Спешнооо ми трябва за утре.Моля Ви помагайте =D> =D> =D> =D> =D> =D> =D> =D>
Трудният, но достоен път към легендата
/Съчинение разсъждение върху лирическия увод на Вазовата ода „Опълченците на Шипка”/
Увод:Иван Вазов е огорчен от нападките, отправени към българския народ след Освобождението. На българите е внушавано, че не са заслужили свободата си, че в миналото им няма значими, славни събития. Още по – дълбоко страда поетът, че България забравя своите големи герои, дарили я със свободно бъдеще. Воден от тези чувства, Вазов създава цикъла „Епопея на забравените” – словесен паметник на достойните български чеда, заслужаващи преклонение. Последната ода от цикъла – „Опълченците на Шипка”, разкрива с изключителна сила величието на народния дух, героизма на българина, доказал, че е способен да гради историята си.
Теза:Труден, трънлив е пътят на народа ни към националната гордост, към националното достойнство пред света. Този път минава през изпитанията на робството – унижен дух, липса на надежда, безпомощност в множеството погроми. Но мъченичеството е превърнало българина в герой, който въпреки униженията съхранява националната си идентичност, жаждата си за свобода. В славното недавно на народа ни има събитие, което се свързва с победата на българския дух, с героичен подвиг, който ражда свободата.
Док. част:Лирическият увод на стихотворението „Опълченците на Шипка” представя трудния, но достоен път към легендата и има за цел да възвиси българското чрез темата за позора и славата. Първата част на лирическото встъпление представя тезата на хулителите на българския народ. Тя се откроява от тази на родолюбивите българи, какъвто е лирическият говорител. Това внушение авторът постига чрез употребата на 1 л. мн. ч. Според хулителите българите не сме заслужили своботадата си, не сме я извоювали, а ни е поднесена даром, българската история е низ от поражения, от мрачни и срамни страници. Тези твърдения са страшни в своята несправедливост, страшни, защото оспорват правото на един народ да бъде свободен и граничат с безчовечността.
Лирическият говорител с болка говори за трагичните, позорни страници от историята ни. Драматична е била съдбата на българския народ. Векове той е живял в робство, унижавано е , обругавано е националното му достойнство. Метафоричните детайли „синила от бича”,”следи от теглото”, „спомен люти”, „хомота стар” дават представа за робската картина – страданията, униженията на българите. Метафоричното пространство „висне кат облак в наший кригозор” въздейства потискащо, подсказва за безизходицата и безнадеждността на народа ни, повреме на робството. „Беласица стара и новий Батак” са символи на унизеня български дух, на дълбоки, трагични изживявания, загуби, погроми във вековната българска история. Но вместо уважение и възхищение за духовната си устойчивост, народът ни получава „присмехи обидни”.
Българите са орисани да бъдат роби, историческият им път е белязан от позорни падения. Чрез осемкратноповорената анафора „нека” лирическият говорител привидно се съгласява с тези твърдения. Гневът обаче нараства в душата му и се отразява в звученето на всяко следващо „нека”, докато изригне в яростна сила в последното, обособено в самостоятелно изречение – „-Нека!” – поставящо точка на търпението и смирението пред несправедливостта.
След представата за обвинителния тон в гласовете на хулниците, след потъпканото самочувствие и приглушеното национално достойнство, идва ред да прозвучи гордия глас на родолюбивия българин, утвърждаващ историята ни и силата на националния ни дух. Втората смислова част на лирическия увод е антитеза на предходната и в най – голяма степен въплъщава Вазовото послание, че уважение заслужава този народ, който въпреки погромите, успява да се съхрани. Авторът използва контрастът като основен похват, за да разкрие възхищението си от духовното издигане на българския народ, от възкресяването му за нов, свободен живот. На мрака в първата част на встъплението, поетът противопоставя светлината: „свети нещо ново”, „кат легенда грей”. Протиовположно в двете части е и метафоричното пространство – втората част създава усещане за въздигане, за извисяване на националния дух и самочувствие, внущено чрез изразите „издига се някой див, чутовен връх”, „паметник огромен”. Нравсвеното измерение на сътвореното на върха е внушено чрез ярката метафора: „покрит с бели кости и със кървав мъх”. Във втората част на лирическия увод оживява и образът на Балкана, който олицетворява българското и превъплъщава народната мощ и непреклонност.
Името на върха е неизвестно, но лирическият говорител го сравнява : „кат легенда”, „като Термопили”. Сравнението е израз на неговата гордост от величието на българския дух, от саможертвата в устрема към свобода. Ражда се едно ново име – „голямо, антично” – пред света българинът вече има достойнство.
Заключение: Труден е пътят, който извървява народът ни. Тежко е да се съхрани българското, нравственото в годините на унижение и позор, но българите успяват да запазят духа си, да заемат достойно мястото си редом до другите достойни народи – свободни, горди, със самочувсвтие и с любов към „всичко българско и родно”.