствен миг.
Заех се да измисля врата. Според това което някой или никой ми бе казал за вратата тя трябваше да води нанякъде. Значи отвъд нея трябваше да има нещо до което искам да стигна. Но какво исках аз? Трябваше да се напрегна за да проумея какво търся и защо го търся. Какво точно бях аз? Мисля, че това исках да зная. Но беше невъзможно думите да летят и да отговарят на въпросите ми сами или поне аз така си мислех. Трябваше да има кой да ми помогне затова измислих глас, който беше мъжки и същевременно женски. Този глас трябваше да ми помогне, само че го чувах слабо и същевременно силно, затова ми трябваше врата. Затворих очи и когато ги отворих видях нещо което силно ми напомняше на врата, но в същото време не знаех какво е. Посегнах напред с нещото което трябваше да е моята ръка, или поне така си мислех и дръпнах дръжката надолу.
Пред мен се разкри огромна зала с огледала. Не че знаех какво е огледало, но предполагах. Виждах навсякаде себе си.
- Здравейте.
- Здравейтееее.- чу се ехо.
Огледах се в отражението си. Но това ли бях аз? За миг се усмихнах едва забележимо. Изглеждах толкова смешен и недодялан, почти като... човек. Да това беше думата. Изглеждах като човек.
- Хайде трябва да тръгваш. Имаш цял свят за сътворяване.
- Какво е това свят?- продължих диалога учуден.
Не чух отговор затова помислих и си отговорих сам. Свят мисля, че е нещо където има разни работи. Тези работи са два вида, живи и неживи. Живите са такива като мен, има тук таме и други видове живи работи. Но като цяло са като мен. А неживите са неодушевени предмети които биват използвани от живите за разни там работи.
След тези кратки размишления аз продължих напред, като не обръщах внимание на отраженията си, защото знаех че ако се загледам ще си седя там доста време, почти до безкрай, а това май е много.
Скоро, или може би не чак толкова скоро огледалата се превърнаха в нещо течно, което май беше вода. Краката ми започнаха да шляпкат във прозрачната течност. Както си вървях из така наречената "вода" усетих, че под мен няма нищо и започвам да потъвам. Нямах шанс да се измъкна от лапите на смъртта. Тогава в главата ми сякаш изникна един въпрос. Мога ли аз да умра? Реших да опитам и затова се отказах от борбата за оцеляване. Беше ми много трудно, защото инстинкта ми за самосъхранение все още действаше, а потъването за него бе опасноснт. Въпреки това аз се удавих.
Отворих очи. Намирах се на някакво тъмно и същевременно светло място.
- От сега нататък, ще стоиш тук, докато не измислиш света!- чух отново онова пискливо гласче.
Опитах се да дръпна ръката си, но тя не ме послуша. Единственото което можех да движа беше моята мисъл. Как точно се придвижваше една мисъл? Незнам, но реших да направя нещо с моята движеща се мисъл. След като не можеше да се помръдна оттук, а гласа щеше да ме пусне, само ако сътворя свят, се опитах да дам на своята мисъл форма.
Изненадващо се получи. Изведнъж узнах всичко, което имаше да се знае за нещата. Узнах съдбите на съществата които ми предстоеше да сътворя. Чух детски плач... смях... вик... песен... удар... животински рев... свирка на локомотив... главата ми ще експлодира... конски тропот... скърцане на дъска. Усещах ужасна болка, която ставаше все по- силна и по- силна... счупване на огледало... срутване на сграда... капка... вълчи вой... грачене. Не можех повече. Мисълта изгуби форма. Бях много изтощен. В главата ми все още пулсираше силната болка.
- Какво искаш от мен?- извиках в тъмната светлина- Защо съм ти?
Не получих отговор. Останах на мястото си без да помръдна още доста време. Дишах тежко. Усещах как силите ми се възвръщат малко по малко.
- Пак!- каза гласа.
Отново започнах да творя. Нечий дъх... звън на мечове... шамар... съскане... не можех повече. Болката се появи отново. Сякаш в главата ми щеше да изригне вулкан.
- Пак!
Усетих нечие друго присъствие, което бавно, но сигурно ме подчиняваше на волята си. Той, то или тя ме караше отново да опитвам да дам форма на мисълта си. Глас... завъртане на ключ... тиктакане на часовник... кукуригане... ехиден смях... плач от радост... плясък на вълни... капчук... болка... отново... главата ми...
- Пак!
- Не мога. Остави меееееееееееее- извиках силно.
