PLS, daite tekstovete na stihotvorenieto "Skriti vopli" na Dim4o Debelqnov i na razkaza "Dervo6ovo seme" na Nikolai Haitov i ako moje daite nqkukvi primerni temi po tqh, 4e utre imam klasno i ni6to ne znam
скрити вопли
Художествената литература отразява действителността ,която винаги е вплетен идеалът ,мечтата.Художествената творба носи в себе си едновременно реалност и мечта ,настояще и бъдеще.В този смисъл сблъсъкът м/у идеали действителност в характерен и за българската литература.При всеки творец обаче резултатът от този сблъсък е различен.При Ботев той ражда идеята за революцията ,копнежа за саможертва ,при Вазов -мечтата за процъфтяваща България ,при Яворов -едно безмерно страдание. В чувствителната душа на Дебелянов противоречието м/у идеал и действителност резонира по съвсем друг начин.Епохата ,в която се формира поетът ,е белязана от продължителни в войни ,груб прагматизъм ,дехуманизация и бездуховност.Тази социално-историеска противоречивост има своите дълбоки художествено-естетически измерения в българската литература.Доминираща роля в жанрово отношение играе лирическото начало ,което провокира творческите търсения в сферата на индивидуалното и духовното.Заражда се ,достига своя апогей и върви към залез символизмът.Литературата ни е в навечерието на раждането на ново естетическо явление -поезията на Христо Смирненски.
Романтичен съзерцател и нежен лирик ,Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм ,присъщ на самотния несретник.Страданието му не е артистична маска ,то е дълбоко човешко ,истинско.Всичко ,за което пише поетът ,е преживяно.Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост ,един неутолим копнеж по красотата и хармонията ,стремеж да се приобщи към хората и невъзможността да стори това.Така се ражда болката ,страданието на Дебеляновая лирически герой ,чийто най -характерни белези са меланхолията и тихата скръб.Лирическото изживяване показва отчужденост от реалността ,противоречие м/у поетовия идеал и действителността.
Сблъсъкът на прекрасната човешка личност на един благороден мечтател и творец на красотата със заобикалящия свят ,лишен от духовност и хуманност ,е трагичен.Той отеква болезнено в деликатната душа на родения поет ,за да намери израз в изящни елегии ,лирически песни ,които по своята естественост ,простота и прелест нямат равни на себе си в българската поезия.Художественият свят на Дебелянов е свят на блянове и копнежи ,на възвишени духовни пориви.Те изразяват дълбокото разочарование от студенината на града ,която лирическият "аз" е изпитал още при първите си съзнателни стъпки в живота.”Скръбният град" пречупва младежките пориви и властно налага своите бездушни норми:
"...Престани
да вярваш и да дириш-забранен е
на любовта плодът-и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.”
Огромната градска пустош се превръща в символ на човешко то обезличаване ,което убива красотата ,радостта ,желанието за живота.Градът внушава на героя идеята ,че адът и раят не са абстрактни понятия ,а съществуват тук ,на земята.Поетът щрихира урбанистичния пейзаж ,със зловещи очертания и този силуетен портрет обективира душевните преживявания на лирическия герой.С тънък психологически усет Дебелянов превръща тези няколко щриха в цялостна атмосфера.Смисловата натовареност на детайлите подчертава мъчителното изживяване на спомена за нерадостното детство:
"Как бяха скръбни мойте детски дни!
0, колко много сълзи спотаени!"
Тъжна ретроспекция в съзнанието на лирическия “аз”преминава в настоящето и това движение създава чувството за трагична обреченост и обнадежденост.Страданието на героя достига своя предел в отказа от спомените -”аз не искам нищо да си спомням”.Трагизмът се поражда от усещането за ограбеност -"мечтите ти навек ще бъдат пленни" ,а отчаяното приютяване на “бездомната” скръб в пустошта огромна”.Повторението на метафоричния глагол “бродя” утвърждава идеята за самотата и скитничеството на човешкия дух.Образът на бездомника в Дебеляновата поезия винаги се открива на контрастния фон на града.
Градът ,притаен в смълчаната нощ ,или изпълнен с веселие и глъч ,е враждебен и чужд.Кръговата композиция на стихотворението “Спи градът” затваря меланхоличното изживяване на героя в самотните часове на една нощ:
"Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми,ръми,ръми..."
