q vij tezi :
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – “ПОМНИШ ЛИ , ПОМНИШ ЛИ…”
СПОМЕНЪТ - СЪН
Който е влизал в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица, скътан зад високия зид сред зеления покой, ще може осезаемо да си представи разочарованието на младия човек от не-гостоприемството на големия град, а и на живота изобщо. Тази лична драма е трайна тема в поезията на Дебелянов. Но тя далеч не е строга автобиографичност, а стон на романтична душа, разочарована, измъчена, съкрушена и Въпреки това съхранила копнежа по добро, красота и топлина.
В тази елегия лирическият субект живее единствено с виденията на детството. Те са друга реалност, там всичко приема пречистени очертания, контурите се размиват и за поета спомените се превръщат в недостижим, навеки изгубен идеал.
Стихотворението е изградено върху един разгърнат контраст: миража на отминалото и болката от настоящето. Без да е изявен граматически, контрастът се налага съвсем отчетливо и в психологически, и в образен план. Той е противопоставяне между две душевни състояния, породени от две противостоящи ситуации: от една страна, „тихия двор”, „тихия дом” и „белоцветните вишни” и от друга, „заключеник в мрачен затвор”. Образите са пределно познати, обикновени, конкретни. Запазват своята реалност и същевременно придобиват многообхватна символност. И ако „мрачен затвор” е по-често срещан в поезията ни образ, то „белоцветни вишни” остават в българката литература, завинаги свързани с името на Димчо Дебелянов като романтичен знак на всичко не докоснато и чисто, което за поета присъства само в спомена. Наред с тези образи, едновременно конкретни и символни, откриваме и други - абстрактни и пак символни („светлия хор, / хорът на ангели в дните предишни”).
И както в „Скрити вопли”, и тук в тъжната изолация на поета все пак съществува някаква близка душа - глаголните форми, четири пъти повтореното „помниш ли”, са интимно въпросително обръщение във второ лице единствено число. Този някой ще го разбере, защото е имал същата съдба, а нищо не свързва така дълбоко както общите мигове в детството. Но действително лице ли е този някой?! Има ли го наистина? Или поетът е толкова самотен, че го измисля, за да сподели с него болката и разочарованието, и нежната топлина, която се разлива от миналите дни. Посвещението (на Мара Карловска) при първата публикация на творбата през 1914 г. в никакъв случай не би трябвало да се възприема буквално.
За пореден път в поезията си Дебелянов се докосва до условната реалност на спомена и съкровените тайници на духа, способен да съхрани всичко скъпо, което подклажда живеца на собственото съществуване. Това е поезия на духовните внушения. Психологическият заряд на думите далеч надхвърля конкретното им значение и събужда неизброими асоциации, които прескачат времето и пространството. Прякото значение и асоциативните отправки се преплитат в минорната музика на този поетически шедьовър. Дебелянов непрекъснато ни връща към едни и същи образи и мотиви. Повторенията допринасят за своеобразната вълнообразна мелодия в напълно сходните по постройка строфи и тя сякаш подсеща за житейската повторяемост - там лирическият АЗ се блъска без изход и надежда, без воля за съпротива във водовъртежа между настоящето „мрачен затвор” и спомена-илюзия „белоцветните вишни”.
Творбата е разгърната изцяло в психологически план. „Скрити вопли” - също. Но там се очертава специфичен „лирически разказ” - героят мислено се завръща в бащиния дом и картините на детството са фиксирани в поредица земно конкретни детайли („старата на прага”, „безсилно рамо”, „стаята позната”, „старата икона”...). В „Помниш ли, помниш ли ..." липсва какъвто и да било намек за разказност. Миналото е маркирано с няколко щриха, пределно лаконично с два предметни образа - „белоцветните вишни” и „тихия двор”, като в случая образът на „тихия дом” се явява негов синоним. В съвършено близката емоционална и звукова тоналност на двете елегии доминира представата за тишината (с вариантите „тихи”, „тихия”, дори и „шъпот”). Както и другите образи, тя е обгърната с реликвен пиетет като емблема на безвъзвратно изгубения свят; въплъщава неговия нравствен идеал на спокойствие, добро и красота и се противопоставя на всичко, което го разрушава. Дори детайлите „шъпот и смях” не я нарушават , защото тя има преди всичко духовни измерения, без да губи и конкретното си значение. Понятието „тишина” преминава като лайтмотив през двете елегии и се нарежда между ярките символни образи в тях.
