Търся есета и ЛИС-ове за класното ми по БЕЛ :)

[miloto_girl_4e]

Така.. класното ми е тая седмица на 14ти ... и госпожата ни даде какво ще се падне ... та ако може ... да ми помогнете да намерим есетата и ЛИС-овете :mrgreen:

Декамерон
есе - Нищо не е забранено, стига за него да се говори изискано
есе - Отговорност и търпимост
есе - Каква роля в живота на хората играе любовта?
ЛИС - "Декамерон" като реалибитация на непозволеното, но естественото

Дон Кихот
есе - Свободата
есе - Борбата с вятърните мелници
есе - Къде в нашето ежедневие рицарската постъпка е възможна?
ЛИС - Дон Кихот като вечен сюжет
ЛИС - Дон Кихот и Санчо Панса - контраст и еднаквост


10х предварително :wink:

[Sladkata_Nansi]

Дон Кихот и Санчо Панса-Контраст и еднаквост

Романът “Дон Кихот Сер тес възниква в една противоречива епоха–късният Ренесанс, когато загива хуманистичната философия.Писателят подлага на присмех носталгията по едно отживяло времето си явление–рицарството.Често измислиците от рицарските романи преминават в действителността – сбиванич, свади, кървави отмъщения се превръщат в обичаен факт от живота в Испания,което води до отвращение на младежта от реалността и ненавист към гражданския ред.В романа са отразени животът и нравите на широки обшествени слоеве-духовенство,буржоазия,селя ни,висша и низша аристокрация,полицаи.Това,� �оето писателят открива навсякъде,е застоят.Няма съсловие,което да се развива.
Главни герои в романа са рицарят на печалния образ Дон Кихот и неговият оръженосец Санчо Панса.Благородникът Алонсо Кехана обича много да чете рицарски романи и в един момент решава да стане и той рицар.Безличното съществуване като идалго не го удовлетворява и затова смята да напусне малкия и затворен свяр на родното си селце в областта Ла Манча.Но за другите хора мъжът обезумява,защото иска да възкреси миналото,да възстанови унищожените хуманни ценности: справедливост, честност, доброта.Трогателна е неговата жертвоготовност да служи на доброто и по този начин да се покрие със слава.Идалгото напуска своя дом,без да вземе нито грош.Сменя името си и тругва да спасява света от злото.
Но промяната не е реална,а илюзорна,въображаема и обикновено винаги има пострадали невинни хора,а често и самия Дон Кихот.Той си чупи ребра,има избити зъби,наранени ръце.Почти всичките му подвизи имат трагикомичен характер.
Верен спътник на рицаря е неговият оръженосец.Той е обикновен беден селянин,който се съгласява да върши тази отговорна задача само от материални подбуди.Необходим е на Дон Кихот,за да бъде попълнен типажът на рицарския роман.Добродушен и наивен,Санчо Панса вярва на своя господар и макар че в началото на общите им приключения не страда от безумие,постепенно в хода на сюжета двамата започват да се допълват и да си приличат.
Външно двамата герои си контрастират:Санчо е нисък и дебел,а Дон Кихот има суха и призрачна фигура.Оръженосецът е яхнал обикновено магаре,а господарят му язди дръглив кон.
Иреалният светоглед на Дон Кихот се нуждае от практичния ум на Санчо по време на техните “походи”.
Композиционно селянинът е антитеза на главния герой:единият-представител на дребното благородничество,другият-обикновен бедняк;единият-романтик и идеалист,другият-материалист и прагматик.Санчо напуска дома и семейството си с надеждата лесно да забогатее,Дон Кихот е воден от своя идеализъм и въобще не мисли за пари.Селякът обича земните удоволствия-да пийне,да хапне,да поприказва.Речта му е изпъстрена с безброй пословици и поговорки.Почти няма ситуация,която той да не може да коментира с народна мъдрост.От думите му лъха свеж хумор,който издава добро,весело сърце.Сервантес го нарича “човек със златно сърце”,но и още “с малко мозък в главата си” заради това,че се е оставил да бъде подмамен от щедрите обещания на Дон Кихот,щом спечели някой остров,да го назначи управител.
Но с течение на времето настъпва промяна в поведението и философията на Санчо Панса.Той постепенно,мъчително и драматично изоставя користния прагматизъм,”заразен” от идеализма на своя господар.Знаменититв думи на рицаря:”Свободата,Санчо,е едно от най-ценните блага,с които небесата даряват хората”,са осмисляни от оръженосеца в многобройните изпитания,за да се превърнат в негово житейско кредо по време на управлението на “острова”.В дейността си като губернатор Санчо реализира онази висша справедливост,за която мечтае Дон Кихот.Един от най-важните уроци,усвоен от Санчо е да съхранява достойнството си и в най-превратните моменти от драматичната си съдба.В своето управление последователят на рицаря не накърнява честта си с непочтени дела и по този начин достига такъв аристократизъм на духа,за какъвто не биха могли да претендират “благородниците”, получили титлите си по наследство.Поведението на Санчо Панса е доказателство за истинността на максимата.”Добродетелта се придобива,а кръвта се наследява”.В края на своето пътуване с Дон Кихот Санчо вече се изразява така философски мъдро,както и рицарят.Промяната в светоусещането на героя най-напред проличава в славата му,за да се открои след това и е поведението му.Дългото общуване с “проповедника” Дон Кихот превръща Санчо Панса в не по-малък рицар по дух,за когото материалното няма вече такава магнетична сила.Търсенето на личната изгода отстъпва на заден план,изместено от коренно различен тип ценностна система,в която доминира култът към човешкото достойнство и свободата.
Развръзката на сюжетното действие не разрешава еднозначно проблема за диалога и конфликта между идеалното и реалното.Дон Кихот завършва своя път и възвръща трезвия си разсъдък,но Санчо не може да приеме еснафското съществувание на съселяните си,защото духовните му хоризонти са вече разширени.Афористично звучащите мисли на оръженосеца са достойни за уважение,тъй като внушават основополагащата ренесансова идея за свещеното индивидуално право на избор и съзидателната мощ на разкрепостения човек:”Всеки е рожба на собствените си дела”

