gorskata_feja
10-29-2006, 14:19
Това е началото на един разказ, който тръгнах да пиша преди известно време... Много ми е интересно какво ще кажете. :)
Сянката на спомена
В тъмната стая, както всяка вечер, царуваше тишината. Едвам долавяйки се чуваше вдишването на въздух. Момичето смирено лежеше в леглото си и се мъчеше да заспи. Но тази вечр нещо бе различно. От прозореца на стаята й се усмихвха весели звездички, а луната озаряваше лицето й. Тя незнаеше, но усещаше, че ще се случи нещо. Заслушана в тишината чу стъпки. Незнаеше от къде идват, нито защо, но приближаваха. Бяха все по-близо, чуваха се все по-силно, тя притай дъх и вратата се отвори. От страх едвам отвори очите си, за да разбере кой бе незнайният гост. А на вратата имаше само силует, чийто очертания й бяха познати...
В тъмнината се открояваха само тъмните очертания на среднощния посетител, но тя знаеше, че сянката познаваше мястото много добре.Тя чувстваше, че тази нощ е специялна, че нещо важно ще се случи в живота й. Плахо въздъхна и прошепна: “Кой си ти?” А в мрака силуетът така и не помръдна... Тя отново промтлви – “Защо си тук?”, но отговор така и не получи. Продължи да гледа плахо към отворената врата и с бавни движения протегна ръката си, за да запали лампата... Много искаше да види чия е тази сянка и защо е тук.
Опитвайки се да открие ключът за лампата, осъзна, че гостенинът й си бе отишъл без дори да усети тя затвори очи, една сълза се спусна по бузите й и падна върху копринената възглавничка, а след миг се бе понесла към страната на сънищата...
След безкрайно дългата нощ тя се събуди и осъзна, че в пустата стая се бе случило нещо, което завинаги щеше да промени животът й. Цяла сутрин лежеше в леглото си и мислеше за отминалата вечер. Тя се чудеше от къде познаваше този силует, дали това не беше мъжът, когото отдавна бе загубила. Тя знаеше, че той не би се върнал след случилото се между тях преди толкова години. Потънала в мислите и спомените си неутешно забеляза как денят беше стигнал върховата си точка, а тя не бе усетила това. В един момент усъзна, че вече закъснява и момичетата биха се притеснили за нея. Стана от леглото си, облече първото, което попадна пред погледа й и тичайки излезе от стаята си...
Вървеше по улицата и мислеше... Светът й се бе променил, измъчваха я хиляди спомени. Спомени за всичко, което бе изживяла и мъчителни мисли за това, което бе пропуснала от страх да не сгреши. И без да усети как, тя бе стигнала до кафенето, в което прекарваше следобедите си.
Тя отвори вратата и погледна към една от масите, но не откри никого, в съзнанието й изплува ликът на човека, който бе загубила... Обърна се и откри приятелките си, с бавни стъпки се приближи до тях и седна без да каже и дума. Момичетата вийдаха, че става нещо с нея, но решиха да я оставят тя самата да каже какво си мисли. По погледът й личеше, че тъгува, а по лицето се усещаше, че нещо важно се е случило с нея. Незнаейки какво да правят момичетата започнаха да говорят за обичаините неща. Докато Леона си мислеше какво е станало изминалата нощ и дали сянката ще се върне отново, Катрин и Елена обсъждаха дребни неща, в сравнение със случилото се. Леона почти не се включваше в разговора и това накара момичетата да се притеснят. “ Тя винаги е била весела.” Си мислеше Катрин, а Елена се усмели и я попита: “Какво се е случило Леона? Защо си тъжна?”, а Леона просто каза: “Не съм тъжна, просто животът ми поднесе изненада...” и с неухота разказа какво се бе случило предишната нощ...
Изумени от чутото Катрин и Елена я прегърнаха, защото знаеха какво се бе случило преди 5 години, чувстваха, че историята започва отначало и знаеха, че в този момент Леона има най-голяма нужда от подкрепа...
