PDA

View Full Version : Среднощни признания



Ескада
11-26-2006, 13:27
Сигурно вече наближава три.През нощта.А дори и в това време не мога да бъда сама,защото мислите ми ме преследват,гонят се и помежду си,удрят се една в друга и се разпиляват на малки парченца,които се забиват в очите ми,дразнят ме и ме карат да плача.Трудно ми е да пиша,трудно ми е дори изливайки чувствата си да се оттърся от гласа в мен,който иска всяко изречение да е перфектно и непрекъснато ми натяква,че това няма да звучи добре,прочетено пред хора.Защо да ме е грижа?Има ли защо,след като единственото нещо,от което се нуждая го няма?!Как да създам това,към което се стремя,след като и най-малкия ми опит да положа основите му бива безмилостно разрушен от хората,които имат други планове за мен.Покривам изгнилото дърво на масата със скъпа покривка,слагам кристалните чаши и се старая всичко да е перфектно до най-малкия детайл.Хората се възхищават на постигнатото от мен,а докато ахкат и охкат превзето в ума ми се върти само страха,че прогнилата маса ще се огъне и счупи под тежестта на всичкия изсипан върху нея лукс.Ако купя нова маса,ще изпадам в паника всеки път,когато сложа върху нея тежка ваза, че подът ще се продъни.Живота ми е именно това.Суета,без основи на които да стъпи човека,попаднал в нея.Стоя,седнала върху краката си,взирам се в монитора почернял от думи и се стархувам,че може и никога да не спра да пиша.Дотолкова потънала в лъжи,дотолква изградила перфектния образ на тази,която всички очакват че трябва да бъда-аз нямам пред кой да покажа същността си.И дори шокирана от глупавия си начин на живот,аз искам още от него,не ми е достатъчно това,което имам.Искам още едно бижу,още един чифт обувки и още един парфюм,и мечтая,че някой ден ще успея да излъжа себе си,че те запълват празнината в мен.Всяка вещ наричам на човек.Всяка вещ запълва мястото,където той е бил в моето сърце.Имам купища вещи наречени на Него.В съзнанието ми той е жив,винаги ще бъде,и знам,че вината за случващото се е моя.Защо,за Бога се оплаквам,след като знаех,че възлагайки надежди на една илюзия бих могла само да пробия дупка в сърцето ми,вече представляващо мрежа от едри такива...?Ядрото на сърцето ми се смалява,но продължава да бие за човек,който не би го оценил...Не би оценил кървавата романтика в думите ми,нито как е възможно тези чувства да са се зародили в мен.Мечтая да се обърна срещу света и да кажа какво мисля,но няма човек до мен,защото искам да застана редом до него....А той е толкова коварен.Сякаш иска да ме наранява дори,когато го няма.Сякаш е оставил късчета от душата си навсякъде-във всеки падащ лист,във всяка песен,във всяко място и всеки един мой спомен.Сигурно дори не ме помни,но душата му мечтае само да ме нарни.Иначе защо не би ме оставил да живея?Опитвам се да възстановя някой малък,незначителен вероятно за него момент,в който съм се чувствала сякаш света е мой.Искам от цялото си сърце да си спомня онези очи.Очите,които така и не погледах.Погледа,който не срещнах,а само усещах върху себе си.Само усещането за този поглед пронизваше тялото ми и ме караше да спра да дишам.И продължава да ме кара...Ако цената да усещам онзи поглед е да остана бездиханна,бих я платила хиляди пъти.Само че този,който определяше цената отдавна си отиде.Остахме само аз и блуждаещите ми мисли.

meri88
11-26-2006, 17:07
haresva mi

FiRe_LaDy
11-29-2006, 20:54
Super e :)