Ne sam go 4ela i nz kakvo e i dali 6ti pomogne!

[ninsy]

свободата

Свободата е най-голямото щастие на света! Да правиш и мислиш това, което искаш. Чрез свободата чувстваш, че живееш, а това е равносилно на щастието. Да си свободен, донякъде значи да си независим, а независимостта отново е щастие. Изобщо това е най-ценното в този живот. Чиста и неприкосновена свобода не съществува, освен в мислите и мечтите ни. Те са нашата духовна храна. Всеки, който се е опитал да постигне свободата, е дал някаква жертва. Тъй, че свободата и робството са неразделни.
Въпросът, който сега си задавам е до колко съм свободна аз? Мисля, каквото искам; оспорвам това, което не ми харесва; боря се за правата си и тези на онеправданите. Тепърва започвам да се сблъсквам с несправедливостите в света и живота.Почти нищо не съм видяла от суровата действителност.Признавам малкия си житейски опит, но следя какво става по света.Всичко се основава на това - да се бориш за свободата на личността или да робуваш на нечии интереси.
В първия случай цената, която плащаш за свободата и правата си, е изолираност, апатия от страна на хората, самота, неразбиране или присмех. Но както е казал Амио: “Свободният човек може да бъде пленник, но не и роб.”
Никой не би могъл да покори онзи дух, жаден за правда. Може да го одумват, да се опитат да го прекършат физически или душевно, но не и психиката му- тя е желязна!Свободният дух- това е най- голямото богатство. Хората, които са се борили за правда и независимост, остават безсмъртни.
Нека вземем пример с българските ни патриоти Ботев и Левски.Дали са живота си в името и мечтата на българския народ- свобода и независимост.Ботев е казал:
“Няма власт над оная глава, която е готова, да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.” И:
“Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълен смисъл на думата; а който умре за свобода той не умира само за своето отечество, а за всичкия свят.”
Левски защитава твърдението си, че “Сговорна дружина, планина повдига.” Той е казвал:
“Всичко се състои в нашите сдружени сили, срещу тях не може да противостои и на най- силната стихия. Никой не ще противостои на стихиятя на народа ни да живеем свободни, независими и обединени.”
В този етап от живота си аз съм подвластна на онези българи, които са се борили и дали живота си за нашия народ- българският. И ужасно боли, когато гледаш как мнозинството от хората са забравили за народните ни освободители. И как вече всеки робува на шеф, на институция, на закони, които само най- честните хора спазват.
Как да говоря за свобода и робство в МОЯ живот, когато всеки робува единствено на себе си; когато всеки е егоист, непукист, а опиташ ли се да помогнеш, се обръщат срещу теб. Свобода ли? Да- все още съм свободна- мисля и говоря, каквото искам- мразена съм. Зная го. Но предпочитам борбеността пред примиримостта и това да ме тъпчат, заради страха от изразяване на мнение. И аз като Ботев и Левски днес бих се борила за справедливост, ако зная, че насреща имам една “дружина”, която би ме подкрепяла. Все по- малко са тези хора. Ето защо сме обречени да сме роби на начина ни на живот, на държавата, в която живеем. Аз изпитвам болка от непукизма, егоизма, песимизма и негативизма у хората около себе си. Всеки се е ограничил единствено в себе си. А къде е онова, за което са дали живота си толкова българи по време на турското робство? Обединението, свободата и независимостта на една територия, култура, народ, дух.
Когато зло сполетява общност, тогава има обединение.
Когато има относителна свобода и независимост, всеки гледа себе си и забравя откъде е дошъл, става се*ичен, ограничава мислите си около себе си.
Въпреки всичко аз съм подвластна на едно нещо, една цел и мечта- справедливост, равноправие, братство, любов! Иска ми се, който чуе или прочете това есе, да усети душата ми, да се замисли и поне малко да се опита да промени отношението си към хората и нещата, които ги заобикалят. Човек често се оценява по свободата, която дават на околните. А свободата значеше равноправие, както казах- т.е. да се държиш с хората, както би искал да се държат с теб!

