Мария Енчева
12-03-2006, 09:51
Добър ден на всички!Започвам направо с молбата ми ако можете да ми помогнете с домашното ми коета наистина много ми трябва защото ще ми поправи оценка.Та то е Увод и теза на тема `Как разбирате думите "Свобода и смърт юнашка" `
Адски ще съм ви благодарна [-o<
Благодаря ви..
неможеш сама да си го напишеш или те мързи ?
има много други сайтове в които можеш да си намериш готови теми,защото много ме съмнява тук някои да седне и да ти пише твойте домашни!
Мария енчева
12-03-2006, 12:45
Немога да измисля нищо..това е проблема :smt010
pls deee trqbva mi za ytre :smt010
просто есе или по някое произведение ?
n0 CoNnEc7i0n =)
12-04-2006, 18:37
това от кое произведение беше? ще се сетя...
Тва трябва да е от "На прощаване" на Ботев...
ето,незнам дали съм ти помогнала
Христо Ботев е един от големите поети на България. Той живее в изключително драматични години от историята на Родината. Но той не е наблюдател и летописец на събитията. Неговата дейна и кипяща от енергия натура го прави пряк участник в тях. Събитията намират блестящ израз в неговите пламенни стихове. Изключително вълнуваща изповед на поета е стихотворението “На прощаване в 1868 година“. То е написано в действителен момент на прощаване. През 1868 г. авторът се записва за доброволец в четата на дядо Жельо войвода и се готви да премине в България. Творбата на младия поет е изповед пред близките, неговото прощаване с тях и с живота.
Великият български владетел Омуртаг е казал: “Човек и добре да живее умира…“. Смъртта е неизбежен финал на всеки житейски път, но тя е и откъсване от познатия свят и преминаване в неизвестното. Различните религии се стремят да направят мисълта за нея по-лека: едни – с идеята за живот в отвъдното, други – с вярата в прераждането, трети – с безсмъртието на духа. Пред очите на лирическия герой в стихотворение “На прощаване в 1868 г.“ авторът вижда смъртта откъм борческата й страна. Когато животът е отдаден за свободата на Родината, бунтовникът смята своята смърт за героична и осъзната. Саможертвата ще остави следи не само в сърцата на близките му, но и в душите на целия народ. В това героят вижда своето безсмъртие.
Още в началото на стихотворението героят прави предположение “аз може млад да загина“. В тези думи няма самосъжаление, защото смъртта е осъзната. Свободолюбивият дух на бунтовника не може да допусне примирение с робството:
Та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище…
Вълненията от срещата с родната земя надделяват над мисълта за смъртта. Героят не се стреми към нея, но я приема: “пък…каквото сабя покаже“. Отделеното с многоточие мълчание е по-силно от каквито и да е думи. Бунтовникът знае, че никой не дава даром свобода. За нея трябва да се пролее кръв. Тя трябва да се извоюва.
Лирическият герой добре познава чувствата на близките си и каква скръб би предизвикала неговата смърт. Затова той поставя акцент върху героизма в смъртта:
и честта, майко, юнашка!
В този смисъл е и заветът на бунтовника към своите “братя невръстни“. Смъртта на един човек не е от значение. Важното е борбата да продължи. Това авторово послание е изразено подтекстово:
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Тук е описана мрачната картина на смъртта. Ботев цели да възбуди въображението на читателя. Епитетите “бяло“, “черни“, “черната“ имат символично значение. В християнската религия белият цвят означава чистота. Така авторът показва нравствената възвишеност и духовната красота на героя си. А за родолюбивия подвиг на героя говорят скалите – високите места и орляците. Тук поетът съпоставя героя си със смелите и горди птици, които се реят свободно в небето на България.
От друга страна черният цвят символизира страданието и нещастието. “Земята, майко, черната“ е символ на мъката на бунтовника по поробената му Родина. Земята ще е черна, докато бъде извоювана нейната свобода.
Идеята за безсмъртието на героя се разкрива и в сътворяването на песен за него:
Моята песен юнашка –
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина…
Песента не крие само безсмъртие за бунтовника. Тя ще предаде свободолюбивите му идеи на идните поколения.
Безсмъртието и признателността на народа се сливат във финалните строфи на стихотворението.
Но…стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Тези стихове са събрали в себе си изключителна идейно-емоционална енергия. Право на нравствена присъда над личността на бунтовника има единствено народът. Мъдростта ще помогне на идните поколения да оценят подвига на героя.
Основните разсъждения на поета Христо Ботев в стихотворението “На прощаване в 1868г.” са размисли за безсмъртието в смъртта. Те оставят дълбока диря в съзнанието на читателя. Още по-дълбока е следата оставена от самия Ботев. От неговия достоен живот и героична смърт, които удивително приличат на тези на героя му.