Един неизказан пряко въпрос подсилва стаения трагизъм в „Помниш ли, помниш ли..." - смисълът на спомените. Утеха ли са те? Или точно обратното? Защо поетът ги назовава „лишни”, „казън”?
Ах, не проблясвайте в моя затвор, жалби далечни и спомени лишни –
моята стража е моят позор, моята казън са дните предишни!
В „Скрити вопли" те са пристан, поне за кратко подклаждат надеждата - мечта. Изгубени са завинаги, но лирическият субект добре знае - те реално са съществували, те са били. В „Помниш ли, помниш ли..." след мигновен проблясък те засилват унинието и тъгата до пределна степен. Драмата на героя е с едно стъпало по-трагична, това е драма на съмнението - всичко скъпо е сън, изобщо не е било. Началото на всяка строфа е ведра, светла инсценизация на миналото, миг, краткотраен като фойерверк и веднага унищожен от настоящето. Двете строфи са съвършено еднакви по композиция и движение на емоционалната крива Тя главоломно се срутва от моментното просветление до пълното разрушаване на илюзията - сън:
сън е бил, сън е бил тихия двор, сън са били белоцветните вишни!
Ударите на настоящето са унищожили дори реалността на спомена. Така двете елегии, колкото и да са сходни по психологически заряд и на пръв поглед напълно да се покриват, съвсем не са проблемно емоционално повторение една на друга.
В стихотворението прави впечатление, че определени думи и словосъчетания се повтарят точно по три пъти („тихия двор”, „белоцветните вишни”, „затвор”, „жалби далечни и спомени лишни”, „сън”). Това не е нито случайно, нито изолирано явление. Числото три от най-древни времена и не само у нас, но и по най-далечни земи, крие необяснима магичност. Още в зората на фолклора се налагат трикратните повторения на думи, случки, явления (чак на третия път юнакът побеждава ламята, магьосникът задава три въпроса, третият брат е най-смелият и т.н.). Човекът - и древният, и съвременният - по природа е склонен към известна доза мистика. Неразгадаемостта на битието, на самото съществуване, на душата, небето и звездите, не възможността на обикновеното съзнание да възприеме материалистическата теза - материя без начало и без край, тласка човека към религията и мистиката. Напълно обяснимо е, че именно във фолклора, първите прояви на художествена изява и на възпитание чрез словото, тази склонност на човешкото АЗ намира толкова силен израз. В прехода от фолклорно към личностно самосъзнание и творчество писателите възприемат от народните традиции редица житейско философски, мито-логически и художествени тези. При Димчо Дебелянов обаче стилистическата роля на числото три идва не по фолклорна линия, а преди всичко като влияние на символистическата поезия. Тя го привлича с меланхолната болка и духовна изолация, с неизбродимите бездни на страданието, с повея на разочарованието и смъртта. При символистите повторяемостта на числото три е наследство от романтизма с неговия траен интерес към приказно песенната народна съкровищница. В много от стиховете на Дебелянов числото три има особена функция. Между тези творби елегията за „белоцветните вишни", наред с поемата „Легенда за разблудната царкиня", заема едно от първите места. В елегията обаче няма нито мистика, нито фатализъм, само виртуозна игра на словото, която в паралел със звукописа допринася за хармоничната мелодичност на стиха, подсилва меланхолното настроение като примирение с житейския жребий.
Думите, които в елегията се повтарят по три пъти, очертават проблемно емоционалния стожер на творбата. Тя започва и завършва с образите, въплътили миналото („белоцветните вишни” и „тихия двор”). Те рамкират настоящето („мрачен затвор”). Между двете контрастиращи ситуации се врязва стонът на поета - „Ах, не проблясвайте в моя затвор”, „Ах, не пробуждайте светлия хор”. За Дебелянов са характерни подобни възклицания („О, скрити вопли на печален странник”), понякога с повелителен акцент както „В помниш ли, помниш ли ...” Израз на изострена емоционална чувствителност, те обаче не привнасят дори сянка от сантиментализъм, само засилват елегичното звучене.