Остатъкът от деня трите приятелки прекараха в разходки из парка, похапваха сладолед и се забавляваха, но тъжните мисли така и не напуснаха съзнанието на Леона. И тя знаеше, че нощта вече приближава и ще трябва да се разделят, за да се приберат вкъщи и да поспят. А на следващият ден отново да бъдат заедно.
Когато слънцето започна да спуска лъчите си момичетата се разделиха и Леона се върна отново в стаята си. Луната отново узари тъмната нощ и звездите засияха както никога до сега... Леона не можеше да заспи и седна до прозореца. Загледана в небето си спомни красивите нощи, когато тя и Джеймс лежаха на една полянка и кръщаваха звездите, кръщаваха ги не с имена, а със спомени, спомени за всичко изживяно между тях джамата, за прекрасните мигове и невероятните целувки до онази нощ, в която той си бе заминал...
Приближаваше полунощ, а Леона все повече искаше да върне времето назад, за да го спре и да бъдат заедно... По лицето й отново потекоха сълзи, а луната ги озаряваше така, сякаш бяха капчици роса върхо кърваво червена роза...
Отново бе тихо, а в леглото й бе толкова пусто... И в тази нощ се чуха стъпки, те приближаваха, но Леона знаеше, че ако сега запали лампата сянката ще си отиде и може би никога няма да се върне, а тя не искаше това. Вратата отново се отвори и същият силует стоеше там отново, както миналата нощ. Леона се опитваше да открие очите на сянката и сякаш успя, а в тях се отразяваше луната. Вгледана в погледа му тя промълви “Познавам тези очи! Чувствам го!”, а сянката без дори да помръдне се вглеждаше в нежното й лице, озарявано от лунните лъчи... Постоя миг, два, но сякаш цяла вечност, после кротко се приближи до леглото и оправи завивките на Леона, защото тя бе заспала. И посещението му тази нощ бе завършило, обърна се, затвори вратата и си отиде...
Moderated by miloto
т.1 от Правилника :!:
Сянката на спомена
В тъмната стая, както всяка вечер, царуваше тишината. Едвам долавяйки се чуваше вдишването на въздух. Момичето смирено лежеше в леглото си и се мъчеше да заспи. Но тази вечр нещо бе различно. От прозореца на стаята й се усмихвха весели звездички, а луната озаряваше лицето й. Тя незнаеше, но усещаше, че ще се случи нещо. Заслушана в тишината чу стъпки. Незнаеше от къде идват, нито защо, но приближаваха. Бяха все по-близо, чуваха се все по-силно, тя притай дъх и вратата се отвори. От страх едвам отвори очите си, за да разбере кой бе незнайният гост. А на вратата имаше само силует, чийто очертания й бяха познати...
В тъмнината се открояваха само тъмните очертания на среднощния посетител, но тя знаеше, че сянката познаваше мястото много добре.Тя чувстваше, че тази нощ е специялна, че нещо важно ще се случи в живота й. Плахо въздъхна и прошепна: “Кой си ти?” А в мрака силуетът така и не помръдна... Тя отново промтлви – “Защо си тук?”, но отговор така и не получи. Продължи да гледа плахо към отворената врата и с бавни движения протегна ръката си, за да запали лампата... Много искаше да види чия е тази сянка и защо е тук.
Опитвайки се да открие ключът за лампата, осъзна, че гостенинът й си бе отишъл без дори да усети тя затвори очи, една сълза се спусна по бузите й и падна върху копринената възглавничка, а след миг се бе понесла към страната на сънищата...