[ninsy]

и още 1 по тази тема
Една интересна двойка върви по прашните пътища на изстрадала Испания-дон Кихот и Санчо Панса.Те разговарят за възвишени неща,които разумът на един безумен рицар успява да осмисли,а ограничеността на оръженосеца не разбира,но усеща,че в тях има повече истина,отколкото в безумните дела на неговия господар.Най-силните думи,превърнали се в крилати мисли,на странстващия рицар:”Свободата,Санчо,е най-висшето благо…”съдържат в себе си смисъла на човешката същност,закодирала стремежа към свободата на цели народи.Тя е осмислила саможертвата и героизма на обикновени хора и велики личности.Ho какво е свободата?Не е ли възможността на човека да мисли,изказва свободно мнението си и създава духовни и материални ценности,като същевременно това не му се налага със сила и не зависи от нищо друго.Следователно свободата е онова,което дава възможността на човека да се чувства личност.Не случайно Сервантес е казал,че на света има два вида хора-свободни и несвободни.
Наблюдавайки хората от възникването им до сега се вижда,че те не живеят изолирани,а в някакво общество.В етапите му на развитие човека се е сремял към свобода.Парадоксално е,че свободата на действие понякога ражда тирания.Но и най-хуманните идеи могат да се превърнат в ограничение на волята.Например християнството,което е свързано с идеята за любовта към ближния,създава Инквизицията.Ето защо свободата е право да правиш всичко,което не накърнява правата на другите.
Може ли да има абсолютна свобода?
Жан Пол Сартър е казал:”Човек е осъден да бъде свободен”.Може би думите на този модерен мислител най-точно изразяват същността на свободата,защото ако една личност се стреми към истинската свобода,тя не може да не чувства отговорността,изпитанието, на което е подложена.Да сме свободни и да правим каквото искаме е лесно,но ние също трябва да носим отговорност за стореното.Защото всяко действие носи съответните последствия,били те положителни или отрицателни.
Свободата е не само висша ценност,но и непосилно бреме.Всички хора се сремят към нея,но някои не са достигнали зрелостта да бъдат свободни.
В такъв случай бихме могли да кажем,че отделната личност може да постигне една относителна свобода,т.е.такава,която да не нарушава обществените порядки.
Никой и по никакъв начин няма право да ограничава свободата на ближния си и да го поставя в зависимост.Но отново има парадокс-това е право на личен избор.Защото от тук се тръгва в две посоки.Едната-на изпитания и страдания при отстояване на тази ценност,а другата-на смирение и търпимост,създавайки привидно спокойствие.Такова е спокойствието на роба от галерите,гребящ в зададения такт.Но ако се чувстваш добре като окован,то заслужаваш да бъдеш такъв.Свободната мисъл не може да се окове.Човек може да е свободен дори когато е силно ограничен.Свободата е такова състояние на духа,което е накарало Коперник,излизайки от съда на Инквизицията да промълви:”И все пак тя се върти…”Никой не може да ограничи свободаа на духа,защото това е най-силното оръжие.Само силата на волята удържа победа над физическата сила.

