ima li zna4enie
02-23-2006, 15:40
Днес е 8 март. От вчера си мисля имат ли нужда жените от 8 март като специален ден или трябва да действаме като във вица – попитали британците дали имат 9 септември, а те отговорили: “Имаме и осми, и девети, и десети септември”. Тоест – ден без особена разлика от останалите 364 дни през годината.
Изпитвам леко раздразнение от истерията и ентусиазма, с който жените (а не мъжете!) около мен се готвят за “8 март”, от кашоните с кокичета и зюмбюли по ъглите на улиците и от криворазбрания смисъл на този ден.
Който за много жени и мъже се изчерпва с изказване на поздравления “по случай празника”, връчване на измръзнала розичка и изкуствено приповдигнатото настроение.
И с някаква измислена осмомартенска солидарност между жените, които едва ли не виждат в този ден единственото си оправдано и законно право да бъдат представителки на този пол.
Оставяме настрана социалистическия оттенък, който 8 март носи за доста жени в България и спомените за картичките, които ни караха да правим в детските градини.
И така – какво искат жените на 8 март и защо не го искат и през останалото време?
Искаме ли да ни уважават? Да. И не само на осми, ами и на девети март, и на 14 юни, и на 27 ноември.
Уважението не се изчерпва с държане на вратата, докато влизаме или излизаме, или в купуване на цветя или водене по кръчми и ресторанти. Уважението е признаване на качествата ни и отърсване от примитивните схващания и размишления ала “жените са по-смотани от мъжете и кой пол е по-велик”. Уважението не е и тази думичка, която се асоциира с крайния стадий на битовия алкохолизъм.
Това просто е отношението на мъжа към жената като към равен и не се смейте, защото патриахатът е жив и то на някои места в най-лошите си форми.
Искаме ли да ни имат доверие? Да. Искаме да ни вярват, че сме способни да вършим разни неща в този живот и да взимаме решения. Искаме да ни гласуват доверие не въпреки, а защото сме жени.
Искаме ли да ни глезят? О, да, дори и най-заклетите, независими, еманципирани жени го искат, дори и да го крият. И в това няма нищо лошо. Глезенето все пак отключва женските сърца. И мъжките също.
Искаме да ни говорят истината. Ужасно много искаме, защото ние така или иначе я разбираме. Женска интуиция :)
Искаме да ни забелязват. Да ни оценяват. Да ни разбират. Да ни изслушват. Да ни искат мнението и да се съобразяват с него. Искаме и много други неща.
Но процесът е двупосочен – трябва да се дава и да се получава, което важи и за двата пола. Искането само по себе си не води до получаване или поне не във всички случаи. Истината е, че мъжете са неизменна част от живота на жените и обратното. Истината е, че обичаме мъжете и те нас. И животът би бил много по-лесен и прекрасен, ако престанем да се възприемаме и третираме като различни биологични видове, въпреки разликата в хромозомите.
Изпитвам леко раздразнение от истерията и ентусиазма, с който жените (а не мъжете!) около мен се готвят за “8 март”, от кашоните с кокичета и зюмбюли по ъглите на улиците и от криворазбрания смисъл на този ден.
Който за много жени и мъже се изчерпва с изказване на поздравления “по случай празника”, връчване на измръзнала розичка и изкуствено приповдигнатото настроение.
И с някаква измислена осмомартенска солидарност между жените, които едва ли не виждат в този ден единственото си оправдано и законно право да бъдат представителки на този пол.
Оставяме настрана социалистическия оттенък, който 8 март носи за доста жени в България и спомените за картичките, които ни караха да правим в детските градини.
И така – какво искат жените на 8 март и защо не го искат и през останалото време?
Искаме ли да ни уважават? Да. И не само на осми, ами и на девети март, и на 14 юни, и на 27 ноември.
Уважението не се изчерпва с държане на вратата, докато влизаме или излизаме, или в купуване на цветя или водене по кръчми и ресторанти. Уважението е признаване на качествата ни и отърсване от примитивните схващания и размишления ала “жените са по-смотани от мъжете и кой пол е по-велик”. Уважението не е и тази думичка, която се асоциира с крайния стадий на битовия алкохолизъм.
Това просто е отношението на мъжа към жената като към равен и не се смейте, защото патриахатът е жив и то на някои места в най-лошите си форми.
Искаме ли да ни имат доверие? Да. Искаме да ни вярват, че сме способни да вършим разни неща в този живот и да взимаме решения. Искаме да ни гласуват доверие не въпреки, а защото сме жени.
Искаме ли да ни глезят? О, да, дори и най-заклетите, независими, еманципирани жени го искат, дори и да го крият. И в това няма нищо лошо. Глезенето все пак отключва женските сърца. И мъжките също.
Искаме да ни говорят истината. Ужасно много искаме, защото ние така или иначе я разбираме. Женска интуиция :)
Искаме да ни забелязват. Да ни оценяват. Да ни разбират. Да ни изслушват. Да ни искат мнението и да се съобразяват с него. Искаме и много други неща.
Но процесът е двупосочен – трябва да се дава и да се получава, което важи и за двата пола. Искането само по себе си не води до получаване или поне не във всички случаи. Истината е, че мъжете са неизменна част от живота на жените и обратното. Истината е, че обичаме мъжете и те нас. И животът би бил много по-лесен и прекрасен, ако престанем да се възприемаме и третираме като различни биологични видове, въпреки разликата в хромозомите.