Някой пак навлизаше в ума ми. Подчиняваше ме отново и отново. Бях умаломощен от опитите си за сътворение. Отпуснах се. Очите ми се затваряха. Не можех да ги държа отворени още дълго. Сякаш хватката се отпускаше. Завъртях се със сетни сили. Видях красиво момиче. Припаднах.
Усещах слаб мирис на рози. Беше приятно. Някой ме погали леко. Усещах меки ръце на жена. Сигурно бе онова момиче, но кое беше то. Изглеждаше на моята възраст. Аз ли я бях създал? Как се бе озовала при мен? Множество въпроси ме измъчваха.
- Събуди се.- нашепна тя с приятен глас, който галеше слуха.
Отворих очи. Не вярвах, че може да съществува толкова съвършенно същество. Бях влюбен в нея още от самото начало на Времето и щях да я обичам до неговия свършек.Не я познавах, но знаех че и тя ме обича.
. Кестенявата и коса ме галеше по лицето. Тук таме се мяркаха по някой друг рус кичур. Усмихнах се. Сините й очи бяха толкова детски и сякаш искаха да си поиграят с мен. Надигнах се и седнах в пространството. Тя направи същото.
- Аз ли те създадох?
- Не. И аз съм като теб създадена от нищото. Ние сме единствените надарени с разум освен Той.- каза момичето и се огледа- Той е всичко около нас и същевременно нищо. Той постоянно ме направлява.
- Как се казваш?- попитах аз като не свалях поглед от нея.
- Незнам, а ти?
- И аз не знам.
- Не думите, а действията създават свят!- каза гласа, като този път не бе писклив, а гръмогласен.
Концентрирах се. Усетих познатите окови. Виждах мисълта си да оформя кълбо. Сега ми бе по- лесно да превъзмогна шумувете и изградих звукувата картина. Сътворявах всеки звук в моя свят. До мен момичето правеше същото, но аз не и обръщах много внимание както тя на мен. След като всеки звук, който щеше да съществува в моя свят беше завършен трябваше да направя ароматите или там каквато беше думата за това нещо което ти мирише.
Усетих аромат на цъфнала череша... роза... жасмин... лале... бебешка миризма. Хубаво беше... страх, досега не знаех какво е това страх, но сега почуствах миризмата му... кръв. Ставаше все по- трудно, ароматите ставаха тежки и трудни за сътворяване, но аз успях. Успях. След като свърших бях доста изтощен. Сякаш всичко което сътворявах черпеше сила от мен. Усещах се ненужен. Но защо? Бях сътворил толкова много неща. Кой ми внушаваше тези чуства? Кой бе по- могъщ от мен? Сигурно моят сътворител, но аз не знаех кой е той.
- Искаш да знаеш кой съм аз ли?- чух отново познатия гръмък глас.
Едва се държах на краката си, но намерих сили да се обърна. Зад мен левитираше някаква тайнствена светлина, която излъчваше топлина. Усетих лек прилив на енергия. Вляво от мен момичето също се бе обърнало забравяйки нейният свят, който бе доста по- оформен от моя и вече бе населяван от най- различни същества, приличащи на нас. Едните имаха черна кожа и живееха сред непристъпни гори, другите бяха с бяла на цвят кожа и бяха облечени в скъпи дрехи, а около тях се тълпяха хора с жълта на цвят кожа. Доста интересен свят, казах си на ум, но аз не исках моя да изглежда така. Исках да е уникален и никой да не може да създаде такова нещо.
Докато гледах вляво, светлината започна да се приближава. Отново обърнах взора си към нея. Беше много интересна. Успокояваше ме, като в същото време ме дразнеше. Това чуство ми харесваше. Тук изглежда всичко беше едно цяло. Като изключим мен и момичето.
- Да, искам да знам кой си. И защо ни караш да вършим неща, които ти можеш да направиш с един замах?
- Ако не оползотворявате живота си, какъв е смисъла да съществувате?- отвърна той.
- Не отговаряй на въпроса с въпрос!- казах раздразнено аз.
Усетих силна болка. Нещо ме повдигна във въздуха. Сякаш беше невидима ръка, която можеше да ме убие само с един напън. Не можех да дишам. Сякаш метален обръч бе стегнал гръдния ми кош. Болката нарастваше. Имах чуството, че след малко очите ми ще изхфръкнат. Светлината пулсираше в ярко червено.
- Харесвам темперамента ти, но не си познал Бога.- чух гръмкия му глас. След като каза тези думи Светлината спря да пулсира и аз паднах на земята.
Поех си дълбоко дъх. Не виждах нищо, сякаш черен облак се бе спуснал пред очите ми.
- Това е наказанието за твоята дързост. Ти никога повече няма да прогледнеш, освен ако не се извиниш искренно за държанието си.
Едно вътрешно гласче ми нашепна да се извиня и да направя каквото ми каже Светлината, но аз имах друго намерение и нямаше да се извиня за нещо, което смятах че е правилно.
