Swann
06-22-2006, 16:38
ЕДНА ПЕЙКА ПОД ЕДНО ДЪРВО
„Ама, че странно нещо е любовта,” - помисли си Андреа. – „ Това си е истинска болест. Направо те побърква. Ставаш зависим от един човек като от дрога. Ако не си получиш дневната доза, ще полудееш. Хм, да си влюбен си е чиста диагноза… Но надали има човек, който не иска да я получи. А лек няма...или поне така си мисля. И по-добре, че няма. Така е по-добре....да няма. Да глътнеш някакво хапче и цялата магия да изчезне. Не! Даже тия, които най-много се оплакват не биха искали това. Да заместиш „сълзите на отритнатата обич” с едно студено безразличие? Не, предпочитам сълзите. Те са сладки. Нищо не може да се сравни или да замести сладката мъка. Като не можеш да направиш друго за любимия, поне да се наплачеш за него. Не помага, но дълбоко в себе си всеки, абсолютно всеки, знае, че обича да го прави. Собствените сълзи заместват „наркотика”. Или поне се опитват. Не успяват, но на нас и това ни стига. Едно хапче...и спираш да виждаш онази особена светлина, която го обгръща. Той се превръща в един от многото. А колко е странно как изведнъж започваш да виждаш „сиянието”. Изведнъж , когато той е наблизо не виждаш нищо друго. Забравяш, че светът съществува. Един човек... замества всичко! Няма го – и нещо в теб също го няма. Търсиш го в тълпата и... и можеш да видиш само, само НЕГО! Кой глупак би се отказал от всичко това?!! Никога! По-добре да боли, отколкото да виждаш само пустош. Нека боли!...а може би само се утешавам... Та аз загубих всичко..."
Тя се огледа. Не искаше да види нищо. Нямаше какво да види. Сива мартенска сутрин. Пролетта е близо, а прилича на есен..., една тридесет годишна жена седи сама на пейката под старо дърво. Пейката се намира в романтичен парк, пазещ дъха на влюбените. Разположена е едва на метър от брега; ако се приближиш, ще видиш реката, плискаща на няколко метра под теб. Колко пъти е идвала тук през последните петнадесет години...Първата любов...Да, на тази пейка седеше, когато Даниел й каза, че я обича. На тази пейка за пръв път момичешкото й сърце щеше да изхвръкне, когато я целуна. След няколко месеца той реши, че й се е наситил и й го съобщи отново, докато седяха тук.
Никола...срамежливият. И него водеше в този парк, на тази пейка. Правеше го може би само, за да й напомня. Беше заобичала това място. Но той бързо й омръзна и тя му го каза пак седейки на същото място.
Дори с Виктор се запозна на тази пейка. По-късно той й предложи брак през една лятна вечер, докато седяха тук. Това беше най-щастливия миг в живота й...или поне така си мислеше тогава. След няколко години случайно минаваше оттук сама, когато видя Виктор да целува някакво момиче на пейката.
Колко пъти беше Жулиета на какви ли не Ромеовци! Каквото и да се случваше, всеки път се озоваваха на тази пейка. Тя се беше превърнала в нейн дневник, пазещ безброй спомени за живота й. Тази пейка беше част от Андреа.
И ето, че след толкова години тя отново седеше тук...този път сама. Единственото нещо, което никога не я беше предало и, което тя не беше предала, беше една пейка. Андреа въздъхна. Загледа се в далечината. Тази гледка толкова се беше променяла, но пак си оставаше същата. Досущ като самата нея. С колко хора беше седяла на тази пейка. С колко хора беше гледала малкото късче небе над себе си. Колко, колко хора бяха минали през живота й! И сега, след толкова време, беше дошъл моментът да дойде тук сама, единствено в компанията на стотици спомени, с които я свързваше една пейка.
Изведнъж Андреа дочу стъпки. Вдигна поглед и видя в далечината млада двойка. Няколко дървета пречеха и тя не можеше да ги види добре. Явно и те не можеха да видят, че пейката е заета, защото се бяха запътили право към нея. Когато се приближиха достатъчно, Андреа видя, че момичето беше едва на около шестнадесет години, а момчето на не повече от осемнадесет.
Девойката се нацупи.
- Какво има – попита я приятелят й.
- Нищо. Тая ми е седнала на пейката.
Първо искам да ви благодаря за коментарите и критиката към поетичните ми опити.
И те, и този разказ са писани преди повече от година, просто скоро ми хрумна да ги постна някъде. Имат нужда от доста редакция, но в момента нямам нито време, нито особено желание :P
Очаквам още критика и коментари :D Думата е ваша.
