Moderated:Есе на тема "Защо да не бъдем по човечни?&quo [Архив]

feshankaa

11-23-2006, 19:27

Ами аз намерих това,дано да ти помогне

Доброто и злото са двете крайности в човешкото схващане за самото съществуване.Понятия,въпла щаващи в себе си крайно различен смисъл и емоция,а в същото време има хора,които не откриват разлика между тях.Единствено в света на приказките доброто винаги побеждава злото.В реалния живот,обаче не винаги нещата се нареждат наше осмотрение.Всеки сам за себе си решава по кой път да поеме.Този на правдата и доброто,или по този на упадака и загубата на собственото "Аз". Защо трябва да сме добри?За мен наи-правилният отговор на въпроса е...защото света,в който живеем трябва да е по-добър.За да се получи това първо ние трябва да станем по-позитивни,по-човечни..по-добри.Преди време хората са казали :"Отнасяй се с другите така,както искаш те да се отнасят с теб!" Смятам,че всеки човек си има по две "лица"..добро и не чак толкова добро.Във всеки един момент от съзнателния си живот,човек прави множество избори.Избора за това,коя маска е по-подходяща за създалата се ситуация.В това лутане между доброто и злото,човек до известна степен губи и себе си.затова трябва да реши кой е неговият окончателен избор.Доброто или злото.и двете имат своите положителни и отрицателни страни,макар че положителните понякога се припокриват с отрицателните.Да си добър е благородно.Ако не носи удоволетворение на другите,то поне за своя собствена облага ти служи факта да знаеш,че си добър и с чиста съвест пред другите и пред себе си.Макар,че често се случва повечето хора да злоупотребяват с нечия доброта.Това в никакъв случай не трябва да ни отклонява в друга посока. Тънка е линията между това да си просто добър и това да си нечия марионетка.Живота ни трябва да е като филм..Ние самите да сме си режисьори и,бъпреки това да ни води доброто чувство.Защо ли трябва да сме добри в свят,където господстват предимно злото,омразата и ненависта?!Често си задавам този въпрос и всеки път отговора ми е различен.Един път е просто напук на цялата тази злоба около мен ,да бъда добра,а друг път просто,защото го искам истински и се чувствам най-уютно в собствената си кожа.Трябва след време в дълбоки старини,когато се върнем назад в спомените си ,да сме горди от това какви сме били на младини.Струва ми се обаче,че прекалено малко хора наистина се замислят за това каква е ползата да си добър.А смятам ,че ползата наистина е голяма.Някак си самата мисъл за това,че в живота ти те направлява доброто стопля сърцето ти и буди чувство на удоволетворение.Трябва да сме добри просто,защото природата ни го"изисква".За да спасим света около себе си трябва да промен! им самата си нагласа за всичко и всички около нас..просто да бъдем съвсем малко по-добри. Всеки сам решава кое да постви като птеоритет в живота си.дали доброто или злото.Просто пътя към доброто е по-лекия от всички възможни.Затова трябва да сме добри.За да сме удоволетворени от живота си и от самите себе си в едно общество,бедно на добрини.

Виж и това-

Повестта “Крадецът на праскови” се вписва в общата носталгична линия от творби на Емилиян Станев, в които миналото прекосява като залез душата. И както в последните слънчеви отблясъци се прокрадва странна светлина - загадъчна, не ярка, но събрала всичко от деня - и затова истинска, така в негата на миналото като полусенки отначало ще изплуват образи, които ще вълнуват с добитата индивидуална истина - най-изстраданата, най-съкровената. Обикновеният ден в тила на необикновената ситуация може да породи също толкова въпроси и драматизъм, колкото описателното, наситено с баталистична конкретика изграждане на войната. Нейното отекване в душите на героите построява динамичен свят, активира поведение, което търси защита и не щади аргументация за направения избор, за да го разруши в светлина. Иво и Лиза, полковникът и ординарецът са само възможните пътеки, по които може да премине една душа, да встъпи неразбрана, да прекрои и разбере себе си и околните.

Повестта е с повествователна рамка Втората световна война. Същевременно ситуацията на несигурност и крехкост на човешкото съществуване е поставена в повторителността на случването на събития. Някаква перфектна огледалност срязва времето между двете световни войни, за да покаже, че “няма нищо по-тягостно от повторение на миналото”. Разказвачът не търси, по-скоро с досада констатира как годините само оформят кръговрата на ставащото: “И сивозелените униформи, които помнех оттогава, сламенорусите и червени коси, сините очи и преуморените изпънати лица създаваха в мене впечатлението, че те са били винаги тук”. Още първото изречение на текста задава шифъра на предстоящото, ако се “разконспирират” синонимните му вериги: ”През евакуацията продадох наследството, което получих след смъртта на баща си.” Евакуацията предполага онова движение на групи хора, при което напускането на дома създава усещането за нестабилност, временност. В своеобразна евакуация е пленникът Иво - неговата физическа и духовна безтегловност да бъде никой сред чужди лишава самоидентификацията от данни за портретуване: ”Аз съм само един пленник, който сам не знае какво е”. Преселва се и семейството на коменданта на града и заживява усамотено, непосещавано от никого, монотонно: ”Тогава полковникът избяга с жена си тук, в старата колиба”. Протяжното отегчение на еднотипните дни стопява осмислените мигове, животът изплува в безнадеждността, че ще липсва физическото му продължение: ”...когато е загубила /Елисавета - б.а./ надеждата да има деца...” Евакуиран е стабилитетът във всичките му традиционни форми - АНТРОПОЛОГИЧНА /Иво/, СОЦИАЛНА /отчужденото полковнишко семейство, хората престават да се ръкуват, епидемия от коремен тиф, погребален звън/, ПРОСТРАНСТВЕНА, ПРИРОДНА /суша/.

Продажбата и продаването разтварят мрежата от значения, свързани с опустошената духовност - даването на душата или открадването на душата. Дори продажбата на имот - бездушна материя - предизвиква укора на възрастния учител и желанието у младия разказвач за сбогуване с детството. Навестяването за последно на имота е прощаване с територията, одухотворяваща миналото. Действеността на този процес на смяна на собственичеството е активно заложена и в лексикално-смисловата трансформация от заглавието, но там е сведена до персонифицирана единичност - “КРАДЕЦЪТ”.

Смъртта е властващият герой над разрушаваната сянка на живота в повестта. Нейни семантични вариации са войната, воят на сирени, епидемията, пленниците /животът им не им принадлежи/, убийството, самоубийството, глада, хаоса, сушата, колибата - развалина от дистанцията на времето. Така началната информация обгръща в подреденост чрез един напълно рутинен и логичен акт - продажба - и означава водещите действия и ситуативност.

Надявам се съм ти помогнала :)