Бунт и погром в "Септември" на Гео Милев
Историческата действителност в България през 1923-1924г. става повод за написването на редица литературни текстове, обединени под общото название “Септемврийска литература”. Те отразяват събитията през този период, политическите зверства, издевателствата над личността. Видни представители на Септемврийската литература са Ангел Каралийчев, Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев и разбира се – Гео Милев. Гражданската война през септември 1923г. се възприема като самоубийствен акт, трагическо разкъсване на целостта на нацията, но най- вече като братоубийствено дело – за пръв път в историята на нашата държава българинът застава срещу българина. Докато в по ранните етапи на българската литература, особено Възраждането, България и народът имат почти сакрални значения, то в епохата, в която живее и твори Гео Милев тези значения са отречени и забравени. Поставят се под въпрос наследените класически ценности – държава, народ, свобода. Патриотизмът придобива съвсем други значения – от пиедесталът, на който е издигнат през Възраждането, той пада с гръм и трясък в прахта, започва да се възприема като обект на възмущение. Отечеството и новите му значения граничат с лудост и безумие. По повод тази трансформирана до неузнаваемост национална действителност, Антон Страшимиров казва “Клаха народа, както турчин не го е клал.” На свой ред през 1919г. в списание “Везни” Гео Милев казва “Димчо Дебелянов бе посечен в жертва на една голяма и страшна Химера. Безсмислената Химера Отечество.” /”In memoriam Д.Дебелянов”/ Гражданската война през 1923г довежда до възникването на въпроса за значението и съдържанието на думата “отечество”. И докато Вазов някога казва “Отечество любезно как хубаво си ти”, Гео Милев поставя въпроса “Що е отечество?” Септмеврийците правят опит за осмисляне на националната драма в този период, а функцията на тяхната литература е да отрази трагическата разкъсаност на българското съзнание, ужаса от тази кървава драма, идеята за Апокалипсиса. Поемата “Септември” се възприема като програма на духовните и естетически търсения на Гео Милев, защото макар и ярък представител на българския екпресионизъм, той ревностно отстоява своята дълбока убеденост, че изкуството има за задача да бъде обществено ангажирано. Тази своя идея поетът – авангардист недвусмислено представя в своята статия “И свет во тме светится” /сп. ”Пламък”/ “Днес не е време на розови сънища и лазурни блянове. Времето е жестоко – и праща поезията в изгнание. (...)Поетът придобива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само Човек. Човек посред Народа. Ний не можем да останем глухи зрители пред народната трагедия – унесени в нашите неземни блянове, потопени в нашите дребни чувства. Защото над нас и всичко наше стои: Народът...” Творчеството на Гео Милев е един неспирен и грандиозен устрем да поведе нацията към нови хоризонти, да се превърне, както се превърна Вазов, в духовен баща на народа.
В художествения свят на поемата “Септември” се преплитат два пласта, както забелязва и известния български критик Радосвет Коларов в своята статия “Структора на идейно-художествения свят в поемата на Гео Милев “Септември”. Историческия пласт е конкретно-събитиен, почти документален. Чрез него, поетът представя въстаниците и врага, хода на бунта и погрома, топосите, които обваща бунта. Явлението е представено в неговите национални измерения. Вторият пласт се гради в контекста на човешките универсали, той има фантастично – алегоричен характер, чрез който Гео Милев изразява своята концепция за свободата и робството, за социалната утопия и вечния човешки бунт срещу злото. Този пласт се гради чрез поредица от образи – символи: нощта, слънчогледите, смъртта, есента, митологични и библейски образи, чрез които се разширява художественото въздействие до неподозирано грандиозни мащаби. Позицията бунт – погром, обхваща в себе си далеч не само конкретно историческия контекст. Освен историческия повод – Септемврийското въстание и неговото значение, се поставят и дълбоко философски въпроси – мястото на човека и Бога, смисълът на историята и хода на нейната логика. Бунтът е превърнат в двигател за едно неистово движение напред, той се възприема като мост към бъдещето. Но представата за утопията почти винаги се гради като една алегорична битка между доброто и злото, между мракът и светлината. За това и погромът е неизбежна част от пътя, който трябва да се извързи за достигането на тази мечта. Народът е готов на тази жертва в името на своята заветна цел. Ботев казва: “Пътят е страшен, но славен”, а Гео Милев “-и писа със своите кърви: / СВОБОДЕН!”.
Началото на поемата представя и началото на нов живот.
“Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба
своя пурпурен гняв
величав.”