- Няма.- казах твърдо и се изправих- Няма да се извиня заради някакви си думи.
- Така си и мислех.- чух отново гръмкия глас- Заради твоята гордост отново ще бъдеш наказан, да се скиташ из света създаден от Нея. Ще ти отнема божествените сили и ще бъдеш обикновен слепец, а ако някой ден решиш да се извиниш, вдигни глава към небето и помоли върховната богиня да ти прости.
- Коя е върховната богиня?- попитах пристъпвайки внимателно.
- Аз- чух гласа на момичето, който трепереше от изненада.- Аз защото света е мой. Ако искаш да спреш страданието си трябва да почуствам, че искренно се разкайваш. И аз те обичам, но просто съм безсилна пред Него и трябва да му се подчинявам.
След като чух тези думи усетих силен трус. Пространството под мен изчезна и аз започнах да падам с огромна скорост. Не виждах какво има около мен, но усещах че е силна светлина. Сякаш виждах без очи. Беше доста странно, но май щеше да ми помогне да оцелея в Нейния свят.Още от сега копнеех да усетя ръцете й още веднъж, но нямаше да си извиня независимо от мъченията и изпитанията които щяха да се стоварят върху ми.
Изведнъж паднах върху нещо твърдо, но не ме заболя. Опипах наоколо. Имаше трева, някакви растения и нещо малко по- твърдо. Хванах се за твърдото нещо, което беше и доста дълго. Проследих го и разбрах, че това е корен на дърво. Помислих си, че ще ми трябва бастун щом не мога да виждам. Потърсих подходящ клон, обикаляйки дървото и не след дълго намерих. Отчупих го и продължих натам откъдето усещах слънцето или луната. Не знаех кое време на деня е и бях уплашен. Все пак изглеждах като петнадесет годишно хлапе с бастун в ръка, с опърпани дрехи и чорлава коса. В момента бях като мишка- малък и беззащитен. Разгневих се още повече. Мразя да съм слаб, никой не обича да е слаб. Проклех Го още веднъж на ум и продължих.
Не знах колко време бе изминало откакто се бях озовал в този свят, но се чуствах уморен. Реших да седна на земята и да си почина. Опипах наоколо, беше твърдо, а тревата рехава и бодлива. Наближавах нещо, като пустиня или поне така си мислех. Беше горещо. Изглежда наближаваше обяд, защото бях и много гладен. В този момент си зададох въпроса, "Как ще си намеря храна?". Бях обречен, ако някой не ми помогнеше поне в началото.
- Ха-ха-ха.- изсмях се аз и "погледнах" към небето. Чуствах нещо странно- Останала ми е все пак малко сила.
Помислих за храна и се опитах да събера мисълта си в едно цяло и да й придам плътност. След малко усетих нещо в ръката си- топъл хляб. Появи се и пушено месо. Изядох ги набързо и се отпуснах. После помислих за чаша вино. Не бях пил вино до сега, но знаех че е нещо хубаво. Опитах се да си представя, бокал вино, безуспешно, но успях да създам пълен мях с вода. Беше много интересно, че са ми останали някакви сили. Изглежда Той не иска да загина, а може би Тя не иска. Отново си помислих за Нея. Сърцето ми затуптя силно. Как щях да живея без да я виждам, без да усещам ръцете й, без да докосвам косите й. Нямах си и представа. Ръцете ми трепереха. Докъде ли щеше да ме доведе тази моя гордост? Какво значение имаше. Нямаше да се откажа от мнението си. Няма да се пречупя, продължих да си повтарям на ум.
Дали можех да възвърна зрението си чрез останалите ми сили. Опитах се да премахна завесата пред очите ми, но не успях. Вместо това получих силен главобол. Реших да поспя малко и да продължа когато се събудя. Легнах на твърдата песъчлива земя и си представих завивка направена от листа и трева. Отново нищо. Силите ми стигаха само да сътворя храна и вода. Само с това трябваше да се задоволя. Заспах.
Когато се събудих си повторих, че няма да се предам. Тези думи бяха станали като моя молитва, отправена не към Бог, а към самия мен. Опитах се да си представя още веднъж образа на Момичето, за да ми вдъхне надежда. Лицето й все повече избледняваше. Единственото, което си спомних от нейния лик, бяха игривите й сини очи.
Станах от земята и продължих натам откъдето усещах светлината. През цялото време докато крачех към незнайното напрягах мисълта си да създаде нещо друго освен храна. Безуспешно. Колко ми липсваше да създавам разни неща. След като разбрах, че няма надежда да сътворя нещо друго освен храна, се опитах да извадя душата от тялото си. Знаех, че това е възможно, но без основните си сили не бях сигурен дали ще успея...

