Pomo6t za "ralica" na Slaveikov [Архив]

Santino

04-30-2006, 21:48

Образът на Ралица

ЛИС

Поемата Ралица е една от най-значителните психологически поеми в българската литература. В нея Пенчо Славейков разкрива образа на своята героиня , която пленява не само с физическата си красота, но и със своите морални добродетели: трудолюбие,достойнство, честност, чиста любов.Тя е с ново съзнание “надмогнало”колективно- родовото като водещ принцип или личен избор на индивидуална съдба.
Новаторството на Пенчо Славейков е проявено още в самия избор на заглавие.Заглавието е лаконично, изразително и конкретизиращо. “Ралица” е име, което звучи изключително женствено и рядко се употребява във фолклорния именник.
Поемата започва с поетичният разказ за най-хубавата мома в селото.
Тя е една единствена,няма равна на себе си по красота . И все пак поета намира сравнение за нея. Едно определение “вечерница” и читателят е омаян от загатнатата красота на лирическия образ.Момичето е като птичка”гърлица”-хвърката, игрива и жизнерадостна.Тя е непосредствена, открита .Външния й вид е представен чрез народната песен.
Всички в селото гадаят бъдещето на духовно обаятелната девойка:
“блазе й с хубост,блазе,комуто на честта се падне”
Хубоста плаши. Красотата на Ралица е неземна, но тъкмо нейната “изключителност” предизвиква беда.Девойката е “сиротно чедо”,защото нищетата е прокудила баща й , “ а майка й отведоха с дене кахъри в гроба”.
Заможният ерген Стоичко Влаха е влюбен в Ралица, но нейното сърце я тегли към друг.Тя е привлечена от “ ваклите очи на Иво”, независимо че той е сиромах.
Славейков използва метафора от фолклора за да сравни двамата влюбени”той беше строен явор столоват,тя тънка ,вита, кършена лоза”Дори ревността на Стоичко не затъмнява щастието на двамата. Той иска да подкупи Ралица със “скъпи армагани”, но чистата любов на девойката стои над всякакви дарове.
Въпреки злобата и заплахите двамата влюбени се женят и са много щастливи. Ралица е приета с особена радост в семейството на Иво. Тя раздава топлина ,живот и радост,пръска около себе си слънчев огън.
Много хубост и радост не е на добро според българската народопсихология.И злото не закъснява да се появи в живота на Ралица въплътено в образа на Стоичко Влаха.Именно той отнема радостта от душата й убивайки Иво
Художественият образ на Стоичко Влаха поставя съвременни проблеми от морално –етично естество: за разума и чувствата, за любовта като взаимно отношение,за греха и възмездието, все модерни и вълнуващи теми не само за Пенчо Славейковото, а и за нашето време.
Девойката и свекърва й са съсипани от смъртта на Иво.Те страдат ,а убиеца изчезва. Не след дълго майката на Иво умира. Ралица остава сама с огромната си мъка.Но живота продължава.Щастието сполетява момата и тя се сдобива с рожба.
Това е като светъл лъч за нея и й дава сили да продължи да живее и да се бори с трудностите.Възхитителна е моралната сила на девойката.Тя се труди денонощно за да отгледа детето си. Бори се за своя живот ,откривайки смисъл във всеотдайната майчина любов.Сред море от скръб тя разкрива нравствената сила на духа си. Ралица намира утеха във “ваклите очи” на рожбата си.
Любовта към детето е любов спасение.Тя преминава от съпруга към детето.Любовта й дава сила да запази своето сърце несломено и “пак оная хубава усмивка да огрее лицето й”
Поемата Ралица е поема за обич и вярност отвъд гроба. Ралица - това е тъжният лик на млада и почернена жена, която черпи сила от любовта.
Любовта е състояние на душата, което кара човека да се извисява, да се стреми към творчество и съзидание; кара го да се чувства щастлив, създава му усещането за хармония и покой.
Жената както и всяко друго човешко същество, има правото на собствен свободен избор в любовта. Изборът „ по сърце \", осъществен от Ралица обаче е нещо много повече от знак на свободна воля, той е и акт на поемане на отговорността от страна на индивида за последствията от осъществения избор.

