Лилиан
10-30-2006, 20:34
Вървях си преди седмица из факултета. И изведнъж иззад ъгъла изскочи нещо. Паднах на земята и прекарах няколко минутки там в безсъзнание. Осъзнах се. Огледах се. На мен се беше надвесила жена, облечена в розово. Бях се блъснала в нея. Беше Афродита. Отначало се почудих какво ли би могла да прави тя в моя факултет. Та в него има не повече от 50 момичета. Но за нея няма граници. "Ела - усмихна ми се тя - имам нещо за теб." Последвах я, набивайки крак. Нещото се оказа високо една глава над мен с дълга кестенява коса и ослепителна усмивка. Всъщност се оказа препил колега. Преснима лекции от мен и ме покани на запой с едни математици (те горките или се пропиват, или лудват).
И така пича стана "мой", също както беше обещала. Пишехме заедно на лекции, разхождахме се, запивахме с математиците. Изведнъж Слънцето изгря за мен. Когато стъпвах, всъщност плувах във въздуха. Погледа ми беше устремен нагоре. Съзнанието ми достигаше до нови хоризонти. Света беше станал златисто-розов. Небето - близко, а мечтите - на един поглед разстояние. Имах стимул, исках да стана по-добра, по-умна, по-красива. Заради него. Хвърлях щастливи усмивки навсякъде. Дори не гледах начумерено красавиците из рейсовете. Каменния танк по пътя към университа ми изглеждаше като каменен бог, който предвещава срещата с любимия...
Минаха два дни, през които не можах да го видя. Чаках усмихната пред аудиторията с тетрадката в ръка той да се появи за лекции. Той дойде, не ме погледна. Седна до мен, не се усмихна. Нещото, което не беше наред - той не искал повече да излиза с мен, защото просто ме бил забил ей така.
Все едно някой ме прониза със стрела. Бях уловена на въдичката на собствената си любов.
На връщане от университета я срещнах пак. Беше облечена в сиво-черно, с развяна коса и начумерен поглед. Вдигна рамене и се изпари във вятъра и мъглата...
И така пича стана "мой", също както беше обещала. Пишехме заедно на лекции, разхождахме се, запивахме с математиците. Изведнъж Слънцето изгря за мен. Когато стъпвах, всъщност плувах във въздуха. Погледа ми беше устремен нагоре. Съзнанието ми достигаше до нови хоризонти. Света беше станал златисто-розов. Небето - близко, а мечтите - на един поглед разстояние. Имах стимул, исках да стана по-добра, по-умна, по-красива. Заради него. Хвърлях щастливи усмивки навсякъде. Дори не гледах начумерено красавиците из рейсовете. Каменния танк по пътя към университа ми изглеждаше като каменен бог, който предвещава срещата с любимия...
Минаха два дни, през които не можах да го видя. Чаках усмихната пред аудиторията с тетрадката в ръка той да се появи за лекции. Той дойде, не ме погледна. Седна до мен, не се усмихна. Нещото, което не беше наред - той не искал повече да излиза с мен, защото просто ме бил забил ей така.
Все едно някой ме прониза със стрела. Бях уловена на въдичката на собствената си любов.
На връщане от университета я срещнах пак. Беше облечена в сиво-черно, с развяна коса и начумерен поглед. Вдигна рамене и се изпари във вятъра и мъглата...