Оксиморонът, изразяващ раждането “из мъртва утроба” представя появата на едно ново начало, път към обновлението. И докато символистите възприемат ноща като стремеж към самота и отчуждение от делничното, от света, то Гео Милев ретроспектира към най древните митове, според които светът се заражда от хаоса. “Нощта”, мракът и мъглата са метафоричен образи, визиращи потисничеството на тогавашното време, което е причината за зачатието на един нов живот, преосмисляне на ситуацията и раждането на “вековната злоба на роба”. Пурпуният гняв напомня величието на зората, началото на един нов ден, ново начало, нов живот, нови хоризонти. Още тук е заложено противопоставянето между червено и черно, характерно за цялата поема. И докато черното свързваме единствено с неговите негативни тълкувания, то червеното е символ, както на пролятата саможертвена кръв, така и на светлината, на бъдещето, живота. Гео Милев пише в “И свет во тме светится” :
“Проляната от сърцето на народа кръв пада като огнена роса в нашите сърца”
Цялата първа част на поемата представлява едно макроизречение, състоящо се от 89стиха. Зараждането на бунта Гео Милев представя по абсолютно типичен за експресионистичните му разбирания начин. Анафоричната употре*а на предлога “из” внушава чувство за отприщване навън на някаква неудържима сила. Образът на родените “из мъртва утроба” човешки маси отрича романтичното изображение и се гради чрез внушителни хиперболи, експресионистична фрагментарност и принизяване на образа до животинското, уродливото, гротескното. Но това не води до действително принизяване на масата, а до извисяването и в “неудържими/ страхотни/ велики/ НАРОД!” Характерните за поемата ударно темпо, експресия на ритъма и “гигантски синтактични конструкции” водят до динамика на движението и внушение за силата на множеството. В тази първа част е заложена идеята за преосмислянето на ситуацията, самоосъзнаването(представ но чрез раждането на “вековната злоба на роба”) и несъгласието с тази действителност, породеният порив към по светло бъдеще, към нова социална утопия, нови хоризонти. Нетърпимостта води до сплотяването на масата и до появата на нейната мощ. Защото “Съединението прави силата”. Този мотив за самоосъзнаването на народа присъства още при Ботев. Грандиозното изброяване на обстоятелствени пояснения (от “из тъмни долини” до “блата”) внушава мащабност, всеобхватност, невъобразимо големи пространства. И като че ли светът се гради не по ветрикалите, а по хоризонталите. Следват редица определения на все още отсъстващия подлог – народа. Представата за него е внушена, чрез система от авангардни определения. Тази деестетизация на народа се среща за пръв път в българската литература. Представянето му е градено въз основа на експресионистичните възгледи, то отразява пагубното въздействие на политическите зверства над личността. Това въздействие е градено на две равнища – от една страна е отразено върху физическия облик на народа, от друга – над неговото съзнание. Отново наблюдаваме типичното за българската литература, а и за литературата изобщо, социална разслоеност на обществото. Гео Милев визира социалните низини, отрича буржоазията:
“на гърба с парцаливи торби”, “в ръцете не с бляскави шпаги, / а с прости тояги” Деестетизацията на народа има своето логично обяснение, което се гради на базата на Гео-Милевите вярвания, че оварваряването ще облагороди цивилизацията, създала механизмите на насилието и потисничеството, чрез типичните за експресионистичната визия “образи – шокове”. Това е една от основните идеи на авангардизма – постигане на въздействието чрез ударно темпо, шоково въздействие, стремеж към асоциативност и противопоставяне на традициооното реалистично изкуство. “Не шепот, а вик трябва да бъде изкуството”
В първите шест части са изразени впечатленията от стихийната сила на народа, роден от тъмнината на хаоса. Втората част е израз на начолото на бунта “Зората от сън се / пробуди / сред гръм от картечници” Загатната е неговата зараждаща се мощ “луди / куршуми олово” ; “Топове / като зинали слонове”
Тук са представени едни от централните за поемата образи – символи – слънчогледите. Слънчогледът е растение, което през цялото си земно съществуване “гледа” слънцето. И докато нощта е символ на първоначалието, предществащо деня, то слънцето е символ на самият ден. В този смисъл, слънчогледите се възприемат като символ на народната надежда за един по добър живот, новореданата утопична мечта и стремеж към светлина, внушени чрез метафората “Слънчогледите / погледнаха слънцето!” и поемането по пътя, който води до осъществяването на тази заветна българска цел “Слънчогледите паднаха в прах.”
Бунтът на народа не е насочен единствено срещу устройството и държавата, а и срещу тъмните сили изобщо, вечната борба между живота и смъртта. I, II, и III-та част представят образа на бунтовниците, изграден чрез пределно натурабистични елементи, хиперболизирани детайли, отнасящи се до тяхната първичност. Бунтът е представен като съвсем естествен плод на сляпата ярост, която хората неосъзнато носят в себе си. Непреодолимият човешки инстинкт за самосъхранение и естествената воля за живот повеждат цяла една общност по пътя на революцията. Бунтът придобива сакрални значения, защото е подтикнат от желанието за преобразяване на света, преустройство и установяване на един нов световен ред.