Вътрешната драма се обуславя от съзнанието за зависимостта на човека от света вън от него и е характерна за цялата Дебелянова лирика.Трагичният сблъсък на героя с грубата действителност намира изход в принудителната самота и отчужденост.Конфликтът личност-общество като екзистенциална ситуация възпламенява чувството за излъган душевен празник ,за несбзднати мечти.Повторението на глагола “ръми” внушава монотонното ,сиво протичане на живота ,а етимологическата фигура "неверна -верен" изразява контрастните психически състояния на лирическия "аз".
Мотивът за нерадостната участ на бездомника ,който броди "самин" в многолюдния град ,е основен за творбите на Димчо Дебелянов.Неудовлетворени то от живота тласка поета към самопознание и преосмисляне на собственото битие.Той отхвърля посегателствата в/у вътрешните устои на личността и ,търси спасение в спомена и надеждата.Така се ражда Дебеляновият герой-неразбран несретник ,тъжен и морен “самин из тълпата огромна”.С голяма идейно-художествена сила се открива сблъсъкът м/у героя и обществото в стихотворшието “Миг”.Попаднал във вихъра на тълпата ,лирическият "аз" е обзет от неудържимия миг ,където няма нито пространство ,нито време:
"...нов суетен стремеж из тълпата ме тласна
мечтата смени безпощадна пробуда-
и ропот ,и смях в тишината нахлуха.
"Пиян е,безумен е!"-някои прошушна.
Аз станах - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех - Тълпата бе ледно-бездушна."
Творбата въвежда в драматизмана душевната борба ,в трагичните по своята безплодност лутания на духа.Човекът оттласнал се от жестоката бездушност на "тълпата" ,среща глухата безответност на "небето".Неизмеримото страдание остава в ничието пространство м/у "горе" и "долу" .
Дебелянов непрекъснато се стреми към хората ,търси човечност и красота ,приобщаване към света.Но всеки копнеж е последван от разочарование поетът ясно съзнава невъзможността да постигне хармония с външния свят ,и това предопределя чувството за съдбовност.Близостта на стих. “Миг” със символичното изкуство се проявява в езиковия изказ-абстрактен и условен.Тази условност не отнема яснотата на преживяването-лирическият герой е трагично раздвоен.Самотата е неговият угнетителен жребий ,наложен от вътрешно-противоречивото му съзнание:
"Аз умирам и светло се раждам-
разнолика,нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша"
/"Черна песен"/
Наследил конфликтността и усета за контраста от Яворов,Дебелянов търси двуяката същност на нещата.Поезията му е наситена с мъчителна диалектика-подтик за примирение с човешката участ.Дебеляновият лирически герой не само "по славейковски" търси вътрешно равновесие и е по "яворовски" неспокоен ,а примирява по особен начин драматизма и мъдростта.
Светлият фатализъм на поета го определя по-скоро като романтик ,отколкото като символист.Подобно на романтиците Димчо Дебелянов се приютява в спомена за чистото детство.Спомен и ,блян странно се преплитат в поезията му.Врщането "назад" е дълбоко желано ,изживяно като мечта ,бляновете са меланхолично озарени ,интонирани в кротки и сладостно-тьжни гами.Лирическият герой на поета а изцяло обсебен от носталгичния копнеж ,който го потапя в бленуваната хармония.Възкръсването на озарения от човечност и мило безгрижие детски свят ражда изящните елегии от цикъла “Скрити вопли”.Изпълнени с нежен лиризтьм и музикално-словесен финес ,те разкриват в дълбочина копнежа по родното огнище;
"Да се завърйеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни”
/”Скрити вопли"/
"Помниш ли,помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни ?"
/”Помниш ли...?"/
Лирическото събитие -завръщането в родния дом -преминава през вечерта ,прага ,стаята и достига до иконата /"Скрити вопли"/.Хармоничността на спомена ,представен като сън-мечта ,се отразява в отделните елементи на картината -края на деня ,житейския заник ,бащината къща като сетен пристан ,майката като последна възможност да се даде топлота.Стесняването на художественото пространство следва градацията на чувството ,нарастването на желанието за спокойствие и отмора.Развитието на емоционалното състояние е внушено чрез повторението на синтактичните конструкци /"Да се завърнеш...","Да те посрещне”,"Да чезнеш... "/ и смисловия нюанс на отделната дума/”смирено'',”приласкае",”пристан”,”заник” и. др.