След безкрайно дългата нощ тя се събуди и осъзна, че в пустата стая се бе случило нещо, което завинаги щеше да промени животът й. Цяла сутрин лежеше в леглото си и мислеше за отминалата вечер. Тя се чудеше от къде познаваше този силует, дали това не беше мъжът, когото отдавна бе загубила. Тя знаеше, че той не би се върнал след случилото се между тях преди толкова години. Потънала в мислите и спомените си неутешно забеляза как денят беше стигнал върховата си точка, а тя не бе усетила това. В един момент усъзна, че вече закъснява и момичетата биха се притеснили за нея. Стана от леглото си, облече първото, което попадна пред погледа й и тичайки излезе от стаята си...
Вървеше по улицата и мислеше... Светът й се бе променил, измъчваха я хиляди спомени. Спомени за всичко, което бе изживяла и мъчителни мисли за това, което бе пропуснала от страх да не сгреши. И без да усети как, тя бе стигнала до кафенето, в което прекарваше следобедите си.
Тя отвори вратата и погледна към една от масите, но не откри никого, в съзнанието й изплува ликът на човека, който бе загубила... Обърна се и откри приятелките си, с бавни стъпки се приближи до тях и седна без да каже и дума. Момичетата вийдаха, че става нещо с нея, но решиха да я оставят тя самата да каже какво си мисли. По погледът й личеше, че тъгува, а по лицето се усещаше, че нещо важно се е случило с нея. Незнаейки какво да правят момичетата започнаха да говорят за обичаините неща. Докато Леона си мислеше какво е станало изминалата нощ и дали сянката ще се върне отново, Катрин и Елена обсъждаха дребни неща, в сравнение със случилото се. Леона почти не се включваше в разговора и това накара момичетата да се притеснят. “ Тя винаги е била весела.” Си мислеше Катрин, а Елена се усмели и я попита: “Какво се е случило Леона? Защо си тъжна?”, а Леона просто каза: “Не съм тъжна, просто животът ми поднесе изненада...” и с неухота разказа какво се бе случило предишната нощ...
Изумени от чутото Катрин и Елена я прегърнаха, защото знаеха какво се бе случило преди 5 години, чувстваха, че историята започва отначало и знаеха, че в този момент Леона има най-голяма нужда от подкрепа...
Остатъкът от деня трите приятелки прекараха в разходки из парка, похапваха сладолед и се забавляваха, но тъжните мисли така и не напуснаха съзнанието на Леона. И тя знаеше, че нощта вече приближава и ще трябва да се разделят, за да се приберат вкъщи и да поспят. А на следващият ден отново да бъдат заедно.
Когато слънцето започна да спуска лъчите си момичетата се разделиха и Леона се върна отново в стаята си. Луната отново узари тъмната нощ и звездите засияха както никога до сега... Леона не можеше да заспи и седна до прозореца. Загледана в небето си спомни красивите нощи, когато тя и Джеймс лежаха на една полянка и кръщаваха звездите, кръщаваха ги не с имена, а със спомени, спомени за всичко изживяно между тях джамата, за прекрасните мигове и невероятните целувки до онази нощ, в която той си бе заминал...
Приближаваше полунощ, а Леона все повече искаше да върне времето назад, за да го спре и да бъдат заедно... По лицето й отново потекоха сълзи, а луната ги озаряваше така, сякаш бяха капчици роса върхо кърваво червена роза...
Отново бе тихо, а в леглото й бе толкова пусто... И в тази нощ се чуха стъпки, те приближаваха, но Леона знаеше, че ако сега запали лампата сянката ще си отиде и може би никога няма да се върне, а тя не искаше това. Вратата отново се отвори и същият силует стоеше там отново, както миналата нощ. Леона се опитваше да открие очите на сянката и сякаш успя, а в тях се отразяваше луната. Вгледана в погледа му тя промълви “Познавам тези очи! Чувствам го!”, а сянката без дори да помръдне се вглеждаше в нежното й лице, озарявано от лунните лъчи... Постоя миг, два, но сякаш цяла вечност, после кротко се приближи до леглото и оправи завивките на Леона, защото тя бе заспала. И посещението му тази нощ бе завършило, обърна се, затвори вратата и си отиде...
Moderated by miloto
т.1 от Правилника :!: