PDA

View Full Version : Аничка



Josefinne
08-31-2006, 15:41
В този... Почти изцяло избразително-художествен форум ми се прииска все пак да си пусна едно разказче. Преди малко го драснах ей така за отпускане, та ... Кажете дали ви допада. Не е от сладникавите и може би няма да допадне на онези, които не обичат по-абстрактната страна на нещата :)

Аничка

Aничка беше на пет, когато за първи път чу онзи глас. Тя беше тогава малка и не знаеше, че на света може да има глас, а да няма гърло, от което той да излиза. Тогава тя се обръщаше след него и го викаше, говореше му. Другите деца я гледаха стреснато. „ На кого говори Аничка, учителко?” питаха те, а позастаряващата стара дама, която им преподаваше я гледаше още по-странно. Вероятно в главата й се свързваха милиони логически връзки и сега водеха по един и същи път в една мисъл. После Аничка спря да ходи на училище. Учителката казала, че Аничка обърква другите деца и не било хубаво и за нея. Трябвало да се лекува и после да дойде пак.
.
- Как се казваш, миличка? – Попита възрастният господин в големия кабинет с меки мебели.
- Аничка...- отвърна детето разсеяно, докато оглеждаше стаята. По стените на помещението бяха наредени огромни секции , препълнени с книги . Единствено над един нисък скрин, точно зад гърба й, се показваше около метър широко местенце, което доказваше, че всъщност стаята има стени, а не представлява заградено от секции място. Но дори то сякаш се опитваше да се скрие зад голяма картина в ренесансов стил на пълничка госпожа, която си мие краката в лeген. Аничка се загледа в картината.
- Обърни ми малко внимание, моля те! – малко обидено каза господинът зад масивното бюро. Аничка се извърна към него. Той беше още по-странен от стаята. По главата си почти нямаше коса. Светлината, която падаше от прозореца зад него, караше темето му да изглежда полирано и Аничка щеше да се засмее на отблясъците, ако не бе видяла после ушите на чичкото. Те бяха извънредно големи и сякаш твърде много някой ги беше дърпал. Затова, в опита си да избягат вероятно от постояният терор, бяха щръкнали встрани. Докторът може би си въобразяваше, че ги крие във вълнеподобните остатъци от коса над тях, но всъщност съзнателно се заблуждаваше. Дори той знаеше това. Аничка щеше да се засмее и на това, но той продължи разговора твърде сериозно, за да допусне подобно своеволие:
- Аничка не е име на млада госпожица. Моля, представете се!
- Анета Зафирова, уважаеми господине! – Обяви гордо момиченцето, което бе едва на пет и половина. Вместо одобрение тя получи само презрителен поглед от доктора, защото той помисли, че детето му се подигра. Това я накара да потъне още по-дълбоко в и без това прекалено огромното и меко кресло, така че едвам вече се подаваше над бюрото. Докторът записа нещо в бележника пред него. – А Вие няма ли да се представите? – посмя да наруши мълчанието между тях момиченцето.
- Аз съм Д-р Иванов – отвърна той , без да вдига поглед от тефтерчето, защото още не бе свършил със записките.
- Приятно ми е! – Жизнерадостно отвърна Аничка и стана, за да му подаде ръка над бюрото. Трябваше да мине малко време преди докторът да се усети, че момиченцето стои вече изправено с протегната към него ръка. Без да става той се здрависа с нея. Сега вече той остави тефтера настрана и Аничка се обнадежди. Всъщност тя беше много общително дете и обичаше да говори с хората. – Вие обичате ли дядо си, г-н Доктор?
Докторът определено не бе очаквал разговорът да продължи в тази посока. Но при всички положения сега вече цялото му внимание беше насочено към малкото момиче.
- Аз... – Запъна се той и инстинктивно му се прииска да погледне някоя от безбройните книги по рафтовете. – Да... Но той почина много отдавна.
- Значи сигурно още Ви е много мъчно за дядо Иван?
- Да, аз много обичах дядо си... – И сега докторът започваше вече да осъзнава как си бяха сменили местата. Макар все още момиченцето да стоеше от едната страна на тежкото бюро, а той пред прозореца, струваше му се, че тя провежда терапия на него, а не той на нея.
Тъмнокосата Аничка беше навела леко главицата си встрани. По челото й се плъзгаше една бръчица, която издаваше, че в главата й тече сложна мисъл. И сякаш нейната терапия, в тези 5 минути, които тя прекара в този кабинет, беше по-успешна от неговата, която той смяташе да проведе в следващия един час.
- Дядо Ви се казвал Иван , нали? – продължи тя. Докторът погледна снимката на бюрото си, която Аничка нямаше как да види, защото тя беше обърната с гръб към нея. На старата снимка го имаше и дядо му Иван, но от къде тя можеше да знае, че точно така се е казвал той преди 50 години?
- Да, от къде знаеш? – заинтересува се той най-наивно.
- Ах, това не беше никак трудно да се познае. Вие сам предпочитате да се представяте като негов внук, вместо като себе си. Сигурен ли сте, че не страдате от раздвоение на личността? Онзи ден мама гледа един такъв филм и аз гледах с нея. Може би Ви е толкова мъчно за него, че не искате да приемете, че той е починал?
Тук вече докторът беше в недоумение. Пред него стоеше 5-6 годишно момиченце , а му обясняваше неща, които сам беше учил в университета. И защо ще страда от раздвоение на личността...? Докторът поиска да почеше голото си теме, за да раздвижи малко мисълта си и дори вдигна ръка, но в последния момент... Някак се разубеди, сигурно от чувство за приличие. Или пък, за да не изглежда глупаво и само подпря глава в ръката си. Припомни си разговора обратно... И , да, ето! Какво дете! Беше се представил като д-р Иванов. Старецът се усмихна на детската неразрушима логика.
- Името ми е Андрей. Аз съм д-р Андрей Иванов.
- Много добре! – Зарадва се Аничка, че е постигнала целта си и в крайна сметка отношенията им отново са равни. Тя отново стана, подаде му ръка и тържествено обяви:
- Моето име е Аничка. Анета Зафирова!
Този път докторът също стана , за да се покаже и той възпитан, и силно развеселен подаде енергично ръката си на детето. После и двамата отново седнаха на креслата си. Настъпи кратко мълчание, защото докторът се чудеше коя точно тактика да предприеме, а на момичето му беше забавно да наблюдава изкривеното му и набръчкано от много подобни мисли и години лице.
- Аничке... – Започна той – Вярно ли е, че онзи ден в училище си говорила с някого, когото не си виждала.
- Съвсем е вярно, д-р Андрей! – Изявлението й в този сериозен тон още веднъж развесели мъжа и за момент той сега се сети за внука си, който беше по-малък от Аничка и още не знаеше как да се обръща към хората... Та затова понякога му викаше „бабо”. Докторът му беше единственият дядо и детето не беше научило още тая думичка.
- А ... Къде мислиш, че е човекът, който ти ги говори тези неща?
- Не зная. – съвесем невинно отговори тя. – Дори понякога ми се струва, че не е човек.- зашепна тя тайнствено - Знаете ли , много е странно, никога не съм го виждала...
- Смяташ ли, че е опасен? – зашепна и докторът предпазливо.
- Не мисля! – обяви тя високо и се облегна назад, така че почти полегна в креслото.
- И защо? Какво ти казва?
- Ами... Много работи... – Аничка започна да повдига и сваля веждите си, защото се опитваше да си спомни. – Не, наистина толкова много неща ми казва, че ми е трудно да си спомня!
- А, от кога започна да ти говори?
- Ами... Отдавна беше...
- Спомняш ли си какво ти каза за първи път?
- Чакайте да помисля... – Аничка сега се подпря и се замисли. Докторът не искаше да я прекъсва. – Ох...- Въздъхна тя по едно време...
- Не се притеснявай, моля те, помисли си.
И докторът отново започна да пише нещо в тефтерчето си. Какво нещо ли? Започна да предполага един куп болести със странни наименования. Ако бяхме в средновековието сигурно щеше да напише, че е болна душата на детето или нещо още по-страшно и фанатично. Добре, че не сме! И тъкмо се беше съвсем вглъбил в някакви анализи , задълбочено мислеше дали следващото нещо, което щеше да напише на латински, се пише с „y” или с „ie” , Аничка извика:
- Ааааахх! Сетих се!
Докторът подскочи от стола и се хвана за сърцето, което иначе сигурно щеше да хукне из стаята. И ако тя не беше едва на пет, сигурно щеше да каже нещо лошо, но вместо това само погледна към нея с интерес и я подкани да му каже.
- Значи... – Намести се тя, сякаш можеше нещо да й убива в мекото кресло. – Беше един ден... Беше слънчево и аз тъкмо се разхождах навън, но после огладнях и се прибрах. Мама я нямаше, може би е била в тоалетната, защото пък после изведнъж си дойде. Та, на масата има сладки, много хубави сладки, с шоколад, но мама не ми дава да ям много от тях. Само за десерт ми дава по една, ако е доволна от мен. И аз преди не ги стигах на масата, но последната година много пораснах ... И мама я нямаше... Нали няма да й кажете? – В очите на детето сега се запали пламък на уплаха и надежда.
- Не, няма спокойно. Тайната ти остава завинаги скрита с мен.
- А добре! – успокои се тя. Та... Има сладки на масата. И аз наскоро бях открила, че ако дръпна покривката много внимателно и бурканът със сладките се доближава до ръба на масата и аз мога да стигна до него. Така и направих и ето само след минутка бурканът беше в ръцете ми. Седнах до масата с него и тъкмо щях да го отворя, за да изям сигурно всичките сладки и гласът се обади... – Аничка замълча, а докторът се ококори и напрегна, сякаш щеше да чуе мислите на момичето. – Каза „ не кради”!
- Наистина ли така ти каза?
- Да. Баба ми чете Божийте заповеди всеки четвъртък и аз си спомням, че Господ така е казал: Не кради. И Гласът така ми каза. И сякаш го каза както баба го казва. Някак си натъртва на „кръ” ...
- А ти как се почувства от това?
- Ами... стана ми много неприятно, все едно мама си беше дошла и ме беше видяла. Сякаш някой ме видя да взимам сладките наистина. А там нямаше никого...
Докторът погледна записките си.
- А понякога гласът ми казва и разни други работи, знаете ли...- продължи след малко Аничка.
- Какви? - Заинтересува се отново многообразованият доктор.
- Ами... Онзи ден, знаете ли... До нас, близо, минава влак. И аз много обичам да се разхождам там. Качвам се по релсите и се опитвам да вървя колкото мога по-дълго, без да падна. И понякога успявам много дълго даже! – Аничка се усмихна доволно и пак заприлича на доктора на малкия му внук, затова се усмихна и той на невинността й. – И един ден пак се разхождах там , но се загледах напред. И видях, че релсите се събират там някъде при една от кулите в далечината. А после в училище госпожата разказваше, че успоредните линии никъде не се пресичат и аз попитах дали релсите на влака са успоредни. Госпожата каза, че били успоредни и .... И тогава гласът попита „ А защо се пресичат в далечината тогава”, но мен ме беше страх да попитам. Все пак госпожата в училище казва, че тя знае много повече от нас. И аз мисля, че винаги е права. Реших, че съм се объркала, но гласът настояваше „ защо се пресичат, защо се пресичат!?” и аз му казах да млъкне... И тогава госпожата се разсърди...
Аничка загледа надолу тъжно. Тогава беше спряла да ходи на училище и й беше много мъчно за приятелите. Тя не знаеше, защо вече 2 седмици не ходи на училище. Не беше болна, не беше и ваканция. Мислеше, че госпожата й се е разсърдила и не иска вече да я вижда.
Докторът пък пак погледна записките си с всичките страшни болести на латиниски. И го хвана срам, че е написал такива глупости.
. Той скъса листчето от бележника, смачка го яростно и го хвърли в кошчето до себе си тайно. Аничка нямаше да разбере какво е написал там, но него го беше срам. После поговори малко с нея, обясни й, че няма нищо страшно и че всичко е наред. После щеше да поговори и с родителите й и всичко щеше да стане ясно. Аничка си беше съвсем нормално малко момиченце, в което просто растеше вече не просто дете, а човек. Човек, който се съмнява в това, което вижда и дори в себе си. Човек, който търси истината и правилното. А той замалко да я изкара луда....
Признайте си, че и вие си мислехте, че Аничка е луда? Колко са странни големите, как не разбират детската неразрушима логика, а все мислят най-най-лошото...
2ра редакция

