we nz dali tva 6e ti svar6i nqkva rabota,ama......eto za seki slu4ai
1.Дон Кихот - безумец и мъдрец
През XVIв. в Испания се появява втората по разпространение в света книга след Библията - романът на Сервантес "Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча". Още с първата си част тази тровба събужда огромен интерес, който е жив и до днес.
Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие.
Мъдрец в своите намерения, в своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост.
Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого обеднял идалго дон Кихада (Кесада, Кехана) решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплътено от него в мечтата му за Златния век. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и за саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми "да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотре*и и възстановява правата на онеправданите".
Задачите които си поставя идалгото, показват неговата способност да наблюдава, трезво да преценява действителността, да не затваря очите и сърцето си за неправдата и социалните проблеми, за страданията на хората около себе си. Състраданието към тяхната зла участ и любовта му към всички онеправдани раждат хуманистичния идеал на Дон Кихот. Като типичен човек от Ренесанса, героят мечтае за "Златния век", когато хората не са знаели злокобните думи "твое" и "мое", ползвали са се направо от даровете на природата и са вижеели в "мир, приятелство и сговор". По време на своите три похода и особено при последните два идалгото, вече "посветен" в рицарско звание, допълва представата на читателя за идеала, към който се стреми, излагайки разбианията си идеалното общество, в което няма потисници и потискани, хора с отнета свобода, престъпници, лъжци и личност без очи за красотата...
Рицарят на печалния образ изгражда този идеален свят чрез своето мъдро слово под формата на описания, разсъждения, разпалени спорове и най-вече - чрез съветите към Санчо - верния приятел и оръценосец. На базата на тези мъдри съвети и на своята здрава селска природа Санчо Панса, макар и подло измамен, изгражда прекрасен, хармоничен свят на "острова", който "управлява".
За да достигне своя идеал, идалгото е убеден, че е нужно действие. А действеността е едно от най-важните измерения на ренесансовата личност. Именно такава е личността на Сервантесовия герой. За съжаление обаче "рицарят на печалния образ" се ражда твърде късно - по времето на кризата на хуманизма, криза, която изживява и самият той. Тя се появява в резултат на сблъсъка на неговия мъдър хуманистичен идеал с грубата, жестока действителност, в която героят живее и която не успява да промени. Смъртта му - може би най-трагичният момент в романа, е закономерна, защото към нея рицарят сякаш неотклонно върви през трудните дни на своите походи. Защото не открива подходящите средства, с които да води битката срещу злото. Неговият рицарски атрибути - въоръжение, кон, оръценосец, дама на сърцето, израз на пародийното в романа, го превръщат в комичен герой. Враговете, срещу които води многократните си битки, и раните, които получава, превръщат постепенно комичното в трагично. Може би в края на своите странствания и особено след като е победен от мнимия рицар на бялата луна, Дон Кихот разбита безсмислието на своята борба. И помъдрява. Този факт тревожи читателя, обикнал "единственият странстващ рицар" и повярвал в мъдростта на неговия прекрасен идеал. Той измъчва и Санчо - "единственият странстващ оръженосец", защото селянинът не само е повярвал в мъдрите слова на Дон Кихот, не само се е докоснал до идеала на рицаря, а защото сам се е превърнал в пример за хуманизъм и вяра.
Дон Кихот умира. Не във битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Но това не означава смърт на идеала, защото със своята висока нравственост и самоотвержената си борба срещу злото Дон Кихот заживява извън Испания и XVIв., извън страниците на творбата, чийто герой е, за да се превърне в модел на поведение за всички времена.
В романа на Сервантес главните герой, Дон Кихот и Санчо Панса, чрез своите противоположни образи пробуждат едновременно смях и съчувствие у читателя.
В края на романа те изграждат възхищение у читателя към техните образи.
В началото на романа Дон Кихот и Санчо Панса са две напълно противоположни личности, но в края му Санчо се доближава много до образът на своят господар.
Външността на Дон Кихот е напълно противоположна на тази на Санчо Панса.
Дон Кихот е описан като висок, слаб, жилест, а неговият оръженосец е дребен и пълен. Дон Кихот е испански благородник, начетен, образован. Той говори доста приповдигнато за разлика от Санчо който е прост селянин и езикът му е доста простоват. Дон Кихот, като един истински рицар, никога не се оплаква, а неговият спътник се оплаква при всяка несгода или болежка.