Третата част изобразява картината на угнетения, унижен и потъпкан народ, чийто образ е персонифициран, както в Ботевата “Елегия” :
“Кажи ми, кажи, бедни народе, “сочи народът, и пот от чело
кой те в таз робска люлка люлее?” кървав се лее над камък гробен;”
Но въпреки своята болка и униженост, народът е представен като титан, мащабен, грандиозен образ на живота, предявяващ своите права. Болката и човешкия гнет не успяват да сломят народния дух и неистовия устрем към живота, към свободата, към утопичното бъдеще:
“С хиляди ножа
прободен
народ -
затъпен
унижен –
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви –
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
- и писа със своите кърви:
СВОБОДЕН!”
Тази идея за борбената саможертва, за несломимата сила, и порив къв справедливост е заложена още в ботевото творчество “Свобода или смърт юнашка” (“На прощаване”) Борбата придобива сакрални значения и гласът на народа е “Глас Божи” - “подкрепяй свещеното дело / на грубите черни ръце”. Въпреки цялата болка и кървавата действителност на страната, вярата и надеждата все още са живи, красивото народно бленуване все пак не е изгубено, то дава сили за движение напред, за неистовата борба и безотказност:
“...вечната пролет на живия блян....
Вярваме! Знаем! Желаем го!
С нами Бог!”
Но дали това упование на Бога визира Християнски Бог или по – скоро онзи Бог, който Ботев възпява в “Моята молитва” :
“А ти, боже, на разумът
защитниче на робите”
Идеята за Бога изобщо е разколе*ана категорично в XII част на поемата “Септември”, където Гео Милев казва “Долу Бог!”; “Без Бог! Без господар!”
Четвъртата част най точно отразява историческата достоверност, чрез изброяването на топосите, обхващащи революцията:
“Мъглиш беше пръв
Стара
И Загора
Нова
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец
(с поп Андрей)”
Образът на поп Андрей, който ще срещнем и в IX част, много по- подробно разгленат, участва в една много афектна схема за представяне на бунта. Последователното движение от обобщение към конкретност и отново към универсиализация създават усещането за последователност, кръгообразно движение и завършеност. VII част гласи “Започва трагедията!” От там нататък представата за бунта се усложнява. Той е достигнал максималната си точка и е предизвикал пробуждането на силите на злото. Конкретния сблъсък продължава да се гради в два пласта. Преструкторирано е едно от ключовите за съзнанието на българинът понятие – отечество (VIIIчаст) След Ботев, Вазов и Яворов проблемът за родината намира при Гео Милев своите крайни, трагически измерения. Разколе*ана е основната до скоро опора – връзката човек – родина. В това е мотива за хаоса, разпада на човешкия свят, част от погрома. Тази нравствена дилема има особено важна роля, когато става дума за погрома. Защото в недалечното минало “род и родина” са имали сакрални значение, а Гео-Милевото съвремие си задава въпроса “Що е отечество?”. Някогашните ценности са принизени...Тяхната важност рухва из основи, на фона на действителността, в която българите се изправят срещу българите.
В VIII, IX, X и XI композицията е симетрична. Разгърната е картината на погрома като грандиозен катаклизъм, като че ли света рухва из основи и сред опожарените руини гръмко кънти някакъв глас “Долу Бог!”(XII част)
Основната задача на тази многолика представа на погрома е да изобличи грозотата, безнравствеността, цинизма на насилието, историческата логика, която за Гео Милев е антилогика, ужасът на гражданската война и трагическото разкъсване на народната душа. В едно от своите значения погрома е видян като желана и очаквана жертва в името на незнайни човешки грехове “Кървав на боговете курбан”
Поемата не е просто разказ за събитията от 1923 година, а е опит да се осмисли същността и последствията на едно събитие със своите нравствени, философски и исторически измерения. Натурализмът в картината на смъртта, напластяването на “образи-шокове”, изображението на природата и човека, еднакво подложени на унищожение притежават белезите на един свръхдраматичен тип представяне в IX част на поемата “Септември”, където е изобразена кървавата сцена с поп Андрей – единствената исторически достоверна личност, присъстваща в творбата. Тази картина не е разказ, представяне на стващото. Това се постига чрез представяне на жестове, реплики, система от декори и разположение на участниците, обединени под общото название мизансцен. Водейки се по тази логика е ясно, че картината е изградена на театралния принцип.