midian
08-31-2006, 15:55
Добро е.

sunny_girl16
08-31-2006, 16:00
Mn hubavo razkazche :-) Dosta si talantliva

08-31-2006, 17:23
наистина е много добро,харесва ми


Dosta si talantliva
тъй като съм чела и други твои работи,се съгласявам със sunny_girl16 :wink:

хубаво ще е ако ни драснеш и някоя друга твоя творба :)

ht_7j
08-31-2006, 17:59
Napylno chestno...Ne si pomislih,che e luda. Decata na tolkova malka vyzrast ponqkoga "imat" vyobryjaemi priqteli. Tova e normalno. V nachaloto tova si pomislih. No sled kato momicheto prizna koe e pyrvoto neshto, koeto glasyt i e kazal, stana qsno, che e syvestta i i che tq vsyshtnost porastva.

Haresa mi kak go opisa obache. S interes chetoh.

Josefinne
08-31-2006, 18:07
Napylno chestno...Ne si pomislih,che e luda. Decata na tolkova malka vyzrast ponqkoga "imat" vyobryjaemi priqteli. Tova e normalno. V nachaloto tova si pomislih. No sled kato momicheto prizna koe e pyrvoto neshto, koeto glasyt i e kazal, stana qsno, che e syvestta i i che tq vsyshtnost porastva.