Средищно място в условното пространство на спомена заема образът на майката ,застанала на прага.Подобно на Ботев и за Дебелянов майката е изповедник на сина в момента на обезверяване и умора Но Дебеляновата майка е не само опора за сина ,тя е изпълнена с нежност и безсилие едновременно.Нейната "усмивка блага" е последен "пристан и заслона" ,който връща на героя изгубената топлиа.Чрез майката се осъществява влизането в стаята и шепотно-молитвената изповед на лирическия "аз" пред иконата.Това движение на изображението от общото кьм конкретното задълбочава интимно-емоционалния тон ,засилва психологизма и вглъбяването в духовния мир на героя.Така се реализира екзистенциалната тема за разбитата човешка душа ,загубила опора и щастие в живота.
Образът на бездомния странник ни връща към мотива за страданието-самопознание в творчеството на Димчо Дебелянов.Духовна алтернатива е намерената родина -краен пристан за бродницата душа ,символ на спокойствие и духовна цялост.Пътуването на лирическия герой е завръщане -към чувството за родова приобщеност ,към забравената топлина на майчината ласка ,към мъдростта на старата икона.
С предупреждението на ясна графична обособеност идва несъразмерно мъничка поанта ,която драстично оголва фиктивността на една нереална и нереалистична творческа визия"
0,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!"
На повърхността сякаш няма промяна.Взривът е протекъл дълбоко ,на психологическо и дори философско равнище.Няма връщане за героя ,безвъзвратно е пресечен коренът на неговата душевност в отмрелия евят на тиха семейна хармония и нравствена приобщеност.Затваряйки зад себе си двора с белоцветните вишни ,лирическият "аз" завинаги затваря пътя кьм душевното равновесие.
Лирическият герой на Дебелянов -подлага на съмнение света и неговите ценности ,копнее за духовна цялост и вътрешно равновесие-състояния ,оказали се невъзможни за модерната душа.Героят на Дебелянов е изминал сложния път на модерния човек ,отделил се е твърде много от Вазовото "Здрав съм син на здраво поколение".В такъв смисъл мотивът за пътя е мотив за връщана към родовото начало ,към корена ,но докосването до него е колкото успокоение толкова и болка от осъзнатата невъзможност на миналото.
“Дервишово семе”
Творбата на Николай Хайтов “Дервишово семе” е една въвеждаща творба в българската литература,в която се сблъскват законите на рода и тези на любовта.
Основният конфликт в разказа “Дервишово семе” е сблъсъкът между законите на рода и тези на любовта,защото любовта няма отношение към устоите на рода.
В началото на творбата основният въпрос е този за запазване и продължаване на рода.Рамадан е длъжен да “посее дервишово семе” въпреки,че още не е готов за тази важна стъпка.Водено от чувството за дълг,момчето спазва съветите на рода си, “Друго питане не ме попита.Годиха ме,жениха ме-това беше всичкото питане”.От този факт,че Рамадан все още не е готов да продалжи рода си,се поражда конфликтът.Той се оженва без дори да познава жена си,но такъв е законът на рода и неговото спазване е много важно.Конфликтът в творбата нараства,когато Силвина и Рамадан се опознават и обикват.Между тях се пораждат отношения,различни от тези,които изисква закона за рода.В разказа любовта няма никакво значение,важно е единствено продължението на рода.Нарушаването на родовия закон дава пълното право на братята на Силвина да я продадат на Руфат.Това действие не противоречи на закона за рода.В този случай чувствата на момичето нямат никакво значение.Дядото е в своето право,той оженва внука си повторно,защото въпреки обстоятелствата родът трябва да бъде продължен.Рамадан се жени и създава деца,но любовта му към Силвина не угасва.Той всяка вечер я гледа и се наслаждава на красотата й,като в същото време омразата му към Руфат нараства.Въпреки трите причини за отмъшение:нарушаването на брачната връзка,нарушаването на любовта и застрашаването живота на рода,Рамадан е спрян от чувството си за отговорност към семейството.Фактът,че внукът години наред отлага отмъщението,не означава че той е престанал да мрази Руфат.