* * * * *

Събудих се. Очите ми бяха отворени и аз виждах без никакви затруднения. Станах от леглото си. Стаята ми беше разхвърляна както обикновенно. Разтърках очи. Дали всичко това беше просто сън или имаше капка реалност? Полудявах ли? Толкова реалистичен сън не бях сънувал. Кое ли беше момичето? Обичах ли я наистина или беше обикновенно привличане.
Бях изтощен, въпреки че току що се бях събудил. Сякаш наистина бях извършил тези неща. Дори усещах болка в гърдите си, сякаш Той бе стегнал гръдния ми кош в здравата си хватка.
Навън все още беше тъмно. Беше вторник и трябваше да ходя на училище. Щях да се престоря на болен и да се измъкна. Не че не исках да ходя, но повече желаех да остана вкъщи, да затворя очи и да вляза в кожата на слепия полубог.
- Това не беше просто сън.- Явно полудявах.- Не полудяваш- отвърна ми гласа.
- Тогава какво беше?- запитах аз страхувайки се, че гласа може да ми отговори.
- Това беше твой предишен живот. При всяко твое прераждане ти ще изглеждаш по този начин. Ще се скиташ из тази земя докато не се извиниш, за дръзките си думи. Винаги ще си спомняш за Нея, за твоята истинска любов. Ако искаш да я видиш, просто кажи "извинявай", разкайвайки се истински и силите ти ще бъдат върнати. Тя много иска да те види. Чака те от хиляди години. Защо я измъчваш така?
Изведнъж всички мои преживявания през тези години започнаха да се прожектират като на филмова лента. Всяко изпитание. Всеки мой живот. Всяко прераждане. Всичко...
- Не съм виновен аз за нейното страдание. Няма да склоня глава. Естествено, че искам да я видя, но няма да се извиня. Имам гордост.- казах аз. Думите се надпреварваха да излязат навън, като коне на състезание, но не знаех кое да кажа по напред.
Толкова време бях на Земята, че проклятието за слепота бе паднало и последните няколкостотин години можех да виждам. Исках просто да докосна още веднъж косите на любимата си. Да погаля лицето й. Да я целуна. Но нямаше да се върна там, не и докато един от нас не склони глава.
- Ха-ха. Не си мисли, че ще се извиня. Вярно ти си мое творение и аз искам да се върнеш, но аз съм Бог и няма да падна толкова ниско.
Помислих си, дали пък да не се извиня. Тогава всичко щеше да свърши. Разкъсвах се на две. Едната ми половина не се предаваше, а другата искаше да склоня глава. Бях голям инат, за някои работи, особено за това. Всъщност вече не знаех кой точно съм аз. За приятели бях един, за съучениците друг, вкъщи трети, сред по- големите четвърти. Маска след маска надявах всеки ден. Може би бях истински единствено когато бях сам със себе си.
Реших да легна на леглото и да се престоря на болен. Щях да събера мислите си и да поспя. Всичко това което бях видял за не повече от няколко секунди се бе случило в рамките на хиляди години. Нуждаех се от много време докато ми се изясни всичко. Усещах болки в главата. Затворих очи и започнах да си мисля за образа на моята любима. Заспах...


* * * * *

Намирах се на странно място. Не виждах нищо. Бях сляп. Около мен усещах много хора. Намирах се на някакъв оживен пазар или площад. Опитах се да хвана някой за ръката и да го попитам къде съм. Първите няколко пъти не успях, а един човек дори ме изблъска, просъсквайки "Да не си посмял да ме пипнеш, нещастнико". Никой явно не искаше да ми помогне. Облегнах се назад и усетих стена зад себе си. Седнах на земята и се опитах да си представя малко храна в джоба, така че хората наоколо да не забележат странната поява на храна. Извадих един комат хляб и парче сирене. После си представих и голям сочен домат. Измъкнах и него, и го поднесох към напуканите си устни.
Изведнъж една голяма космата ръка хвана моята и взе домата. Учудих се кой ли ще е толкова нагъл да нападне един полубог, та бил той и сляп. Явно тези хора не знаеха кой съм. Надявах се по някакъв начин част от силите ми да се възвърнат и да накажа нахалника.
- Ей, крадльо- извика мъжа срещу мен, след което изръмжа.- Крадеш от доматите ми, а? Ще видиш ти, само да те хвана.
- Не съм го откраднал- опитах да се оправдая аз, защото все още бях беззсилен.- От много време го нося.
Човека явно нямаше никакво намерение да ме слуша защото усетих силния му пестник да се забива в лявата част на тила ми. Направих една, две крачки надясно, но запазих равновесие. След това усетих още един удар, но този път човека използва лявата си ръка. Имах чуството, че някой си ме подхвърля насам- натам, като детска играчка. После разгневения човек ме блъсна в стената. Изгубих съзнание...