Единството между модерното и фолклорното начало в “Ралица”

Пенчо Славейков е човек с богата философска, естетическа и литературна култура, което го прави изключително ярко и оригинално явление в националната ни култура след Освобождението.В своето творчество той се вдъхновява от дълбока и силна любов към народа и от съзнание за високото призвание на изкуството. В поетичното си творчество поетът интерпретира оригинално проблеми, хракатерни за световната литературна традиция – за смисълна на човешкия живот и тайната на битието, за сложната душевна същност. Пенчо Славейков дава нови измерения на вечни понятия като красота – характеристика на човепката душевност, основно състояние на природата- и любов – най-красивото човешко чувство. Поетът рисува героите си – горди, непокорни личности, като свързва облика им с мотовите за трагичното, за героичното, за нравствения подвиг.
В творчеството си Пенчо Славейков изследва народното миследне, особеностите на народния бит, открива онези нравствени добродетели, които извисяват личността. Такава добродетел е стоицизмът, с който човек побеждава страданието, отвръща на жестоките удари на съдбата. Усвоил уроците на народното песенно творчество, Пенчо Славейков създава зебележителни поетични произведения, които условно могат да бъдат определени като битови поеми - условно,защото акцентът не е поставен в/у бита. Категорично убеждение на поета е,че само нравствената личност и нейните дела са изгодни за човечеството. Пенчо Славейков осмисля проблемите за взаймоотношенията в семейството, за майчината обич и нежност.
В поемата “Ралица” действително се откриват битови картини като селото, седянката, извора, дома, хорото, сватосването. Образът на самата Ралица е показан чрез фолклорни похвати. Съдбите на героите Ралица, Иво и Стойчко Влахин са показани в битов план. В “Ралица” поетът представя един хармоничен, почти идеален свят на семейни взаймоотношения, белязани с патриархална нравственост.Но Славейков не изгражда илюзорната представа, че патриархалните взаимоотношения (като тези в семейството на Ралица,Иво и старата му майка) могат да бъдат възприети отново от обществото. Той вижда в тях предимно етични ценности, които могат да помогнат на изстрадалия човек да оцелее нравствено. И Ралица действително оцелява като проявява изключителна устойчивост на духа. Именно този психологизъм е модерното, което поетът внася в творбата. Умело са преплетени битовата обстановка, която е близо до фолклора, и вътрешния свят на човек, който показва новото в бълг. литература. Именно в това се състои двупланността на поемата.
Интересна и основателна е съпоставката между “Ралица” на Пенчо Славейков и “Изворът на белоногата” на Петко Славейков. И двамата творци рисуват специфичния патриархален бит на българина, като отреждат значимо място на фолклорните традиции. Съществено различие е обаче, че Петко Славейков вижда преди всичко българката, готова на жертва, а Пенчо Славейков - в един по-широк, философски и етичен контекст- утвърждава нравствения стоицизъм. В “Изворът на белоногата” е разработен проблемът за националното, изведен е конфликтът свое-чуждо, докато при Пенчо Славейков общочовешкото се издига над националнозначимото и именно затова Ралица в духовен план е по-богата героиня от Гергана. И всякаш Ралица е поставена пред по-големи нравствени изпитания – пред огромната скръб след преживяната любов с Иво, пред крайната необходимост да се труди, за да отгледа обичното дете с “ваклите” очи на любимия. Но героинята не се страхува от живота, а напротив – с добратата в сърцето си се устремява към живота. П
Пенчо Славейков внася нов художествен подход в българската поезия, но същевременно той високо оценява духа, поетичната мисъл и делото на своя баща :
че живия му дух и мисълта му жива
живеят в мене те, в мен, неговия син
(“Баща ми в мен”)
В поемата “Ралица” поетът изявява способността си да достигне до същността на човешката душа по пътя на психологическия реализъм. Ралица има умението да обича всеотдайно, да съхрани човешкото си достойнство, дори след трагично стечение на обстоятелствата в живота. Славейков акцентира в/у етичния смисъл на любовта. Любовта осмисля съществуването на Ралица. Но основната идея в творбата надхвърля семейните отношения, тя е свързана с нравственото преобразяване на човека.
Във философските си творби Пенчо Славейков се насочва към непреходното, “непромененото в световните промени.” В творчеството си поетът изгражда не толкоа образа на българския народ, колкото представата за утвърденото и устойчивото в духа, в характера на българина. Славейков прилага в поезията си художествени подходи, които показват близостта му със светогледа на народа.