В тази творба звукописът на съгласните „ш”, „р”, „х”, съответно повторени 13, 11 и 9 пъти (дали това е случайно?!), заедно с пълните рими създават особена стихова оркестрация. Римувани са точно думи, които се повтарят три пъти, а те са възлови в смисъла на стихотворението. Подобни рими се наричат фокусиращи - концентрират вниманието върху особено важни емоционално проблемни пунктове. Впечатлява системата на римите, която абсолютно точно се повтаря в двете осемстишни строфи. Но повторението на римуваните думи е различно. Във всяка строфа обаче повторените думи, от една страна, при мъжките и от друга - при женските рими е строго спазено.
Редуват се мъжки (ямбични) рими, едносрични с ударена последна сричка на римуваните стихове, с женски (хорейни), двусрични, с ударена предпоследна сричка. При артистично мелодичната поезия на Димчо Дебелянов удивлява математическата педантичност в подредбата на римите :
Първа строфа Втора строфа
нечетни редове
1. двор двор
3. затвор хор
5. затвор затвор
7. позор двор
четни редове
2. вишни вишни
4. лишни предишни
6. лишни лишни
8. предишни вишни
В първата строфа в третия и петия стих както и в четвъртия и шестия, по двойки римуваните думи се повтарят. Във втората строфа в първия и седмия стих, както и във втория и осмия, римуваните думи по двойки също се повтарят. Специално ли е подредено това разположение, или стихът се е излял импулсивно?! Може би изключителната надареност на поета е потърсила виртуозните съвпадения, за да доведе музиката на стиха до съвършенство.
Младите поети от началото на XX век - Яворов, Дебелянов, Лилиев, Траянов - постигат изумителна хармоничност в лириката си. „Помниш ли, помниш ли ..." е между най-ярките образци с единството между психологическото внушение и музикалната звучност.
Новата българска поезия от първите две десетилетия на XX век е съвършено различна както тонално, така и проблемно от революционната импулсивност на Ботев, от патриотичните и социални пристрастия на Вазов. Това е лирика на строго интимния свят, безвременна и безпространствена. В нея присъства единствено личното АЗ на твореца, вглъбен в себе си, съзерцателен, изолиран от трусовете на епохата. Модерната духовна чувствителност създава нова стилистика, силно повлияна от западноевропейския и руския символизъм. Обществено психологическата атмосфера у нас по това време благоприятства за този процес. Но независимо от външните образци, българските поети, повлияни в различна степен от символизма, запазват своята оригиналност, своя индивидуален литературен портрет. (Протичащите естетически процеси у нас в зората на XX век са много сложни. Тук са представени възможно най-опростено като първо запознаване с тях.)
В елегиите на Димчо Дебелянов символистическите навеи са по-външни, встрани от философската същност на това художествено течение; долавят се в минорната тоналност, в меланхолията, в стремежа към изящност на поетическата фраза. Но в съвършената звукова оркестрация на стиха, в романтичните образи тупти пареща болка и разочарование, жива човешка драма.
vij i tuk : http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=355
eto i o6te :
Зловещ е образът на града и в " Помниш ли, помниш ли,..." , където лирическият субект изрича безнадеждно "аз съм заключеник в мрачен затвор". Градът е назован "затвор", "стража", "казън" и тези негови характеристики влизат в рязък дисонанс с нежната тоналност на поетизмите "белоцветните вишни", "светъл хор", "ангели".
Като цяло Дебеляновото творчество е своеобразен авторов конфликт между идеала за съвършенство и грозотата на заобикалящия свят. И колкото по-често творецът чувства сблъсъка му, толкова по-настойчиво той лети към съвършенство.
Поезията на Дебелянов разкрива живота на "един дълбоко нравствен човек" както пише за него Атанас Далчев.
В неговата поезия има нещо и от мисловните насоки на Пенчовото творчество, и от трагичното раздвоение на личността, характерна за Яворовата лирика. Стиховете му са една неподражаема изповедност. Светът на Дебелянов е свят на дълбоки чувства, на психологически дадености и трансформации, които са присъщи само на една сложна човешка индивидуалност.
Осъзнавайки, че не може да промени "суровата" действителност, автора намира упование в своите спомени, в миналото си. Така се раждат прекрасните елегии "Помниш лЃ1'. и "Скрити вопли":
“Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихият дом с белоцветните вишни?”
Всеки израз от тази строфа носи дълбок емоционален заряд, но същевременно то е стремеж да се изобличат илюзиите, безвъзвратната загуба на романтичното минало.
sorry ma ne namerih pove4e nqmam vreme