* * * * *





- Добре ли си- чух мъжки глас, който звучеше приятелски.
Подпрях се на лявото си рамо и се обърнах натам откъдето чух гласа. Тук беше доста топло, а леглото меко и удобно. Чуствах се добре. Опитах се да си представя образа на човека срещу мен. Протегнах ръка към лицето му и започнах да го изучавам. Той се засмя. Имаше дълги и добре оформени мустаци, късо подстригана коса. Носът му беше леко издължен, а устните му по- малки от обикновенното, но иначе крайния образ, който си представих ми хареса. Изглеждаше като добър човек.
- Къде се намирам- попитах след като свърших с проучванията.
- Далеч от онзи продавач. В дома на кмета, в моя дом-отговори мъжа срещу мен.
- Какво се случи с онзи човек?
- Аз лично ще се погрижа за наказанието му. Сега почивай- каза гостоприемния домакин и стана от леглото ми, след което напусна.
Усещах болка в тила и ребрата си, а и на главата имах превръзка. Сигурно съм бил в доста окаяно положение когато са ме намерили. Усетих силна болка докато дишах. Отново се излегнах на мекото легло, мислейки си за Нея. Дали сега ме наблюдаваше. Чудех се дали да не се предам. Беше доста лесно, вдигам глава нагоре и казвам искренно "извинявай". Не нямаше да се предам. Аз не бях като хората. Те бяха слаби и всеки един нормален човек би се предал, но не и аз. Щях да оцелея сред тази пустош наречена "Земя". Заспах.
Не знаех колко време съм спал, но някой ме побутваше леко и искаше да се събудя. Беше някакво момиче, което не познавах. Опитах се да изуча лицето й, но тя се отдръпна. После усетих нещо като лъжица. Тя ме хранеше. Супата бепе топла и вкусна. Когато се нахраних, тя взе кърпичка и избърса устните ми.
- Остани моля ти се- казах аз с нескрит интерес към момичето.
- Не мога. Имам работа- отвърна тя боязливо. Гласа й ми няпомняше за някой, сякаш моята любима се бе превъплатила в това земно момиче. Искаше ми се да докосна ръцете й, но тя бързо излезе от стаята затръшвайки вратата. След неуспешния разговор отново "затворих" очи и заспах.
Чух странен шум, сякаш някой около мен хлипаше. Беше същото онова момиче което ме беше нахранило с топла супа. Усетих как тя се скрива набързо под леглото ми и спира дъха си.
Вратата се отвори и някой влезе. Този някой започна да тършува насам- натам и да обръща столове и маси. При всяко изтрополяване аз се стрясках. Кой ли беше този човек и защо гонеше момичето?
- Момче, виждал ли си някого- каза някакъв мъж след което се изсмя.- Ти, не можеш да виждаш нали, а и явно си глух щом не ми отговаряш.
Той продължи да чупи и да преобръща мебели, след което явно забеляза нещо и си тръгна. Няколко минути по- късно след като се увери, че нищо не я заплашва, момичето излезе изпод леглото и тръгна към вратата, но аз я хванах за ръката, и я попитах:
- Кой беше този мъж?
- Това беше брата на господаря- каза тя и се опита да издърпа ръката си. Аз обаче не я пуснах, но не я и стисках твърде силно, за да не й причиня болка.
- Моля ти се, кажи ми името си- помолих аз.
- Вероника- каза тя, след което се изскубна и побягна.
Аз останах сам и започнах да размишлявам над случилото се и дали да кажа на кмета. Докога ли щях да остана тук? Докато си задавах разни въпроси неусетно заспах...