и още 1
Стихотворението започва с пряко обръщение към майката. В молбата на лирическия герой се крие синовна обич, топлота и разбиране. Много любов и загриженост откриваме в глаголите в повелително наклонение : „не плачи” , „не тъжи”. Долавя се желанието на бунтовника да утеши тази, която му е дала живот. Епитетът „клета” е доказателство за огромната мъка и тревогата, които изпитва майката. Многократните обръщения „мале”, „майно ле”, „майко” са свидетелство за дълбоката синовна обич на бунтовника. Лирическият герой иска от майка си да прояви разбиране към него. Той й посочва истинските виновници за нейните страдания- поробителите. Върху тях бунтовникът иска да падне майчината клетва:
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда.
Лирическият герой търси не само разбиране, а и подкрепа от своята майка. Желае тя да изрече проклятие към турците, защото в представите на българина , майчината клетва има особена сила. Тя винаги е справедлива и застига онзи към когото е отправена. Глаголното повторение „кълни”, „проклинай” и алитерацията „таз турска черна прокуда” са знак за омразата, която героят изпитва към поробителите. Тази омраза е обяснима, защото именно турците са прогонили младите хора от родината им и сега те се скитат „немили, клети, недраги” из чуждата земя. Възклицанието „ах, утре като премина през тихи бяла Дунава!” се свързва с радостното очакване на бунтовника да осъществи мечтата си. За него преминаването на реката е пресичане на границата между робството и свободата. Възклицателните изречения издават вълнението и нетърпението на лирическия герой, а белият цвят символизира бъдещата свобода. В стихотворението нито веднъж не се споменава думата робство, но тя присъства в изповедта на бунтовника. Лирическият герой категорично заявява, че не може да търпи посегателството на турците над най-святото за българина- домът, близките, семейните ценности:
Та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище.
С голяма мъка лирическият герой говори за родния дом. Метафоричния глагол „бесней” разкрива необузданата жестокост на турците и издевателствата им над поробеното отечество. Робството разкъсва духовните връзки на лирическият герой с либето, майката и родната земя:
Там дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше.
Малко, но въздействащо присъстват и образите на бащата и братята. Те „черни чернеят” за своя син и брат, прокуден от родния дом. Черният цвят символизира болката от раздялата и възможната трагична развръзка. Мъката и копнежът на бунтовника по родния край са разкрити и в анафората „там”, повторена няколко пъти в поемата. Лирическият герой изповядва пред майка си своите чувства, разкрива мотивите за избрания от него житейски път. Така той я умолява да не страда, а да го разбере и приеме неговия избор:
Ах,мале, майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Бунтовникът иска тя да му прости и да му даде своята благословия, защото тя ще му вдъхне сили за борбата с поробителите. Неговото решение е дълбоко осмислено и мотивирано, защото той не се бори само заради поруганата семейна чест, а за свободата на цял един народ: „на глас тичам народен”. Метафоричния смисъл вложен в този израз разкрива любовта на героя към България и българският народ. Най-скъпите на сърцето му хора са част от този народ. Воювайки за свободата на родината, бунтовникът се бори за всичко мило и драго, а именно за майката, бащата и братята. Чрез метонимията „каквото сабя покаже” е внушен неизвестният край на битката. Поетът внушава двете възможни картини на изхода от борбата- картината на героичната смърт и тази на победното завръщане. На първо място в съзнанието на лирическия герой е представена трагичната и героична смърт, защото тя е по-реална. Ботев не иска майката да страда, затова оставя за накрая възможността бунтовникът да се върне, като победител. Така в сърцето й остава надеждата, че може отново да види сина си. Дори и да загине в борбата, жертвата на героя няма да е напразна, освен това смъртта му ще е достойна, защото той ще си отиде от този свят като герой, а не като страхливец. Бунтовниците може да влязат в селото без героя „ с куршум пронизан”, но въпреки това, той ще се „завърне”, защото ще присъства в разказите на майката, в юнашката песен, които ще разказват за него, как е загинал и за кого е загинал. Лирическият герой се обръща към най-скъпия си човек-майката, която е натоварена със завета му, да го предаде на неговите „братя невръстни”. Майката трябва да понесе одумките на хората:
Нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене,
нехранимайка излезе.
