06-08-2006, 22:32
Хвърчилото
Беше хладен следобед.Усещаше се лекият полъх на есента.Тя вече надничаше между дърветата.В Морската градина цареше тишина.Наслаждавахме се на лекото шумолене на падащите листа.
Имах ново хвърчило.Аз и татко тръгнахме към брега на морето.Гледката беше невероятна, а същевременно простичка.Море, пясък, хоризонт.Излезе вятър.Татко отпусна въжето на хвърчилото и започна да бяга с него срещу вятъра.То се издигна високо горе в небесата.След това хванах въжето аз.Тичах, а вятърът удряше лицето ми.
Незнайно как хвърчилито се заклещи в една полуразрушена постройка на плажа.Изтръпнах!То висеше като обесена надежда...Изневиделица от постройката се появи човек с дълъг прът и освободи хвърчилото.
Пуснахме го отново, вятърът го пое.
То се луташе напред-назад-така, както човек понякога се лута в това горчиво място, наречено живот.А същевременно то бе толкова красиво-като цъфнало цвете, като дете.Но се колебаеше.Колебаеше се за посоката...
Заедно-аз и татко-едвам удържахме въжето на хвърчилото.Тичахме, за да устоим на силата му.Това бе най-великият момент в живота ми.
Морето, вятърът, хвърчилото,татко и аз-всички бяхме свързани помежду си.Морето носеше вятъра, от вятъра хвърчилото се издигаше, а ние успявахме да овладеем вятъра.
.................................................. .................................................. .........................................
Татко вече отдавна го няма-може би отлетя с хвърчилото.Няма ги отдавна и стъпките ни по морския бряг.С тях си замина и моето детство.
Вечер гледам как в небето светят безброй хвърчила.Светят с усмивката на татко.
Това е един от многото ми разкази.Публикуваха го във в.Труд.Очаквам коментари, моля Ви.Написах го, когато бях на 11.Сега съм на 13.Обожавам да пиша.
Беше хладен следобед.Усещаше се лекият полъх на есента.Тя вече надничаше между дърветата.В Морската градина цареше тишина.Наслаждавахме се на лекото шумолене на падащите листа.
Имах ново хвърчило.Аз и татко тръгнахме към брега на морето.Гледката беше невероятна, а същевременно простичка.Море, пясък, хоризонт.Излезе вятър.Татко отпусна въжето на хвърчилото и започна да бяга с него срещу вятъра.То се издигна високо горе в небесата.След това хванах въжето аз.Тичах, а вятърът удряше лицето ми.
Незнайно как хвърчилито се заклещи в една полуразрушена постройка на плажа.Изтръпнах!То висеше като обесена надежда...Изневиделица от постройката се появи човек с дълъг прът и освободи хвърчилото.
Пуснахме го отново, вятърът го пое.
То се луташе напред-назад-така, както човек понякога се лута в това горчиво място, наречено живот.А същевременно то бе толкова красиво-като цъфнало цвете, като дете.Но се колебаеше.Колебаеше се за посоката...
Заедно-аз и татко-едвам удържахме въжето на хвърчилото.Тичахме, за да устоим на силата му.Това бе най-великият момент в живота ми.
Морето, вятърът, хвърчилото,татко и аз-всички бяхме свързани помежду си.Морето носеше вятъра, от вятъра хвърчилото се издигаше, а ние успявахме да овладеем вятъра.
.................................................. .................................................. .........................................
Татко вече отдавна го няма-може би отлетя с хвърчилото.Няма ги отдавна и стъпките ни по морския бряг.С тях си замина и моето детство.
Вечер гледам как в небето светят безброй хвърчила.Светят с усмивката на татко.
Това е един от многото ми разкази.Публикуваха го във в.Труд.Очаквам коментари, моля Ви.Написах го, когато бях на 11.Сега съм на 13.Обожавам да пиша.