* * * * *

Намирах се в някаква гора. От дърветата ме гледаха зли очи. Аз обаче не им обръщах голямо внимание, защото те не представляваха опасност за мен. Далече пред мен проблясваше нещо. Запътих се натам и скоро осъзнах, че това е било голяма грешка. Огромни пламъци препречваха пътя ми. За по- малко от миг се оказах в центъра на огромен огнен обръч.
- Стига си упорствал- чух познатия глас на моя създател.- Не ти ли писна да живееш по този начин. Бях благосклонен и премахнах слепотата ти, но търпението ми вече се изчерпва. Тя тъгува за теб. Но теб не те е грижа за нищо друго освен за себе си. Не съм виждал по- самовлюбен полубог.
- Защо ти не се извиниш- попитах аз на свой ред.
- Защото съм бог- извика гласа и в небето проблесна светкавица. Животинките по дърветата се разбягаха.
Започна да вали дъжд. Пламъците обаче продължаваха да горят. Ставаше ми все по- горещо. С всяка изминала секунда обръча се стесняваше.
- Писна ми постоянно да те съживявам и да чакам извинението ти. Давам ти последен шанс. Ако не се извиниш сега, душата ти ще бъде погубена.
Съвсем ясно съзнавах, че нямам друг изход освен да се извиня, но тогава чух едно тънко гласче да казва:
- Имай търпение и изчакай докато аз ти върна силите. Трябва да изчакаш до последния момент. Каквото и да става не бива да се изви...
Нова гръмотевица раздра небето. Тътенът й отекна, сякаш някой левиатан се бе сгромолясъл до мен.
- Е? Какво реши- попита Бог.
- Няма да ти се подчиня- извиках аз с все сила и вдигнах ръце към небето. Усещах как силите ми се връщат. Дори се чуствах по- силен от преди. Сякаш сега можех да се противопоставя на самия Създател.
- Тогава душата ти ще бъде погубена- каза Той със спокоен глас и пламъците ме обгърнаха. Не усетих нищо. Когато отворих очи, все още се намирах в гората, а около мен валеше дъжд. Нито една капка обаче не ме докосваше.
- Какво стана- попита разтревожено Той. Самият Създател се бе уплашил. Той, този който знае съдбата на всеки, не знаеше какво ще се случи с мен.
- Ха-ха-ха. Изненадан си- чух трети, по- зловещ глас.- Не мислеше, че ще се намеся в твоя свят, а?
- Не може да бъде! Левиатър! Как си излязъл от Пространството на изгубените?!- уплахата в гласа Му растеше с всеки изминал миг. Този Левиатър явно бе по- могъщ от Него. Сигурно той ми бе върнал силите, но защо толкова много плашеше Създателя.
След малко чух как някой диша тежко. Всичко около мен изчезна и аз се озовах насред бялото пространство където бях създаден. Този път срещу мен имаше два орела хванали се в смъртоносна хватка. Единият бе огромен, черен мъжкар. Другият беше два пъти по- малък, с бяло оперение и по цялото му тяло имаше рани.
Пред очите ми двата орела започнаха да се преобразяват в лъвове, вълци и какво ли още не.
- Помогни миии!!- Продума белия орел поглеждайки ме с жалостив поглед- Ако не ми помогнеш, всичко което съм създал ще бъде унищожено.
Внезапен страх ме обзе. Ако думите Му бяха истина и аз щях да загина. Ако обаче той лъжеше, най- вероятно щеше да ме унищожи заради предателството. Реших да рискувам. В един единствен миг впрегнах цялата си мощ, протегнах ръце напред, набелязах мишената и изстрелях лъч светлина към Левиатър. Той се обърна и се опита да избяга, но Създателя се вкопчи в черния орел с ноктите си и двамата застанаха на пътя на моята сила. При сблъсъка лумна черен пламък който ме заслепи. Чуствах се ужасно уморен, не можех да виждам, усещах нещо меко като коприна. Някой ме вдигна.
- Сега ти си Бог- чух гласа на моя създател.- Ти ще властваш над създаденото от мен.
- А ти къде отиваш- попитах аз.
- Аз съм вече почти безсилен. Преди време създадох един малък свят само за мен. Там ще отида.
- Но аз не мога да...
- Тихо-каза Той- ще се научиш. Имаш цялото време на света.
След като каза и последните си думи Той ме остави. Аз отворих очи и видях моята любима. Косата и се допираше лицето ми, галеше ме. В очите и играеше същия онзи игрив пламък, който видях още при първата ни среща, преди толкова години. Тя все още ухаеше на рози.
- Обичам те!
В отговор Тя ме целуна. Исках този момент да продължи вечно, така и щеше да стане, нали бях Бог...






Написано от Калин Александров Тасев
Редакцията е написана с помощта на Георги Павлов Корнатовски

Много ми хареса пускайте още такива ако имате :D
Не, недейте !

Защо на мен ми допадна това. Аз бих го чел с удоволствие.

[AmoelidaviprusnamozukaA]

Има нема 16... :) "Сън" го написах след 14ия си РД, а другите на по 15. Започнах да пиша когато бях на 10... тогава правех опити за книга игра 8) !

Личи си...имаш много детски виждания за света...за любовта и за всичко останало... :roll:

[AmoelidaviprusnamozukaA]

Bum goes the weasle... come again :twisted: ! Man f*ck you :twisted: !