Анализ: Атанас Далчев "Книгата" [Архив]

meri88

11-15-2006, 07:43

Опредметявенето на абстрактната категория време дава възможност тя да бъде подчинена на законите на вещния свят ,което води до неутешителната \"смърт\" на времето.\"0старяването” на Мойрите /“Старите моми”/ ,изпридащи и прерязващи нишката на живота ,включва в тях неотменно изтичащо време в кръговрата на жвота.Въртящият се безпирно чекрък е вечно въртящото се Колело на Времето ,което ги свежда до единствената възможност-нишката да бъде скъсана от \"последния жених\".Старите моми на Далчев \"не говорят и не питат\" ,те са в затворения кръг на своето съществуване-свят ,в който всичко е подвластно на смъртта.
Атрибути на времето са и \"скрипящите безспирно колела\" ,въртящите се спици на колите които излъчват представата за движението на времето и в същото време внушават безнадеждността на поетовия път ,кой то \"води незнайно къде\" и който \"като меч е разсякъл света\"/\"Коли\"/.
Времето отрежда на човека ужаса от всекидневието на ада...В това пространство човек изпитва особена самота-страдание за смисъла и облика на битието и неговета накърнена цялост.Пред нея лирическият герой на Далчев предпочита \"оня миг единствен\" ,който осмисля спецификата на един живот /\"Ти познаваш този миг\"/.
Аз-ът категорично избира греховната тоналност на живота.0бобщаващото \"всичко мое\" , е част от опозицията свое-чуждо ,земя-безкрай ,а снетото напрежение м/у лирическия Аз и света прави възможен прехода към осмисленото време ,в което човешкото присъствие е част от живота.
Ако кръгът е символен знак на времето ,то квадратът е основна фигура на пространството.Те носят представата за небе и земя ,сътворено и несътворено ,време и съдба ,за мястото на човека в света и отношенията му с този свят.В автоматизираното си битие хората-предмети механично и безстрастно пропускат времето през себе си.
В \"Стихотворония\" ,\"Париж\" и\"Ангелът на Шартър\" определено проявяващата се същност на поезията ,е свързана със страданието на човека ,страдащ за загубената си природност.
Две основни начала определят драматичния характер на Далчевата поезия -съзнанието за човешката самотност ,за ограничеността на човешките възможности във времето и в пространството.В стих.\"Вечер\" самотата се изразява чрез пространствената неподвижност въпреки привидното движение:\"Аз бродя сам из улицата\".\"Бродя\" включва в себе си изходната и завършващата точка на пространството:това е движение ,което не води никъде и към никого.Тъй като не се извършва движение ,улицата не се реализира ,а е място ,където остро се изпитва чувството на отчужденост ,липсата на отзивчивост и съпричастност.Докато встъпват в качествата си на нравствени изразители ,пространствените отношения придобиват в известна степен и метафоричен характер.
Поел тъгата на догарящата вечер ,човекът всъщност се вглежда в дълбините на паметта си ,където са съхранени прекрасни спомени.Вятърът ,вълните ,параходите са образи ,символизиращи движение.Възприятията рисуват широка картина ,но нещата имат свое конкретно присъствие и действие ,а не са само обемни символи на битието.
В \"метефизически сонет\" Далчев с пределна сгъстеност и релефен лаконизъм обсъжда диалектиката м/у плът и дух ,м/у сетивност и метафизика ,м/у вътрешен контур и външна неповторимост.Художникът разкрива саможертвата на плътта в съпоставката с егоизма или неблагодарността на човешката душа :тялото/хранилище на сетивността/ единствено опазва духовността ,единствено то и дава пролуки за връзки със света отвън.В също полемичен план този проблем за релациите м/у плът и душа ,м/у органична и неорганична материя е поставен в \"Камък\": \"злочестета плът\" е жива и тленна и става подвластна на греховност ,а камъкът е вечен и свят ,бидейки квинтесенция на мъртвината.
Поетът търси връзката м/у конкретно и обобщено ,м/у практика и живот.Авторът използва интересен драматургичен припом: той увеличава трудностите пред героя и неговия проблем ,засилва препятствията пред крайния резултат ,заостря аргументите си за обречеността на човешките стремления.
Предпочитани образи стават масивната и непроницаема къща ,стаята-затвор ,пространството без изход ,домът ,където дори и балконът е зазидан ,съществуването на отразените състояния /огледалото като троп/. И колкото по-душна е обстановката ,лишена от въздух и прохлада ,с толкова по-голямо желание Далчев противопоставя на унилия бит детските възпоминания /детските обувки,детското палто/.Определението \"безумна ярост\" е особено симптоматично за поривите на Далчев в разрез със свирепото себелюбие.В стих. \"Любов\"поетът изобразява “отнетата” мечта на хамалина ,който само в зрачни бълнувания може да достигне до някакво душевно озарение.Градът продължава да бъде \"черен като въглен\" ,а снегът е тъпкан и поруган -единствен пристан остава обичта и нежността на детето.
Стих. \"Работшик\" е пример за позитивно решение на изстраданата самотност в солидарност с труда и съвестта на множеството.Като съединява лаконичния разказ и изкуството на стихотворното заключение-поанта ,Далчев разгъва жизнена картина ,изпълнена със сцени на епическа възвисеност: рисува сякаш библейски мотив ,образи на светото семейство на фона на спотаените въздишки по красота и утвърждаване на човека и човечеството.Стих.\"Носачи на реклама\" е безкомпромисно обвинение-памфлет към несправедливата обществена уредба ,където отчуждението е резултат на живот сред отразени светлини и представи:
”Човек не ни е брат,а зид,
на който се лепят афиши.
Много интересен е проблемът за отношението на поета Далчев към природата.В него много силно е подчертано интелектуалното начало.Поетът умее да приобщи природата по особен начин към соботвеното си преживяване ,и то винаги така ,че да не е признак на тревога.
Стих. \"Пан\" е окъпано в пролетни дъждове ,пронизано от ведрина и артистично вълшебство ,съвсем раздалечени от предишните или следващите кризи на духа.То разкрива щастието от общуването с природната уравновесеност и смиреност ,облъхнати от пасторална прелест и съгласие.Творбата е по-цялостна представа за щастливо осъществяване-пълно единение м/у поета и природата:
“...И бродя:пея песен стара
или подсвирквам със уста:
Стих. \"Към родшата\" е шедьовър в българската родолюбива литература.Творбата е изпълнена както с обич към отечеството ,така и с дълбока печал и тъга.В тях се обосновава историческата връзка ,родена във времето на върховни изпитания и страдания.Ако патриотичните стихове на Иван Вазов ,К.Христов и Т.Траянов са едно от въплъщенията на националната ни идея ,стих.\"Към родината\" на Атанас Далчев олицетворява другата ,вътрешната ,осмислената в покруси и погроми любов към България.
Ако отделната дума в поезията на символистите няма свое пряко знаиение ,то всяка дума в поезията на Далчев е отсянка на широкия речников смисъл на понятието.Думата \"скръб\" в поезията на Далчев обобщава разнородни емоционални състояния.Поетът разкрива съдържанието на своята грижа ,своята скръб ,своите неволи ,без да говори за тях.Далчев показва каква е неговата радост ,неговата вяра в живота и как стига до тях.Чиста скръб няма.Абсолютна печал няма.Много трудно е да се назове основното чувство в стихосбирката \"Пръстен\".Литературната критика различно го определя: скръб ,песимизъм ,тъга и пр. ,а то сякаш носи \"безкрайната\" печал на поета ,защото се срещаме със самия поток на изживяването.
Връх в живописното майсторство на Далчев е стих.\"Любовта на хамалина\" с незабравимата си пластично-колоритна атмосфера .Творбата има своята близка словесна поетическа реализация на художествената идея ,осенила съзнанието на гениалния живописец Ван Гог да изрази \"пламенната страст на едно човешко същество чрез сиянието на слънчевия залез...нима не е нещо ,което действително съществува\":
”Над старото търкище ален
бе залезът като домат.
Любовното чувство на хамалина е неосъществпмо и красивата любов -на мечта на хамалина е една химера.Но доматено-червеното на залеза е в ярък контраст с очите на \"зеленооката жена\" -\"борба и антитеза на най-различии зелени и червени\"/ в писмо на Ван Гог до брат му Тео/.
В поезията на Далчев мечтата като нещо реално ,в процеса на нейното\"ставане\" ,ще наперим в стих.\"Пролет\".В творбата въображението е необходимо и това е съдържанието на мечтата.Това ,което \"ще стане\" се явява в съзнанието като реална действителност и м/у нея и желанията на поета има пълно покритие сеща се отдалеченост ,лекота ,изчистеност и в същото време непълно оформяне на образите.Съзнанието на воля реди картините и без да довършва ,скача от предмет на предмет ,гони все по-пълна по-богата хармония ,при което образите се заменят едни с други ,а в основата на всичко стои блаженството от илюзорната свобода на волята. Всичко ,което всеки ден виждаме /стих. \"Балконът\"/е толкова привично ,толкова познато и само в по-особени мигове се откъсваме от заслепеното ежедневие и като че ли съзираме себе си в тия предмети и тогава знаем повече за същността си:
В желаппето си да се разграничи от \"вскчко условно и механично\" стихът му иска да постигне естественост.Самата творба търси свободния себеизказ и се превръща въз второ дихание на личността ,но непременно с оглед на необходимостите/мисловни или чувствени/.Стиховете му /свързани с преживелиците му във Франция и Италия/ са примери за една непосредственост ,кореспондираща с познание ,получено от прозата като жанр.Самият автор е противник на многословието ,нг робуването на словесните фигури.Според него в стиха не трябва да има “нито една случайна или излишна дума\".
За Далчев \"Поезията не е общуване ,а приобщаване.Приобщававане към Идеята ,Красотата ,Истината...\'\'.В този смисъл поетът съхранява желаннето си за вълшебен прозорец /още от първата книга/ в която можеш да постигнеш ,но и да преоткриеш себе си.Ако стих.\"Прозорец\" е размисъл за това ,колко трудно се постига красотата ,то цялото творчество на Далчев утвърждава ,колко нетрайна е тя.Ежедневието властно напомня за себе си и сякаш ежедневно напомня на човек колко е слаб с вечните си усилия да вижда по-различен утрешния си ден.Лирческият \"аз\" се доближава до обикновеното човешко \"аз\" и с това намира своето място в един литературен процес ,започнал с Дебеляновото \"сроди се малък и велик\" и завършил с пълното сливане на читател и герой при Никола Вапцаров.
В поезията на Далчев човекът е в състояние на непрекъснато лутане м/у своя реален Аз и желания Друг.Всъщност това е вината на модерния човек ,сгрешил спрямо Природата ,болезнено отчуждил се от нея. Цял живот поетът търси красотата и истината ,убеден ,че те \"могат да се различават ,но не си противоречат\".Поезията му се опира в/у специфичнта му дарба да чувства необикновения смисъл на предметите.

tova 6te ti svar6i li rabota ?