“ – Мълчи! – каза строго Дон Кихот, мъчейки се с бодростта на духа си да заглуши телесната болка, която усещаше.”
Дон Кихот и Санчо са поели по пътя на приключенията тласкани от различни подбуди. Рицарят обикаля широкият свят за да помага на хората в беда, да брани беззащитните, да бъде истински рицар. Верният му оръженосец Санчо поема към приключенията воден от съвсем други подбуди. Той се надява да забогатее и дори да стане губернатор на остров.
“...имало случай, когато такива оръженосци, участвали в приключенията на своите рицари, са ставали владетели на големи чифлици и дори на цели острови. С такива примамливи изгледи той в края на краищата така замая главата на Санчо Панса, че той реши да напусне къщата си, семейството си за да вземе участие в подвизите на рицаря. “
Дон Кихот пречупва светът през призмата на собственото си въображение. Той живее в свой измислен свят където е велик рицар. Дон Кихот преплита силното си въображение с реалността. За околните изглежда безразсъден, дори луд.
А Санчо ? Неговият здрав разум го държи на земята.
Макар и твърде различни, пътешествията, приключенията които приживявът заедно променят Санчо. Докато в началото на роман прагматично мислещият Санчо трезво различава ханчетата от замъците и козите от хората и е склонен да се подиграва жестоко на господаря си, по – късно той не веднъж заявява верността си към Дон Кихот и постепенно мисълта му се озовава в плен на трогателно човечните разсъждения на странстващият рицар. Дон Кихот до толкова успява да промени Санчо Панса, че след като съкровената мечта на неговият оръженосец се сбъдва – да стане губернатор на остров, Санчо се отказва от властта след като преценява, че не става за владетел.
“На мен повече ми прилича сърпът, отколкото губернаторският жезъл.
При това Санчо си тръгва без да заграби нищо по време на своето управление .
“Аз съм роден гол и гол ще си умра. Нищо не спечелих и нищо не загубих. Напускам губернаторството без пара без пара в джоба, а не като другите губернатори. “
В началото творбата Дон Кихот и Санчо Панса са коренно различни, но тяхното пътешествие по широкия свят ги сближава. Но в нейния края, оръженосецът заприличва на своят господар – Дон Кихот де Ла Манча.
2.Изцяло в плана на пародията е развито повествованието в първите шест глави на романа на Сервантес, в които се описват премеждията на знаменития рицар Дон Кихот.
Озовал се сред козарите (IX глава), героят се впуска в опасно приключение – да приобщи чрез тайнството ан словот група обикновени люде към идеалиете, в служба на които се е обрекъл да служи като странствуващ рицар. Дон Кихот произнася пред тях прочутата си реч за “Златния век” от дълбочината на сърцето си, така както човек говори на самия себе си или насаме с бога, в който вярва.
Героят на Сервантес доказва тук за първи път, че човек с безпределна вяра в духовното преобразяване на хората, във възможностите на собствения си високоблагороден, безкористен ум. В крайна сметка Дон Кихот успява да просветли смаяните козари не е с изисканото си ораторско майсторство, а със завладяващото си външно излъчване. Авторът неведнъж упоменава в тази ситуация бледото му, изпито лице, очите му, излъчващи трескав плам. Те се съчетават с изградения до този момент външен портрет на героя в нашето съзнание: посивели коси, орлов, малко пречупен нос, увинсали черни мустаци.
Странният идалго е висок, мършав, тънъй йати върлина, с дълги кокалести ръце, в чиято мрежа от жили тупти воля за живот. Седнал върху едно корито сред козарите, стиснал в ръка шепа жълъди, Дон Кихот размишлява дълбокомъдрено на глас, произнася възбудено вълнуващи слова, изпълнени с надежда и любов. Хората, живеели в Златния век, “съвсем не са знаеи двете слова “твое” и “мое”, изразявали любовта “с простота и непринуденост, както са я чувствали”
В дълбоката си съшност героят на Сервантес си остава дете. Той носи покоряващата искреност, непосредственост и безкористност на детето. Симпатията ни към него се ражда още от в началото, когато той се насочва увереноо към рицарското поприще. Дон Кихот дава своеобразен обет за бедност и излиза от дома си без стотинка. Той отказва да плати в храна, защото като рицар се смята освободен от задължението да плаща. Практично мислещия ханджия, който го освешава в рицарско звание, се опитва да му внуши, че трябва да носи винаги с себе си пари и чисти ризи. По-нататък самоотверженият рицар ни става близък с трогателните си усилия да прикрива бедността си, която, както ще видим, е само материална оскъдица, но в никой случай духовна нищета.
Главния стимул, който вдъхновява подвизите на странствуващия рицар от Ла Манча, е неизтощимата му обич към човешкия род. Осъществяването на тази дълбока вътрешна подбуда, която тласка героя на Сервантес към все нови и нови подвизи, му доставя безгранично удоволствие – удоволствието на изпълнения дълг към страдащото човечество. Дон Кихот решава сам как да се справи с злото в света, без да признава над себе си никаква власт, нито закон.
Той се ръководи от собствения си рицарски усер за неправда и справедливостта, чиато безпогрешност, макар и понякога оспорима, доказва дълбоко хуманната му ангажираност в разрешаването на извечните проблеми на човешкия род.
Чувството за справедливост е извънредно развито у странствуващия рицар Дон Кихот. Неговата жертвоготовност за възцаряването на милосърдието и праволюбието на земята е може би най-пленителната черта в характера му, с която той предизвиква съпричастието на търсещия истината читател. Рицарят от Ла Манча е непримирим с несправедливостите. Той ги наказва незабавно, без да се коле*ае, както природата и богът наказват неправдите и прегрешенията в света. Той раздава правосъдие бързо и действено, произнасянето на присъдата и изпълнението на наказанието са за него едно и също действие. Като изправя неправдите, Дон Кихот не се настървява срещу виновниците, защото вярва, че човешката природа е поправима и поученията могат да я върнат в праведния път. Героят на Сервантес си дава сметка, че когато наказанието не е естествен, непосредствен отклик на извършената постъпка, то се превръща в мярка на абстрактното правосъдие, пробужда ненавистта на всяко честно сърце.
Въвеждането на оръженосеца Санчо Панса в повествованието изменя рязко замисъла и строежа на романа “Дон Кихот”. От този момент всички събития в творбата вече се оценяват от второто, не по-малко будно съзнание – съзнанието на трезвомислещия, пресметлив селянин, който е свикнал да анализира всичко около себе си, като изхожда от непреходната мъдрост на народните умотворения. Веригата от пословици, които седи Санчо, постепенно отвежда читателя достатъчно далеч от повода, който ги е предизвикал. Мъдрите сентенциозни поучения на оръженосеца се превръща в своеобразен втори смислов пласт в романа на Сервантес. Според Исак паси поговорката “По-добре врабче в ръката, от колкото орел в небесата” характеризира най-кратко първоначалния утилитаризъм на съселянина на Дон Кихот, който става негов спътник в дръзновените му авантюри, подтикван от надеждата да стане губернаор на остров.Известният наш учен обаче не се съгласява с оценките на традиционната критика, която подхранва едностранчивото твърдение, че оръженосецът е “Дон Кихот” е въплащение на грубия нарктицизъм и елементарен материализъм: “Санчо Панса е значително по-сложна фигура, за да може да се вмести в тази еднолинейна схема. Той се променя, търпи еволюция, превръща се в алтер его (двойник) на Дон Кихот. Еволюцията на оръженосеца е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите.”
След осем дни Санчо се отказва от губернаторството, изоставя мечтата си да натрупа бързо пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта, подтикван не само от практичната си трезвост, а и от отзивчивата си съпричасност към мъдрите уроци, получени от рицаря Дон Кихот.
Мъдростта на Дон Кихот се оказва не по-малко заразителна от лудостта му.
Героят на Сервантес като че ли води двоен живот-един живот, озарен от прозорлив интелект, и друг-изпулнен с безумни въжделения и подвизи, до такава степен, че някои са склонни да разграничават два, вместени в протагониста, персонажа. От лудостта на Дон Кихот е повлиян Санчо, пред когото господарят му не без основание подхвърля: “Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам не изглеждаш по-трезв от мен.”
Наисина Дон Кихот е безрасъден, но съвсем не е луд; самият автор обаче не е бил първоначално толкова убеден в това
Много често, когато най-съкровеното в нас, когато вечно човешкото, което се таи в дълбочините на нашите духовни недра, се надигне изведнъж, напре, види бял свят и с мощен вик изяви желанията си, ние изглеждаме луди или се преструваме, че сме луди, за да ни бъде простен нашият героизъм.
