Literaturno interpretativno suchinenie [Архив]

ninsy

12-03-2006, 12:39

Проблемът за същността на свободата е без съмнение философски, но едновременно с това е пряко свързан със световната литература. Той е стоял повече или по-малко извън полезрението на древния грък. Когато разсъждават по въпроси, античните философи ги формулират така, че понятието за “свобода” не намира място в тях. Това е потвърждение на тезата, че античността не познава свободата. В творбата си “Философия на историята” Хегел пише: “Подобно на зародиша, който съдържа в себе си цялата природа на дървото, вкуса, формата на плодовете, така и първите прояви на духа съдържат виртуално в себе си цялата история.” Следователно понятието човешка свобода има много дълга история при различните народи и аз бих искала да я разгледам тезисно, за да мога да подкрепя твърдението с примери.
Източните народи още не са знаели какво е духът или човекът, дали той е свободен, какво е свободата. Тя е определяна накратко от тях като “дивотия”, “тъпота на страстта”.
Чак при гърците се е появило съзнанието за свобода, че тя съществува и че някои са свободни. Но нито те, нито даже Платон и Аристотел са знаели, че тя е присъща на всеки човек, а не само на някои. Тя е била само “краткотрайно и ограничено цвете”.
Едва германските народи в християнството са достигнали до заключението, че “човек като такъв е свободен и че свободата на духа е най-основното качество на неговата природа”.
Този обзор е доказателство не само за промяна в разбирането на понятието за свобода, но и за едно прогресивно развиващо се съзнание.
Аз мисля, че проблемът за свободата може да се свърже с осмислянето на човешкия живот и ако трябва да изразя това свое мнение, бих го илюстрирала с една латинска мъдрост: “Живот без свобода е нищо”. Това е без съмнение така, но че въпросът за човешката свобода е свързан и с отговорността пред другите, пред държавата е също безсп*рно. Той трябва да бъде разглеждан с тях в тясна връзка. Затова бих посочила мисли на Сартър: “Ние искаме свободата заради свободата и при всяко особено обстоятелство. И искайки свободата, ние откриваме, че тя напълно зависи от свободата на другите и че свободата на другите зависи от нашата. Наистина свободата като определение на човека не зависи от другите, но от момента на обвързването аз съм длъжен в същото време, когато искам моята свобода, да искам и свободата на другите; аз мога да си поставям моята свобода като цел само ако наравно постаням и свободата на другите като целј”
Преследвайки свободата, човек се стреми към добро, към правда. Свободата на личността е свързана с нейното подчинение на определени закони, форми. Единствено обществото, което е способно да създаде управление и закони, на които всички се подчиняват, е свободно и не би достигнало до революции. Но възниква противоречието дали човек е свободен, след като зависи от обществото или от природата. Но нима човек може да спре да се подчинява на законите на природата и например да спре да старее, и т.н. Личността може да постигне една относителна свобода т.е. такава, която възможно най-близко да се доближава до абсолютната, но която да не нарушава развитието на обществото.
Според мен човек е зависим от обкръжаващата го среда, защото тя му дава онези удобства, които са нужни за неговия живот. Ето защо не може да спре да се подчинява на тези принципи, защото ако “реши да става свободен”, той може да навреди на заобикалящия го свят. С оглед на своята свобода той ще “загърби” средата си и това ще е проява на егоизъм, и в никакъв случай не ще се оправдае с целта. Еквивалентно е да обявим един престъпник, че е проявил геройство и себеотрицание като е убил друг човек. Обществото е устроено така, че да функционира възможно най-добре. То е една подредена система и ако човек реши да се освободи от нея, той рискува не само да разруши част от структурата на системата, но и оттам да навреди и на себе си. Защото той е елемент от тази порядъчност и е свързан с нея. Освен това човек е свързан с редица междучовешки, икономически, социални потребности, които не се прекъсват толкова лесно. Ако човек лиши себе си от обществото и то от себе си (духовно и материално изключване), той рискува да изгуби своя път. А щастието и свободата са заселени в две страни, в две отделни земи и два пътя водят до тях. Единият (този на щастието) е пътят на успеха, на добива на блага, на имането и на грижата по неговото опазване, или пътят на реалното. Другият (този на свободата) е път, който води по неясните граници на прехода, е пътят на възможното. Човек никога не избира само една от тези посоки с намерението да й остане верен, макар че идеята за вярната посока непрекъснато го ръководи.