Haresa mi kak go opisa obache. S interes chetoh.

M да, като цяло теорията малко ми куца. Първо мислех тя да е на 7, защото и без друго е рано на 5 да ходи на училище, но да кажем, че е на детска градина. Но пък 7 е късно да разбира за гласовете на съвестта и съмненията на логичният човек... Все пак :) Просто исках да кажа нещо :D

ht_7j
08-31-2006, 18:23
M да, като цяло теорията малко ми куца. Първо мислех тя да е на 7, защото и без друго е рано на 5 да ходи на училище, но да кажем, че е на детска градина. Но пък 7 е късно да разбира за гласовете на съвестта и съмненията на логичният човек... Все пак :) Просто исках да кажа нещо :D [/quote]

Ako nqkoi ti kaje, che ne e haresal razkaza, zashtoto momicheto e na 5, a togava ne se hodi na uchilishte, znachi se chudi kakvo da izmisli, zashtoto ne razbira smisyla. V razkazi s podobna tematika, godinite ne sa ot znachenie. Teoriqta ti ne kuca, dobra e. S nqkoi korekcii, shte stane oshte po-dobre. Ot pyrviq pyt nishto ne stava idealno. ;) Malko rano izdade, che ne e luda, kogato opisa reaktziqta na doktora sled pyrvoto priznanie za sladkite.

Josefinne
08-31-2006, 18:45
M да, като цяло теорията малко ми куца. Първо мислех тя да е на 7, защото и без друго е рано на 5 да ходи на училище, но да кажем, че е на детска градина. Но пък 7 е късно да разбира за гласовете на съвестта и съмненията на логичният човек... Все пак :) Просто исках да кажа нещо :D

Ako nqkoi ti kaje, che ne e haresal razkaza, zashtoto momicheto e na 5, a togava ne se hodi na uchilishte, znachi se chudi kakvo da izmisli, zashtoto ne razbira smisyla. V razkazi s podobna tematika, godinite ne sa ot znachenie. Teoriqta ti ne kuca, dobra e. S nqkoi korekcii, shte stane oshte po-dobre. Ot pyrviq pyt nishto ne stava idealno. ;) Malko rano izdade, che ne e luda, kogato opisa reaktziqta na doktora sled pyrvoto priznanie za sladkite.[/quote]

Ами сподели какво корекции според теб трябва да се нанесат, за да стане по-одбре. Иначе реших, че читателят не е глупав и сам се е сетил това, което и докторът. От там нататък всичко става ясно, това е развръзката, която не е задължително в последното изречение :)

ht_7j
08-31-2006, 19:01
Ами сподели какво корекции според теб трябва да се нанесат, за да стане по-одбре. Иначе реших, че читателят не е глупав и сам се е сетил това, което и докторът. От там нататък всичко става ясно, това е развръзката, която не е задължително в последното изречение

Prava si, che razvryzkata izobshto ne e zadyljitelna v poslednoto izrechenie. No v tozi razkaz, vse pak idva malko po-rano. Ne se gubi interesa v nikakyv sluchai, po-skoro naprejenieto, iznenadata. No az taka mislq samo. Moje bi podoben stil na men mi haresva. Ti si avtoryt i ti reshavash kak shte pishesh. Az ne sym tolkova kompetentna, za da ti davam syvet za konkretni korekcii. Samo izrazih mnenie.

Nqkoi po-gore e napisal, che e chel i neshto drugo ot teb. Shte se porazrovq da vidq. (Otdavna ne sym vlizala vyv foruma.) ;)

databglubi
08-31-2006, 20:51
Много е хубаво =D> =D> =D>

Boot
08-31-2006, 23:52
Аз ще започна с прозаичното - пише се лЕген. Както и да е.
Иначе е готино. Аз не мислех Аничка за луда. Както и да е.
Пак да кажа - изкефи ме, но днес не мога да чета критично и се оставям само на цялостната идея, която в случая е яка... :)

SeXyTo_f
09-01-2006, 10:41
Много е сладурско 8-[

Josiee
09-01-2006, 22:39
Аз ще започна с прозаичното - пише се лЕген. Както и да е.
Иначе е готино. Аз не мислех Аничка за луда. Както и да е.
Пак да кажа - изкефи ме, но днес не мога да чета критично и се оставям само на цялостната идея, която в случая е яка... :)ще го имам предвид в следващата редакция :)

Angel_Girl
09-02-2006, 00:53
Много е хубаво и много ми хареса. :D =D>