Дон Кихот не е смес от разум и безумие. Той е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта. В лудостта на Дон Кихот има система. Луостта на героя превръща несъвършенството на света и в съвършенството на идеала. Скритият разум в лудостта му търси доброто там, където има само престъпление, порок и корист...
Лудостта на Санчо панса е почти така безгранична, както и лудостта на неговия господар, а в някои случаи дори я надвишава.” Важно е да се подчертае, че между двата персонажа, вградени в образа на Дон Кихот, никога не настъпва разрив. В състояние на безумие той показва много дълбокомъдрени мисли, а понякога в състояние на трезвомислие върши нелепи лудории, от които после се срамува.
Дон Кихот е възвишен в смешното и той предизвиква на единоборство не друг, а хищния лъв. Той е смешен в възвишеното и великата любов на странствуващия рицар се насочва към Алдонса Лоренсо, най-сръчната жена в соленето на свинското месо. Ренесансът показва смешното и възвишеното не само като съществуващи едно до друго, но и като преминаващи едно в друго.”Сложната обстановка в Испания в края на 16 век обуславя също специфичния смешно-печален комизъм, с който са възпроизведени неудачите на смехотворния рицар на печалния образ.
Единството и целостта на романа “Дон Кихот” са обусловени не толкова от факта, че в двата му тома има точно толкова художествен материал, колкото е необходмо, а от единството на противоречието, художествения роблем и ситуацията, чрез която е пресъздаден многоликият живот: Дон Кихот – Санчо Панса, илюзорността на действителността и дествителността на илюзията.
3.Човешката личност е един микрокосмос,чиято значимост и ценност много често са поставени на изпитание от обективната реалност и затова илюзията се превръща в свещн оазис, който съхранява личността.
Светътна илюзята е необятен, както безграниична е мечтата и дава сили на човека, надхвърлящи реалните, изгражда възможността човекът да се чувства свободен, а този порив е градиво-величав и намири израз в думите на мъдреца Дон Кихот:”Свободата е най-вишето благо.”.
Човекът е сложно триединство на чувсто, мисъл и действие. В света на илюзиите той разгръща чувства и мисли, но често пъти действията му се разминават с действителността. Това е естествено, защото въображаемия свят е отражение на мечтата за хармония, която липсва в реалността, и стремежът да бъде вписана в нея, неизбежно поражда съпротива, а понякога и трагикомични резултати.
Философската максима на Дон Кихот: “Истината не е това, което е, а това, което трябва да бъде.” отразява мечтата за свят на справедливост и равноправие, на хуманност и свобода, но високите идеали и цели се разминават с действителността и това поражда драмата на героя. Дон Кихот не приема испанската действителност и не иска да я признае. Той има свое виждане и измерение за света и при сблъсъка на неговия илюзорен свят с обкръжаващта го действителност се пораждат недоразумения. Така вятърните мелници във въображението на Дон Кихот са великани, стадото овце – неприятелска армия, а бръснарският леген – шлема на Мамбрино.
Илюзията има и позитивен смисъл, защото дистанцира човека и му дава възмоност да се извиси, откъсвайки се от реалното, да добие свръхсили и вяра в себе си.
Дон Кихот става странстващ рицар, за да прослави името си като закриля слабите, изкоренява злото, възстановява правдата – пориви високоблагородните и хуманни и тогава, когато резултатите са плачевни, той не губи вяра в есбе си и илюзиите му приписват неудачите на намесата на вълшебници и магьосници. Тази вяра не може да бъде изместена дори от думите на Санчо Панса – човек, лишен от илюзи, прагматичен и земно реален.
В света на илюзиите се ражда и любовта към несъществуващата дама на сърцето – Дулсинея дел Тобосо, на която са подчинени всички подвизи на рицаря. Съкровеността на изградения от илюзията свят на любовта и красивите пориви звучи в думите на Дон Кихот: “...за мене всичко това, което говоря в тоя час, е истина, че във въображението си аз я виждам, каквато я желая, както по отношение на красотата й, така и на знатноститие й ...”.
Колкото и да е красив светът на илюзията, той неизбежно откъсва човека от живота и ражда трагикомичността. Вечната житейска дилема за това как е по-достойно да се живее – дали с мъдра лудост или с пошла трезвост има своето разрешение, съобразно с морала на всяко време, а ключ към общочовешкото и ценното е образът на безумния мъдрец Дон Кихот, чийто светъл идеал за справедливост и свобода подлежи единствено на преосмисляне