malko{f}
04-15-2006, 18:01
Ние-всички,искаме да живеем на върха на планината,без да знаем че истинското щастие се намира в начина,по който изкачваме стръмния склон.Робуваме на собствените си мечти,сънуваме с отворени очи,умираме докато живеем.Не осъзнаваме,че за да изгрее слънце,трябва да се мине през тъмнината.Забързани във своите цели,ние не знаем напред или назад вървим.На дъното ли сме или на повърхността?Тичаме към онова-недостижимото,а в същото време сме се превърнали във костенурки.Мотаем се насам натам,не се взираме във малките неща,където всъщонст е истинската красота.Глухи сме за всичко чуждо,живеем заради самите себе си.Празни погледи,кухи души,егоистични и наивни лица-това са хората.
Можех ли да избирам-бих предпочела да скоча,но дори и да падна,стига ми да знам че съм опитала,а не че някой ме е бутнал.Бих забравила големите,силните думи,ако знам че малките са с по-голяма стойност.Бих намразила,ако знам че друг ще обича с цялото си сърце.Бих загубила,ако знам че друг се нуждае от победа.Бих жертвала всичко,ако знам че там някъде някой няма нищо.
В живота всеки има един шанс да бъде човек.Нима всички ние сме го пропилели напразно?Нима сме живели във наш-измислен свят,във който властват мечтите ни.Нима не сме ние господарите на собствената ни същност?
Дали пък не сме се лъгали цял живот че съществуваме?Раждаме се тъй чисто на земята,с очи невинни поглеждаме деня,усмихваме се на красотата и вярваме в съня.Но не винаги прекрасен е живота и честен е света.Малки и невинни,направили сме едва крачка,два.Нумолима сграбчва ни съдбата,мечтите ни за секунда пречупва на две.Надеждата ни във калта се свлича,копнежите превръщат се във прах,любовта дълбоко сме заровили,радостта-превърнали във страх.Със празен поглед гледаме напред и скитаме се по свта,да дирим късче топлина.Измама ли е красотата,мечта недостижима ли е и съня?Умираме във себе си и в тях.Тях-които виждаме всеки ден,а те са слепи за нас.Тях-които ни подминават неколкократно.Ежедневно ни сочат със пръст,а после отричат че съществуваме.Тях-това сме ние.
Можех ли да избирам-бих предпочела да скоча,но дори и да падна,стига ми да знам че съм опитала,а не че някой ме е бутнал.Бих забравила големите,силните думи,ако знам че малките са с по-голяма стойност.Бих намразила,ако знам че друг ще обича с цялото си сърце.Бих загубила,ако знам че друг се нуждае от победа.Бих жертвала всичко,ако знам че там някъде някой няма нищо.
В живота всеки има един шанс да бъде човек.Нима всички ние сме го пропилели напразно?Нима сме живели във наш-измислен свят,във който властват мечтите ни.Нима не сме ние господарите на собствената ни същност?
Дали пък не сме се лъгали цял живот че съществуваме?Раждаме се тъй чисто на земята,с очи невинни поглеждаме деня,усмихваме се на красотата и вярваме в съня.Но не винаги прекрасен е живота и честен е света.Малки и невинни,направили сме едва крачка,два.Нумолима сграбчва ни съдбата,мечтите ни за секунда пречупва на две.Надеждата ни във калта се свлича,копнежите превръщат се във прах,любовта дълбоко сме заровили,радостта-превърнали във страх.Със празен поглед гледаме напред и скитаме се по свта,да дирим късче топлина.Измама ли е красотата,мечта недостижима ли е и съня?Умираме във себе си и в тях.Тях-които виждаме всеки ден,а те са слепи за нас.Тях-които ни подминават неколкократно.Ежедневно ни сочат със пръст,а после отричат че съществуваме.Тях-това сме ние.