На „другите” им е чужда борбата за свобода. Те не разбират и не приемат бунтовническия избор, дори съдят човека, поел по трудния път на борбата, но „невръстните братя” трябва да знаят защо се е жертвал и какви идеали е изповядал бунтовника. Братята трябва да последват примера на смелия им брат и да продължат святото дело докрай, до постигане на славната и дългоочаквана победа. Между бунтовникът и братята има приемственост осъществена благодарение на майката, която трябва да предаде завета на героя. Но ако мъката в сърцето й надделее, песента ще свърши тази трудна задача, като по този начин ще се извърши приемственост и с целия български народ. Картината на юнашката смърт е пресъздадена чрез средствата на метафората, като е наситена с множества антитези:
Да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Контрастът между белия и черния цвят подчертава трагизма на саможертвата. Красотата, силата и духовното величие са показани чрез белия цвят. Той е символ на идеали, на вечното, на безсмъртното у човека. Този цвят е там гори по скалите, които са нависоко, близо до небето. Духът на лирическият герой се извисява до орлите, символи на силата, гордостта и свободата. Бялото, това е величието на достойната юнашка смърт. А грозотата на преходността е представена с черния цвят. Той е символ на временното, страха, смъртта. Този цвят е долу в земята, в черната земя. Силно въздействащата съпоставка между бялото и черното, показва смелостта и възвишения дух на българите революционери. Сливането на бореца за свобода с народа и родината, се изразява в страданието му към най-близките хора- майката и либето. На бунтовника му е мъчно, че ги оставя и че може повече да не ги види, но моралът не му позволява да стои безучастно. А мъката в сърцето на майката е много по-голяма. Именно тя трябва да разказва за саможертвата на първото си чедо и да изповядва завета му към братята.
Символите на борбата- пушката и сабята, въплъщават копнежа на лирическия герой да бъде последван неговия път, а метафоричните глаголи „поздравяват” и „помилват” , внушават идеята за победа над поробителите.
След картината на юнашката смърт е представена другата алтернатива- лирическият герой да се завърне като победител. Анафората „жив и здрав” внушава обичта на бореца към живота и желанието му за щастлив край на борбата. От картината мечта свързана с първия ден на свобода, се усещат радостни и патриотични чувства. Тържествено е описана четата, с която идва бунтовникът. Образът на неговите другари е идеализиран в духа на народните песни. Ботев ги нарича „напети „ и „лични” , с което показва, че са мъжествени и красиви. Те са с „левове златни на чело”, а лъвът е символ на силата, свободата, могъществото. Юнаците са в „дрехи войнишки”, което доказва, че са смели, достойни, силни духовно и физически. Неотменен детайл в портрета на четниците е оръжието: „иглянки пушки” и „саби- змии” . Това описание, направено с помощта на характерните за фолклора постоянни епитети, показва огромната важност на оръжието в боя. Посрещането на бунтовниците е изпълнено с пъстрота на цветята- ярки и красиви цветове, сред които доминира зеленият. Тази ведра картина създава оптимистично настроение. Тя подсказва за огромната радост, която изпитва революционера. Глаголите в повелително наклонение „берете”, „късайте”, „плетете” са доказателство за щастието на лирическият герой. Вечно зелен е бръшлянът и затова точно от него се плетат венците за слава. И здравецът е вечно зелен, но освен това излъчва вълшебен аромат. Тези две растения са символ на здравето и красотата. Кулминацията на поемата е срещата с майката и либето. Възклицателните изречения:
… о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
са пряк израз на чувствата на лирическия герой в мечтания миг. Майката с цветя и прегръдка ще посрещне първородния си син и приела неговия житейски път ще го изпрати в поредната битка за свобода. Майчината целувка е и прошка, и благословия. Вълнуваща е и срещата на лирическия герой с любимата. И макар, че нейните сълзи са радостни, за недовършената битка свидетелства кървавата ръка на героя и поръката му: „не ме забравяй” . На юнака му е мъчно, че се разделя с най-близките си хора, но дългът го зове. Той трябва да защити достойнството на България и да се жертва за нейната свобода. Рязката смяна между картината блян и суровата действителност, показва че пътят, който е „страшен, но славен” е време да бъде извървян от бунтовниците. Това прекъсване е доказателство, че лирическия герой е реялист. Той е наясно с жестоката действителност и знае, че пътят към саможертвата е осеян с хиляди опасности, но няма свобода без отнет човешки живот.
Свещен дълг на героите, тръгнали по пътя на борбата е да дадат смисъл на живота чрез смъртта. Лирическият герой вярва, че подвигът му ще бъде оценен и самият той не ще бъде забравен. За него най-важна е оценката на народа. Това показва убедеността на революционера, че юнашката смърт за свобода ще бъде почетена и разбрана. Именно смъртта за правда и свобода е достойна и величава. Тя придава смисъл на живота. Тази смърт е пътят към безсмъртието.
feshankaa
12-04-2006, 20:15
Ами да от "На Прощаване " е . И аз я имах скоро тази тема,а в гугула е пълно с теми за тва произведение.Прсото те мързи да си мръднещ.... и да потърсиш малко
П.С. Ни6то лично :?