„Ама, че странно нещо е любовта,” - помисли си Андреа. – „ Това си е истинска болест. Направо те побърква. Ставаш зависим от един човек като от дрога. Ако не си получиш дневната доза, ще полудееш. Хм, да си влюбен си е чиста диагноза… Но надали има човек, който не иска да я получи. А лек няма...или поне така си мисля. И по-добре, че няма. Така е по-добре....да няма. Да глътнеш някакво хапче и цялата магия да изчезне. Не! Даже тия, които най-много се оплакват не биха искали това. Да заместиш „сълзите на отритнатата обич” с едно студено безразличие? Не, предпочитам сълзите. Те са сладки. Нищо не може да се сравни или да замести сладката мъка. Като не можеш да направиш друго за любимия, поне да се наплачеш за него. Не помага, но дълбоко в себе си всеки, абсолютно всеки, знае, че обича да го прави. Собствените сълзи заместват „наркотика”. Или поне се опитват. Не успяват, но на нас и това ни стига. Едно хапче...и спираш да виждаш онази особена светлина, която го обгръща. Той се превръща в един от многото. А колко е странно как изведнъж започваш да виждаш „сиянието”. Изведнъж , когато той е наблизо не виждаш нищо друго. Забравяш, че светът съществува. Един човек... замества всичко! Няма го – и нещо в теб също го няма. Търсиш го в тълпата и... и можеш да видиш само, само НЕГО! Кой глупак би се отказал от всичко това?!! Никога! По-добре да боли, отколкото да виждаш само пустош. Нека боли!...а може би само се утешавам... Та аз загубих всичко..."
Тя се огледа. Не искаше да види нищо. Нямаше какво да види. Сива мартенска сутрин. Пролетта е близо, а прилича на есен..., една тридесет годишна жена седи сама на пейката под старо дърво. Пейката се намира в романтичен парк, пазещ дъха на влюбените. Разположена е едва на метър от брега; ако се приближиш, ще видиш реката, плискаща на няколко метра под теб. Колко пъти е идвала тук през последните петнадесет години...Първата любов...Да, на тази пейка седеше, когато Даниел й каза, че я обича. На тази пейка за пръв път момичешкото й сърце щеше да изхвръкне, когато я целуна. След няколко месеца той реши, че й се е наситил и й го съобщи отново, докато седяха тук.
Никола...срамежливият. И него водеше в този парк, на тази пейка. Правеше го може би само, за да й напомня. Беше заобичала това място. Но той бързо й омръзна и тя му го каза пак седейки на същото място.
Дори с Виктор се запозна на тази пейка. По-късно той й предложи брак през една лятна вечер, докато седяха тук. Това беше най-щастливия миг в живота й...или поне така си мислеше тогава. След няколко години случайно минаваше оттук сама, когато видя Виктор да целува някакво момиче на пейката.
Колко пъти беше Жулиета на какви ли не Ромеовци! Каквото и да се случваше, всеки път се озоваваха на тази пейка. Тя се беше превърнала в нейн дневник, пазещ безброй спомени за живота й. Тази пейка беше част от Андреа.
И ето, че след толкова години тя отново седеше тук...този път сама. Единственото нещо, което никога не я беше предало и, което тя не беше предала, беше една пейка. Андреа въздъхна. Загледа се в далечината. Тази гледка толкова се беше променяла, но пак си оставаше същата. Досущ като самата нея. С колко хора беше седяла на тази пейка. С колко хора беше гледала малкото късче небе над себе си. Колко, колко хора бяха минали през живота й! И сега, след толкова време, беше дошъл моментът да дойде тук сама, единствено в компанията на стотици спомени, с които я свързваше една пейка.
Изведнъж Андреа дочу стъпки. Вдигна поглед и видя в далечината млада двойка. Няколко дървета пречеха и тя не можеше да ги види добре. Явно и те не можеха да видят, че пейката е заета, защото се бяха запътили право към нея. Когато се приближиха достатъчно, Андреа видя, че момичето беше едва на около шестнадесет години, а момчето на не повече от осемнадесет.
Девойката се нацупи.
- Какво има – попита я приятелят й.
- Нищо. Тая ми е седнала на пейката.
Първо искам да ви благодаря за коментарите и критиката към поетичните ми опити.
И те, и този разказ са писани преди повече от година, просто скоро ми хрумна да ги постна някъде. Имат нужда от доста редакция, но в момента нямам нито време, нито особено желание :P
Очаквам още критика и коментари :D Думата е ваша.