Moderated:По един или друг начин всичките ми пр ме нараняват

[Alone...]

Защо се чувствам така :( По един или друг начин всичките ми приятели ме нараняват всеки един ден, някои се държат с мен като с парцал, обиждат ме, други може би го правят несъзнателно...Винаги съм на заден план, неразбрана, маловажна, нищожна, на никого не му пука и за съжаление аз не преувеличавам...Сама и самотна...Първото нещо, което правя като се върна е да се късам от рев :cry: Не знам какво да правя...Не търся помощ, няма как да ми се помогне...Останах сама и наранена, адски много ме боли, защото никой не се интересува, възползват се от мен в началото, а след това ме захвърлят, а не мога така...Не издържам, може би съм твърде слаба, не знам, но не мога...Просто нямам сили...

Moderated by ^npocTo^a3^f^
Точка 7 от правилника!
Благодаря!

[machoka]

Добър ти ден,

мога да ти кажа, че само така си мислиш :) Вярвай ми, казвам го от гледната точка на момче - винаги едно момче си харесва тайно дадено момиче, но в началото /което е разтегливо понятие - за някои е седмица, за други години/ не му го споделя. Гледа я тайно изпод вежда, докато се разминават в училище, наблюдава я докато седи зад нея в час и си ви представя заедно... какво ли не прави.

Вярвай ми, убеден съм, че и ти имаш дори не само един такъв обожател. И това е много хубаво - защото тези момчета не са лековерни и няма с лека ръка да дойдат и да ти кажат 'здрасти мацка, кефиш мА, искаш ли да ходимЕ'... ами са хора, които държат на чувства и се страхуват да не 'развалят' нещата с прибързани действия.

Поогледай се, сигурен съм ча на един по-внимателн поглед ще срещнеш мъжки такъв срещу себе си, пълен с любов, надежда за вас и готов на всичко да спечели ТВОИТЕ чувства.. така мечтани за него в нощите му.

Успех в любовта.

[no_martyr_f]

Значи...за първи път ми се случва да пиша отговор по такива лични теми, не знам дали мога да ти помогна - даже съм убедена, че не мога. Каквото и да напиша, каквито и емотиконки да сложа, мога само временно да подобря настроението ти. Ти си тази, която трябва да се справи с това усещане...
Защо пиша ли? Защото в момента се чувствам по абсолютно същия начин като теб. През целия си съзнателен живот съм се оправяла сама - под сама нямам предвид, че нямам семейство, което да ме подкрепя или помага, имам такова и съм благодарна за това...но в един момент човек започва да изпитва нуждата от по-близък контакт с хора извън семейството му или семейните познати. Тогава вече става сложно...познавала съм и в момента познавам (на теория) хора, които ми се пишат приятели. От класа ми, извън него, познавам доста хора. И въпреки това всичко се повтаря. Те идват, искат услуги, помощ или разбиране, получават го, после изведнъж забравят за теб. Ако не се срещате често - отбягват те. Ако сте в един клас, училище, курс или каквото и да е - подчертано не говорят с тебе, освен, разбира се, когато имат нужда от нещо. Дълго време се стараех да не отдавам голямо значение на тоя факт, че хората са егоисти и използвачи. Само че в един момент всичко се натрупва. Да те прецака един близък приятел - гадно е, но ще го преживееш. Двама да те прецакат - още по-гадно, но не е болка за умиране. Но когато последният човек, когото си смятал за близък, те предаде, почваш да се питаш какъв въобще е смисълът от цялата работа...и дали ти не грешиш някъде...
Ако грешим в нещо, то е в това, че помагаме на тези хора. Напълно разбирам това, че човешката, искрената реакция е да помогнеш, ако имаш тази възможност. Това е - помагаш, без да се замисляш. И точно това те прави човек, за разлика от тези дребнавци, които гледат само себе си и смятат, че с малко комплименти могат да получат всичко, което си поискат, при това от всекиго. Това е проклятието на добрия човек...да бъде сам, да се справя сам, докато другите поне могат да живеят с илюзията, че някой го е грижа за тях.
Чувството е ужасно, наистина ужасно. Празнота, горчивина...обаче не трябва да се поддаваме на изкушението да се отчаем. Не съм религиозна, по принцип съм скептично настроена към повечето неща - дали е заради отношението на хората към мен, или е черта на характера, не знам. Но в никакъв случай не съм оптимист, което може би ми пречи. Както и да е, не ми е в природата да смятам, че всичко си има добра страна. В някоя крайно обективна обстановка, където всичко е идеално, може би наистина "всяко зло за добро"...но понякога е трудно да намерим какво му е доброто. Само че според мен със сигурност във всяка ситуация има друго нещо - елементът на хумора. Когато се чувстваш потисната, опитай да видиш нещата от този ъгъл. Не плачи за тези, които те "захвърлят", те не го заслужават. Смей им се. Подигравай им се, ако искаш. Ако можеш, прекрати контакта с тях. Ако не можеш, постарай се да разберат, че нямат право да те изнудват и използват. Не им помагай, нека се справят сами. Не им съчувствай, не се дръж мило - дръж се учтиво (според мен разлика има). Хората, които си заслужават, ще те усетят що за човек си. Що се отнася до другите - ами, те изпускат.

[[прАсковкА]]

Значи...за първи път ми се случва да пиша отговор по такива лични теми, не знам дали мога да ти помогна - даже съм убедена, че не мога. Каквото и да напиша, каквито и емотиконки да сложа, мога само временно да подобря настроението ти. Ти си тази, която трябва да се справи с това усещане...
Защо пиша ли? Защото в момента се чувствам по абсолютно същия начин като теб. През целия си съзнателен живот съм се оправяла сама - под сама нямам предвид, че нямам семейство, което да ме подкрепя или помага, имам такова и съм благодарна за това...но в един момент човек започва да изпитва нуждата от по-близък контакт с хора извън семейството му или семейните познати. Тогава вече става сложно...познавала съм и в момента познавам (на теория) хора, които ми се пишат приятели. От класа ми, извън него, познавам доста хора. И въпреки това всичко се повтаря. Те идват, искат услуги, помощ или разбиране, получават го, после изведнъж забравят за теб. Ако не се срещате често - отбягват те. Ако сте в един клас, училище, курс или каквото и да е - подчертано не говорят с тебе, освен, разбира се, когато имат нужда от нещо. Дълго време се стараех да не отдавам голямо значение на тоя факт, че хората са егоисти и използвачи. Само че в един момент всичко се натрупва. Да те прецака един близък приятел - гадно е, но ще го преживееш. Двама да те прецакат - още по-гадно, но не е болка за умиране. Но когато последният човек, когото си смятал за близък, те предаде, почваш да се питаш какъв въобще е смисълът от цялата работа...и дали ти не грешиш някъде...
Ако грешим в нещо, то е в това, че помагаме на тези хора. Напълно разбирам това, че човешката, искрената реакция е да помогнеш, ако имаш тази възможност. Това е - помагаш, без да се замисляш. И точно това те прави човек, за разлика от тези дребнавци, които гледат само себе си и смятат, че с малко комплименти могат да получат всичко, което си поискат, при това от всекиго. Това е проклятието на добрия човек...да бъде сам, да се справя сам, докато другите поне могат да живеят с илюзията, че някой го е грижа за тях.
Чувството е ужасно, наистина ужасно. Празнота, горчивина...обаче не трябва да се поддаваме на изкушението да се отчаем. Не съм религиозна, по принцип съм скептично настроена към повечето неща - дали е заради отношението на хората към мен, или е черта на характера, не знам. Но в никакъв случай не съм оптимист, което може би ми пречи. Както и да е, не ми е в природата да смятам, че всичко си има добра страна. В някоя крайно обективна обстановка, където всичко е идеално, може би наистина "всяко зло за добро"...но понякога е трудно да намерим какво му е доброто. Само че според мен със сигурност във всяка ситуация има друго нещо - елементът на хумора. Когато се чувстваш потисната, опитай да видиш нещата от този ъгъл. Не плачи за тези, които те "захвърлят", те не го заслужават. Смей им се. Подигравай им се, ако искаш. Ако можеш, прекрати контакта с тях. Ако не можеш, постарай се да разберат, че нямат право да те изнудват и използват. Не им помагай, нека се справят сами. Не им съчувствай, не се дръж мило - дръж се учтиво (според мен разлика има). Хората, които си заслужават, ще те усетят що за човек си. Що се отнася до другите - ами, те изпускат.
Страхотен пост! Евала!
Малко ме натъжи и мен,ама това си е жестоката реалност...
Но помни, че винаги има изключения: ако си кажеш "не , никой не ме харесва и няма и да ме харесат" тогава наистина всичко ще ти е наопаки. Но ако подходиш с оптимизъм и си кажеш: " абе, мен такива неща ли ще ме сломяват" нещата ше се подобрят! Знам,че звучи тъпо,ама е така! Самата аз за своите 15 години съм минала през доста трудности *затова и се интересувам от Будизма,ама тва е друга история :) * и разбрах,че човек колкото и да е добър има начин да не се оставя на манипулацията ,без да е арогантен и зъл!!!
Засега те съветвам да се отдръпнеш малко от тея хора, бъди по-пряма и не се страхувай да бъдеш себе си! Ще видиш,че като не търсиш приятели те сами ще дойдат! Рискувай, повярвай ми! Ако не стане чак тогава ще му мислим заедно! Сега бъди търпелива!
Успех! :smt006

[teenkopele]

Не всеки е 'перфектен' , но от това,което чета тези 'френдове' не са истински. Само ти ги мислиш за такива :o . Хубаво е да преценяваш кой е истински и кой не. Ако се замислиш как...еми...по техните постъпкии начина им на държане спрямо теб.:wink: Няма смисъл да се самосъжаляваш и да плачеш всеки ден. Живота понякога ти поднася изненади!
Запознавай се с нови хора, излизай често и съм сигурен,че ще намериш хора, които ще можеш да наречеш 'истински приятели'! :)
Успех. :wink:

Ти май сама се "самоумаловажаваш" (имали такава дума изобщо:-k )! Вземи да се стегнеш! Верно, що за съвет, а?! Но какво от всичко това? Ти се прибираш и почваш да плачеш? По-леко ли ти става? Помисли защо е така! Ако може би спреш да се "заключваш в себе си"(така да се изразя) ще забележиш колко голям е света и колко малко хора истински държат на теб! В живота нещата са сложни. Не всеки може да те харесва или да ти е приятен. Възприеми факта, че трябва да се бориш за правото си да бъдеш забелязана и обичана! Започни от утре! Все ще намериш начин!
Успех и стей куул! \:D/