“До него телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
Тъмнееше мрачен.
Небето –
Сурово.”
Величието и трагизмът на поп Андрей някак напомнят романтичния образ на Ботевия Хаджи Димитър. И двамата са неумолими, решителни, хладнокръвни на прага на смъртта, но докато Хаджи Димитър е овенчан със сияния си романтичен ореол, обкръжен от редица митични същества – самодивите, орлицата, соколът, вълкът, то поп Андрей е реален, овенчан единствено с “на гърдите Христовия кръст”, обкръжен не от тези приказни същества а от “палача” и “капитана”. Неговата смрът не е така опоетизирана, както смъртта – живот на Хаджи Димитър. Смъртта му е жестока, шокираща, ужасяваща.
То е “спокоен като гранит” – материалът, от който се правят паметници...символ на това, че неговият образ няма да умре безвъзратна, а ще остане като неиздигнат паметник в народната душа. И все пак в неговата смърт присъства и малко оптимизъм, който четем в думите на поп Андрей “Що значи смъртта на един?Амин!” . Тези реплики влизат в диалог с незабравимия Ботев възглас: “Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира”(“Хаджи Димитър”) смрътта на поп Андрей не е така опоетизирана, както смъртта – живот на Хаджи Димитър. Тя е жестока, шокираща, ужасяваща:
“Захрачи
и плю.
Бързу нахлу
Сам на врата си въжето
И
без да погледне небето
-увисна-
език между зъбите стиснал:
велик
сюблимен,
непостижим!”
Образът на погрома е особено въздействащ със своите Апокалиптични мащаби. Свиват се времето и пространството. Те са персонифицирани – есента, земята, реката, нощта, нивите (X част)Пресата на насилието деформира целия свят. Тези типично експресионистичти внушения, създават идеята, че светът е взривен и на тоя фон се преобръщат основни представи за небето и земята, за живота и смъртта.
Цялата XI-та част представя ужасът от потушаването на въстанието “Смъртта / - кървава вещица сгушена / във всички ъгли на мрака”. Окървавения мегдан, символ на разрушеното родово пространство, “затворите пълни с хора”, кървавата и ужасяващо натуралистична сцена с избитото семейство, отвлечените селяни “За да бъдат разстреляни”, труповете, обагрили в пурпурно водите на Марица и гротескното звучене на химна “Шуми Марица” – ето това е картината на погрома – жестока, кървава, мрачна, зловеща, лишена от всичко човешко...Финалът на XI част представя мотива за самотата на човека, за изоставеността му от Бога, от всичко живо, от света. Подложено е на съмнение спасението, което хората така наивно очакват от боговете. Продължение на тази централна тема за човека и бога е бунта на човека срещу установения ред, представен в XII част на поемата “Септември”. И ако бунта във втората част е представен като обречен и непостижим, то в XII част наблюдаваме преодоляване на тази невъзможност – отрицание на отрицанието.Тук наблюдаваме пробуждането в един светъл утопичен план. Появата на човека, способен да преосмисли света. Отречени са историческите клишета, лъжи и заблуди, чрез деестетизирания и гротесков образ на Ахил, отречени са боговете, превърнали хората в жертви.
Погрома е преодолян, защото последната част представя мащабна картина на един нов свят – възможен, в който земята може да бъде превърната от хората в постижим Рай “Без Бог! Без господар!”. Човешката история е видяна като поредица от неизбежни жертви, бунтове, погроми... Тук присъства идеята за раждането на един нов свят, но този път той се ражда не “из мъртва утроба”, а благодарение на човека, неговия светъл порив за по добър живот и безпрекословната му вяра, че “Земята ще бъде рай - / ще бъде!”
Поемата “Септеври” е поредната творба в българската литература, която представлява опит за цялостно осмисляне на човешкото битие като трагическо битие. Тя е в обвързаност с поеми като “Градушка”, “Нощ”, “Родина” на Яворов, “Елегия” на Ботев, която представя народът като жертва и ботевият възглед за иторията, която се гради не от друг, а от човека и хода на тази история е единствено в негови ръце - “Борба”. Представетили от различни направления изграждат солидната традиция на лириката за търсенето и откриването. Самият живот на Гео Милев може да се представи чрез модела бунт – погром, защото написването на тази поема е своеборазен бунт, несъгласие със ставащето и отчаяна нужда да се даде гласност на издевателствата, на които е подложен народът на България. В отговор на този свой бунт, Гео Милев преживява и своя погром. Той е безследно изчезнал и чак години по късно останките му са открити в обща яма в Илиенския флот – отговор на неговата дързост да представя действителността с истинските й значения.
Източник - помагало.ком