Всеки ден животът ни поставя пред изпитания,предизвикателст� �а,в които имаме право да изберем своята позиция,да действаме или да проявим пасивност.
Да бъдеш подлец,да се примириш с наглостта,грубостта на по-силните от теб означава да бъдеш роб на страха.Другият избор е да бъдеш свободна личност,която не се страхува от последиците,да кажеш,че “царят е гол”,да не замълчиш пред гаврата с другите,да се вълнуваш за съдбата на онеправданите.
Какъв е смисълът да си свободен,ако тази свобода няма да те постави в позицията на личност,която живее в хормония с другите,вълнува се за бъдещето и върви по пътя на доброто?Защото орелът е свободен само тогава,когато има крила.

zdravete trqbvatmi temi po bel : nujnilisa ricarite dnes ! 4akam va6ite otgovori! :smt006

zdravete trqbvatmi temi po bel : nujnilisa ricarite dnes ! 4akam va6ite otgovori! :smt006 denica_nikolova

Дон Кихот и Санчо Панса-Контраст и еднаквост

Романът “Дон Кихот Сер тес възниква в една противоречива епоха–късният Ренесанс, когато загива хуманистичната философия.Писателят подлага на присмех носталгията по едно отживяло времето си явление–рицарството.Често измислиците от рицарските романи преминават в действителността – сбиванич, свади, кървави отмъщения се превръщат в обичаен факт от живота в Испания,което води до отвращение на младежта от реалността и ненавист към гражданския ред.В романа са отразени животът и нравите на широки обшествени слоеве-духовенство,буржоазия,селя ни,висша и низша аристокрация,полицаи.Това,� �оето писателят открива навсякъде,е застоят.Няма съсловие,което да се развива.
Главни герои в романа са рицарят на печалния образ Дон Кихот и неговият оръженосец Санчо Панса.Благородникът Алонсо Кехана обича много да чете рицарски романи и в един момент решава да стане и той рицар.Безличното съществуване като идалго не го удовлетворява и затова смята да напусне малкия и затворен свяр на родното си селце в областта Ла Манча.Но за другите хора мъжът обезумява,защото иска да възкреси миналото,да възстанови унищожените хуманни ценности: справедливост, честност, доброта.Трогателна е неговата жертвоготовност да служи на доброто и по този начин да се покрие със слава.Идалгото напуска своя дом,без да вземе нито грош.Сменя името си и тругва да спасява света от злото.
Но промяната не е реална,а илюзорна,въображаема и обикновено винаги има пострадали невинни хора,а често и самия Дон Кихот.Той си чупи ребра,има избити зъби,наранени ръце.Почти всичките му подвизи имат трагикомичен характер.
Верен спътник на рицаря е неговият оръженосец.Той е обикновен беден селянин,който се съгласява да върши тази отговорна задача само от материални подбуди.Необходим е на Дон Кихот,за да бъде попълнен типажът на рицарския роман.Добродушен и наивен,Санчо Панса вярва на своя господар и макар че в началото на общите им приключения не страда от безумие,постепенно в хода на сюжета двамата започват да се допълват и да си приличат.
Външно двамата герои си контрастират:Санчо е нисък и дебел,а Дон Кихот има суха и призрачна фигура.Оръженосецът е яхнал обикновено магаре,а господарят му язди дръглив кон.
Иреалният светоглед на Дон Кихот се нуждае от практичния ум на Санчо по време на техните “походи”.
Композиционно селянинът е антитеза на главния герой:единият-представител на дребното благородничество,другият-обикновен бедняк;единият-романтик и идеалист,другият-материалист и прагматик.Санчо напуска дома и семейството си с надеждата лесно да забогатее,Дон Кихот е воден от своя идеализъм и въобще не мисли за пари.Селякът обича земните удоволствия-да пийне,да хапне,да поприказва.Речта му е изпъстрена с безброй пословици и поговорки.Почти няма ситуация,която той да не може да коментира с народна мъдрост.От думите му лъха свеж хумор,който издава добро,весело сърце.Сервантес го нарича “човек със златно сърце”,но и още “с малко мозък в главата си” заради това,че се е оставил да бъде подмамен от щедрите обещания на Дон Кихот,щом спечели някой остров,да го назначи управител.
Но с течение на времето настъпва промяна в поведението и философията на Санчо Панса.Той постепенно,мъчително и драматично изоставя користния прагматизъм,”заразен” от идеализма на своя господар.Знаменититв думи на рицаря:”Свободата,Санчо,е едно от най-ценните блага,с които небесата даряват хората”,са осмисляни от оръженосеца в многобройните изпитания,за да се превърнат в негово житейско кредо по време на управлението на “острова”.В дейността си като губернатор Санчо реализира онази висша справедливост,за която мечтае Дон Кихот.Един от най-важните уроци,усвоен от Санчо е да съхранява достойнството си и в най-превратните моменти от драматичната си съдба.В своето управление последователят на рицаря не накърнява честта си с непочтени дела и по този начин достига такъв аристократизъм на духа,за какъвто не биха могли да претендират “благородниците”, получили титлите си по наследство.Поведението на Санчо Панса е доказателство за истинността на максимата.”Добродетелта се придобива,а кръвта се наследява”.В края на своето пътуване с Дон Кихот Санчо вече се изразява така философски мъдро,както и рицарят.Промяната в светоусещането на героя най-напред проличава в славата му,за да се открои след това и е поведението му.Дългото общуване с “проповедника” Дон Кихот превръща Санчо Панса в не по-малък рицар по дух,за когото материалното няма вече такава магнетична сила.Търсенето на личната изгода отстъпва на заден план,изместено от коренно различен тип ценностна система,в която доминира култът към човешкото достойнство и свободата.
Развръзката на сюжетното действие не разрешава еднозначно проблема за диалога и конфликта между идеалното и реалното.Дон Кихот завършва своя път и възвръща трезвия си разсъдък,но Санчо не може да приеме еснафското съществувание на съселяните си,защото духовните му хоризонти са вече разширени.Афористично звучащите мисли на оръженосеца са достойни за уважение,тъй като внушават основополагащата ренесансова идея за свещеното индивидуално право на избор и съзидателната мощ на разкрепостения човек:”Всеки е рожба на собствените си дела”