В разказа се разкрива голямата любов на Рамадан към Силвина.Въпреки,че той мрази Руфат,помага на своята любима да носи дърва.Тези негови действия са признак за една искрена любов.Той върши всичко това не за да спаси цивота на Руфат,а за да помогне на Силвина,защото всичката тежест пада върху нейните рамене.”Мисля си понякога:мъчи се той,мъчим се и ние,защо не му отворя адовата порта,на която втора година вече хлопа?” , “...,но опре ли да я свърша,видя ли очите на Силвина,вперени в мене-отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера ... “.
Конфликтът в разказа не се разплита,защото любовта на Рамадан е по-силна от омразата му към Руфат.А героят разбира,чe неможе да гради щастието си върху нещастието на другите и воден от тези мисли,любовта към Силвина остава неосъществена в реалността.
Mnigo ti blagodarq ninsy mnogo mi pomogna
A moje6 li da mi dade6 podobna tema za "Predi da se rodq"
mersi predvaritelno
заповядай мацко
Повестта “преди да се родя” предлага необичаен поглед към традициите, миналото,към скъпото,към семейството и рода.Читателя вижда като през криво огледало патриарьалният бит неговата изостаналост,безпросветно т и ограниченост.Живота в повестта е представен откъм непразничната страна на сивият делник.Благодарение на лекия и непринуден ьумор и искренността на разказваното авторът внушава без болка и озлобление истини за единн свят,осъден да остане в миналото.
Самоиронията е средство да надмогнеш оново,което не приемаш в света около себе си,да се дистанцираш и да съхраниш духовните си търсения.
Бавно,стъпка по стъпка,Иваило Петров рисува картината на селския бит,в които траино са се настанили мизерията и мръсотията,песметливостта и лукавството,невежеството и хитростта.
Най-важното събитие,което доведе до появата на разказвача на бял сят-сватосването и женидбата на родителите му, е представено максимално хъмористично,като иронията му засяга,както външния вид,шапка и духовния свят нагероите. Преговорите,сватосването и годежът са сврзани с”икономически проблеми”,”тактическа грешка”,”външни министри”,”етикеция”.
Всички тези изрази звучат сякаш не на място,те осмиват и принизяват случващото се.
Единствената цел на женитбата е”да се сдобията с още две работни ръце”.Младоженеца е на твърде незряла възраст,за да е глава на семействота”той можеше да разлайва селските кучета,да си връзва самостоятелно потурите и да си бърше носа с ръкава на антирията”.
Момъкът е длъжен да изпълнява всичко,което му наредят.Никой не се интересуваше от неговите желания.Каква красота и романтика моге да има в тпзи начин на живот,когато липсва самостоятелността на избора,а личната воля няма никаква стойност.Органичност и изостаналост определят духовния мир на момъка,кръгозорът е максимално стестнен,но по това той на се отличава от околните.Светът за него се ограничава в пределите на селото,дома и тежката работа.Бедността е съпътствана от простотия,невежество и премитивност на бита и мисълта.Със силна ирония авторът описва годежът и женитбата.
Нероденият още разказвач гледа на баща си от дистанцията на времето,на духовно разграничилия се човек.В отношението към бащата са чужди понятия като уважение и почитания.Разказвача не си затваря очите пред неговата простота,нечистоплътност,н еобразованост,духовна органичност.”Той знаеше само стотина думи от родната си реч”,”...не намери кураж да се потопи в коритото...за да не се удави...”
Авторът преобръща патриархалният свят и го представя от към делничната му сивота.В този свят жената заема неравностойно място.Задомяването и е повод за материално домогване и недостоен пазарлък.Жената също носи недостатъци,формирани от времето.Тя се стреми към по-заможен съпруг,като лубовта е последното нещо,което я интересува.Водещият материален интерес е иронизиран в епизода с крадането на невестата.По погрешка отведена в друг дом,майката няма нищо против да остане в богаташката и къща.Тя обаче безропотно се прмирява със съдбата си и в бедняшкия дом.Добрадетелите на българката са иронично представени от автора.Той отрича това поведение,което е робуване на общоприетата традиция.”...предпочете да симолира свян и невярност...”
Самоиронията се оказва за разказвача начин за оцеляване в света и за усвояване на особенната мъдрост на духовно извисената личност,които обществото напред.