На човек е нужно общуване с хората, с техните философии и знания, за да може да създаде своя философия и да се осъществи в средата си. И все пак, ако човек “загърби” обществото, той не може да постъпи така и със своята природа и т.нар. биологични особености – глад, жажда, усещане за студ, болка и тъмнина. Човек в обществото се е научил как да се справя с тези състояния и свободен, той трудно би се приспособил.
Съществуват две крайности: ако човек се опита да е свободен и ако се подчинява напълно на обществото (несвободен). В първия случай личността ще бъде изхвърлена от структурата на обществото, а във втория ще се превърне в роб на средата си и ще изгуби своята индивидуалност. Затова мисля, че свободата трябва да е умерена.
И нека да продължа отново с развитието при различните нороди на понятието човешка свобода. През Просвещението Волтер пише: “Човек се ражда свободен – най- доброто управление е онова, което по възможност запазва за всекиго този дар на природата”. Следователно свободата е висше благо, от което се определя съдбата не само на отделния човек, а и на цялата държава. Тя е висша цел, която възвеличава човека: “Който не обича свободата и истината, може да стане могъщ човек, но велик никога.”(Волтер)
Свободата е също така и знак за ново начало, за ново състояние на нещата. След Просвещението пръв Русо започва да разглежда свободата по нов начин, поставя нова тенденция във философското мислене, насочва вниманието си към “сърце” и “естествено състояние”. За него свободата отново е висше благо, тя би могла да осмисли човешкия живот. Тя може да бъде намерена в едно демократично общество според философа: “Аз бих искал да се родя в демократическа държавајАз бих искал да живея и умра свободен.” Освен като възможност за отхвърляне на робството, Русо определя и разбира свободата като “автономна активност”. Чрез нея човек контролира своите страсти. Той е роб на своите сетива и свободен чрез своите угризения. Следователно тя се явява основен контролиращ механизъм на пагубните страсти на човека.
Свободата е и основна категория във философската система на екзистенциалистите. За тях тя е отговорна свобода. Човек е отговорен пред себе си. В “Екзистенциализъм и хуманизъм” Жан Пол Сартър пише: “Човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а от друга страна – все пак свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.” Поставен в гранична ситуация, човек мисли върху правото си на свобода и се бори за него в едно екстремно историческо време.
Нека се върна към първата постановка на проблема за свободата в историята на европейската култура, а именно – съдбата и “мястото” за действие, което тя предоставя. Древният елин е вярвал, че мойрите, богините на съдбата, още с раждането на човека определят каква ще бъде неговата участ. С думата “мойра” се определя значението на “съдба” – тя е частта от битието, която случаят е отредил на човека и която е станала негова участ. Древните гърци са схващали съдбата като капризна и непостоянна. Тя е сляпа, произволно “хвърля зара” и определя човешкия жре*ий.
Вярно е,че съдбата е непредвидима, че всички сме приковани към нея: едни – със златна и хлабава верига, други – със стегната и мръсна. “Всички сме в един и същ затвор, оковани са дори ония, които оковават” (Епиктет). Нима не става въпрос за едно робство, за едно подчинение пред скритоочертаната участ, за една несвобода?! Човек трябва да е независим от съдбата и от света около себе си (философията на стоиците). Той трябва да се отнася с безразличие към мъката и удоволствието, смъртта и живота, славата и безславието, богатството и бедността, болестта и здравето – все неща, които по своята същност са безразлични и за всеобщата природа. В противен случай, смятат стоиците, човек ще постъпи неблагочестиво и така ще се отклони от извеждащия към щастието път. Според Сенека това не е най-правият, не е утъпкания от тълпата, но – в замяна – е най-сигурният път. Стоическата свобода не е твърде примамлива, но такава тя изглежда в нашите очи. Стоическият мъдрец винаги помни, че е “роб”, но “роб във велик дом”.
И най-накрая, имайки предвид пряката обвързаност на философията, литературата и историята, не мога да не спомена името на един наш велик писател, революционер и философ – възрожденец Христо Ботев. Тъй като в неговото творчество проблемите присъстват като опозиционни и контрастни двойки, той разглежда свободата пряко свързана с робството, човекът – свободен и несвободен. Проблемът е пречупен от конкретната историческа забуленост. Но свободата и мисълта за нея дават път и патос на една цяла епоха – Възраждането: “Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.”(Христо Ботев)
Свободата в своите глобални измерения – свобода-понасяне, свобода-избор, свобода-присъда, свобода-воля, прави живота благороден и добродетелен, но закрепостен и заклеймен в лутане вътре в непознатата все още мъглявина на съдбата.