Ne sam go 4ela i nz kakvo e i dali 6ti pomogne!

[kukli4ka__]

Борбата с




Борбата с “вятърни мелници”? Каква е тази борба? Има ли смисъл? Защо се борим с “вятърните мелници”? И какви са тези вятърни мелници? Защо се залъгваме с такива противници? Много въпроси и толкова много отговори.Едва ли можем да отговорим на всички тези въпроси, които ни глождят отвътре.
Борбата с “вятърни мелници”? Защо я наричаме така? Всеки ден се сблъскваме с някакви проблеми, но съществени ли са те? Обмисляме ли ходовте си или действаме направо? В повечето случаи действаме направо, без да се замисляме защо постъпваме така и дали ситуацията е съществена. Хората, които се сръжават с “вятърни мелници” разбират тези битки като съществуваща реалност, истина. За тях вятърните мелници са истински противници. Самите те не правят разлика между реално и нереално, и защо се борят с “вятърни мелници”. Тези хора чувстват, че са непотребни и невършат нищо полезно. Затова си измислят проблеми, за да привлекат интереса на околните. Така се чувстват потребни и щастливи.
А защо се борим с вятърните мелници? Може би не само чувството ни за потребност ни накланя в тази посока. Борим се за самата идея, макар и да не е правилна. Ние отстояваме себе си, защото сме си наумили нещо. Много е трудно да се откажем от нашата идея за нещата, която сме си изградили. Това са човешките черти. Да отстояваме идеала, в който вярваме е основата на живота.
И защо се залъгваме с такива противници като вятърните мелници? Точен отговор на въпроса е даден в романа на Сервантес “Дон Кихот”. Как от обикновен идалго се пранася в приказния свят на рицарските романи, където се бори с вятърните мелници. За него те са истински великани с огромни боздугани. Дон Кихот ги възприема като противници, които ще го нападнат всеки момент. За него те са истински противници. Но защо от спокойния живот, който води като Алонсо Кехана се превъплъщава в странстващ рицар? Зашото не е имал достатъчно динамичен живот, затова на стари години търси приключения.
Има и други примери от човешкия живот. Много често казваме за някого:”Вятър го вее на вял кон!”. Това означава, че следва една нереална идея, но за него съществена. Самият вятър удохотворява непостижимото желание на човека.
Борбата с “бятърни мелници” е нещо нереално за тези, които не се борят с тях, но съвсем съществено за онези, които се “дуелират” с тях. А ако изчезне самото желание за борба, сигурно няма да се справим в живота.

