PDA

View Full Version : Съчинение-разсъждение



RuKsP1n
11-28-2006, 16:44
Произведението е "На прощаване"
Темата е "Защо бунтовникът поема пътя на борбата"
Трябват ми някакви насоки или най-добре цяло разсъждение ако някой е писал.

karina_91
11-28-2006, 16:47
Abe vie hora(ne samo ti) ne ste li 4uvali za Pomagala i Knijki kydeto se kopuvat ot knijarnicite i tam ima vsi4ko napisano i vinagi moje6 da si go vidi6 az li4no vinagi si kopuvam takiva knijki,pak i gospojata ni po literatura obiknoveno ni kazva kvi da si kupim ili ni sybira pari! :? [-X

RuKsP1n
11-28-2006, 16:54
Наистина трябва да погледна за такава но ми трябва за утре, а надали някоя книжарница работи сега.

k0k0
12-04-2006, 13:01
Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали.
Със своя изповеден тон стихотворението “На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието.
Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея:
“Не плачи, майко. Не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!”
Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията “майко”, “майноле”, от епитета “клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е “майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел.
Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (“станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата (“ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (“може млад да загина”).
Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към “свобода и смърт юнашка”.
В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда “таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е “по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори:
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът “бесней” и съществителното “турчин” са употребени в единствено число:

да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище...

Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой.
И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура “черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа.
В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението “Хайдути” в “На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната:

Аз вече пушка нарамих
И на глас тичам народен
Срещу врага си безверни.

Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели:

Но кълни, майко, проклинай
Таз турска черна прокуда,
Дето нас млади пропъди
По тази тежка чужбина...

Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо “Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел:

Че и те брат са имали,
Но брат им падна, загина
Затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя
сюрмашко тегло да гледа!

Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата “песен юнашка”:

Защо и как съм загинал
И какви думи издумал
Пред смъртта и пред дружина...

Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима:

Там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиваше.

Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им:

И два щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади.

Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник.
Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са “напети” и “лични”, с “левове платни на чело”. Сабите им са “саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са “иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва:
О, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градината,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!

Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда “с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич.
Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност.

Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението “На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.

k0k0
12-04-2006, 13:02
Ето това намерих аз за Теб , но ако можеш сега намери и ти нещто по моята тема ЗА ШВЕЦИЯ

galina_03
12-08-2006, 08:43
Някой ще ми да те ли съчинения-разсъждения на стихотворението "На прощаване" от Христо Ботев.
А теми те са:

1.Заветът на бореца
2.Любовта и омразата в стихотворението "На прощаване"
3.Защо бунтовника избира майката за своя изповед

Трябва ми само една!

umpo
12-08-2006, 20:09
Христо Ботев уточнява, че първо в Калофер се е научил да обича и да мрази. Там се е родила „страстната любов”, коя тъй рано загина, и дълбоката омраза, коя ще ме придружи до гроба\". За него и двете чувства са свещени , защото чрез тях е могъл да прозре характера на своя народ и варварството на поробителя. Те са двете сили, които в сблъсъка си са давали искрата на неговата бунтовност и на порива му към свобода. Христо Ботев осмисля не само националната, но и социалната страна на българската революция.
Това естествено ни насочва към друга особеност на Ботевото мислене - любовта към родината според него не може да има смисъл без обичта към ближния. В тази яснота на своите чувства и мисли Хр. Ботев няма коле*ание и открито изразява обичта или омразата си. В стихотворени-ето „Към брата си\" заявява:
Отечество мило любя, неговият завет пазя;
Това чувство го възвисява и дава смисъл на живота му, но поетът е обречен да се погубва сред хора, които не могат да разберат възвишеността на идеята за свобода и вливат в сърцето му омраза:
но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя.
В границите на това облагородяване от любовта към родината и озлобяване от безчувствеността на хората в\"тоя мъртъв свят коварен\", е разпмата душата на Христо Ботев.
В изразяването на любовта и омразата постът естествено е свързан с народното мислене и вяра, които поставят тези две състояния в основата на българския космос. Христо Ботев е най-близко до тези виждания за любовта и омразата в стихотворенията „На прощаване\" и „До моето първо либе\".
Лирическият герой в „До моето първо либе\" стига до самоотричане от любовта, любовната песен за него е вече магическа „отрова\" за сърцето, тъй като по-силен е плачът на сиромасите и страданията на народа. Любовната напивка е омайваща отрова, под въздействието на която героят е забравил народното тегло. Любимата не е тази, която го е разочаровала - напротив, тя продължава да излъчва силата на младостта, на чудния си глас, но този глас не може да стигне до неговата душа, защото в гърдите „сичко е с рани покрито / и сърце зло в злоба обвито!\" Тъкмо тази натрупана злоба спира лирическия герой да изрази топлота при спомена за любовта към изгората. Омразата към поробителя е изпепелила душата на героя, който се обрича на бунта. Смъртта единствено може да приласкае юнака, чул предсмъртните „песни надгробни\". Тя е тази, която ще го дари с „мила усмивка\" и ще направи гроба му „сладка почивка\". Любовта ще онемее пред кръвопролитието, а след него тя едва ли би била възможна. Може би затова лирическият герой вижда смъртта като утеха и приласкаване, защото връщането към живота, към естествените пориви, би било невъзможно - чувствената любов към девойката вече не е онова чудо, което би възродило изпепелената му душа. Отричането от любовта прозвучава като отричане от живота, тъй като в него е само народното страдание. Парадоксът е, че чрез бунта може да се възкреси животът с доброто и радостта в него, но това едва ли би върнало любовта. Ще са необходими нови песни. „До моето първо либе\" е послание - прощаване с илюзията, че след стихиите на бунта любовта ще се възроди, такава каквато е била. Ето защо лирическият герой не отправя към любимата клетва за вярност, той не я умолява да го очаква, ако остане жив след битките, не търси грижата й, ако е равен в боя. В категоричността си героят иска тя да види страданието на народа си, и ако не го разбере - да се отрече от нейната любов. Финалът на стихотворението не е връщане към старата любов, която ще онемее от ужасите на бунта, а търсене на нови измерения за обичта и състраданието:
Кървава да вдигна напивха,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея!
В стихотворението „На прощаване\" лирическият герой в тази творба вижда отношението към майката и либето, към братята като същност на своята героична борба, която би се обезсмислила, ако той не чувстваше обичта на близките си. Поетът е разбрал колко важно е юнакът да знае, че подвигът му или щастливият край на борбата ще бъдат увенчани с обичта на най-скъпите - майката и либето.
Любовта и омразата са денят и нощта в Ботевата душа. Колкото едната е по-светла и сгряна от вяра и надежда, толкова другата е по-мрачна и студена от злоба и сляпо ожесточение. При него не е възможна любов съзерцание, нито пък омразата поражда вцепенение - у него те искрят, динамизират битието му. Този, който обича, не може да бъде спокоен, той трябва да е всеотдаен, особено ако става въпрос за обичта към отечеството. Любовта към народа трябва да се доказва, тя е състояние, което подтиква човека към дела и саможертва. В името на тази любов той намира своята смърт.

stambeto
12-11-2007, 15:16
[quote="RuKsP1n"]Произведението е "На прощаване"
Темата е "Защо бунтовникът поема пътя на борбата"
Трябват ми някакви насоки или най-добре цяло разсъждение ако някой е написал.[/u][/code]