[kukli4ka__]

Борбата с вятърните мелници в ,,Дон Кихот”

Борбата като символ на силата и всички умения, на смелостта и на това да се докажеш като ,,войн”, е нещо задължително за славния човек. Да бъдеш рицар е трудно, но и невероятно, изпълнено с премеждия в името на честта и идеалния свят.
Всеки целеустремен човек се бори в живота, за да успее. Той живее в един свой свят и за него превъзмогването на трудностите и успехите са основна цел. Всичко около нас ни оказва влияние както за да ни помогне така и за да ни попречи.
Когато съм на село извън града и наблюдавам спокойната природа, оборите с изобилие от домашни любимци, зеленината и вятърните мелници – всички те ми дават сили за да продължа напред. Хармонията, слънцето и дори самият мирис на селския живот ме карат да мечтая. В романа на Сервантес ,,Дон Кихот” главният герой също живее в един, подобен на този, свят, в който борбата за хармония и за честност съществува.
В сцената с вятърните мелници ,,странстващият рицар” чувства толкова силно необходимостта да се пребори със злото, че си ги представя като ,,грамадни великани”. Светът от реален преминава в измислен. И ,,в това време задуха ветрец”, което подтикна още повече смелият рицар на ,,печалния образ” към битка. Подобно чувство обзе и мен самата като си седях на покрива. Ласките на вятъра накараха пулса ми да затупти още по-силно.
Ето, че баба ме извика, но аз едва ли щях да и обърна внимание. Не е толкова важно това, което тя щеше да ми каже (да измия чиниите или да полея цветята). Силата, която усещам в косите си е невероятна. Чувствам се като единсвения човек, който ще спаси света от злото. Дон Кихот продължи напред ,,без да се вслушва във виковете на оръженосеца си Санчо”.
,,След това той призова от все сърце господарката си Дулсинея, помоли я да го подкрепи в изпитанието”, което му предстоеше в името на любовта към любимата инай-вече към целия свят. Аз също се чувствам като него – обичм всичко около мен имисля, че мога да понеса каквото и да е само да остана в този прекрасен свят.
Вятърът се усили, сърцето ми направо ще изцкочи. Дон Кихот се ,,прикрепи зад щита си, закрепи копието и пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него.” Напрежението се увеличваше… Той ,,нанесе удар в крилото и, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подетии изхвърлени на полето в най-жалко състояние”. Усетих болка, все едно, че бях паднала от голяма височина. Вече дъждът се стичаше по лицето ми, аи бях доста уморена. Всичко вече изглеждаше сивои мрачно. Къде беше този красив свят, който ме караше да преливам от мечти. Дон Кихот, също като мен, осъзнава истината, само че при него Санчо Панса толкова време се опитва да му покаже това, а ,,странстващия рицар” отвърна, че ,,мъдрецът Фрестон, който ограби стаята и книгите ми, е превърал тия великан и в мелници, само и само да ме лиши от възможността да се окича със славата на поедата”.
Битката със злото беше труднаи съдбовнаи цялото съществуване заеисеше от моята борба. Аз бях героиня и покровителка на доброто. Уффф… баба ме вика!!! Този път май ще слезна да видя за какво ме вика, а и да си взема суха кърпа. Но това не е краят, защото следващия път ,,неговите зли магии (на Фрестон) ще бъдат обезвредени от силата на меча ми”.


тази май е по-добра

[Lana 19]

Здравейте трябва ми спешно есе на тема: Отговорност и търпимост - основата на ренесансовия хуманизъм ! :)

[desislavaajk]

Здравейте, трябва ми спешно темата:Свободата на нравите и нравите на свободата в Декамерон