тема по литература - 8 клас [Архив]

sherry

12-11-2006, 15:47

http://liternet.bg/publish8/aiankulova/smirnenski.htm
Страданието и градът в поезията на Христо Смирненски

Литературната критика на двайсетте години на двайсти век най-често определя появата на Смирненски като явление. Пролетарската литературна мисъл в лицето на Георги Бакалов метафорично го оценява като „слънчевото дете на българската поезия” и като „поет на огнените гриви”. Двете определения насочват към тази част от поезията на Смирненски, която изявява авангардиската представа за превръщането на хаоса в ред чрез революция.
Циклите „Зимни вечери” и „Децата на града” представят по различен начин творческото присъствие на поета. Темата за неотменната промяна, която ще бъде постигната чрез жертвата на избраните герои, е заменена от темата за страданието на човека в един свят, който го превръща в жертва.
В центъра на поетическия интерес е поставена драмата на човека, жертва на социалната несправедливост. Ключови понятия са понятията „грижа”, „глад”, „нищета”. Тези два цикъла разкриват присъствието на хуманиста Смирненски, дълбоко съпричастен към тежкия жребии на огнетените. Лирическият разказ за тяхната обреченост, за отнетата им свобода, за робската участ се превръща в присъда над един свят, който е изгубил своите нравствени основания за съществуване.
Едно от най-емблематичните произведения в българската поезия, разкриващо темата за човешкото страдание, е цикълът „Зимни вечери”. Поетическите му въплъщения се изявяват метонимично чрез болката в детските очи, отчуждението, безпомощността, безразличието на света към човешката болка. Внушението може да бъде разчетено още в самото заглавие – „Зимни вечери”. В сумрака на „вечерите” се открояват не самите хора, а техните силуети; не човешкото присъствие, а болката на човека.
Образът на града също е представен чрез метонимия. Описано е пространството на „смълчаните хижи”, на сградите „с жълти стъклени очи”, на „изопнатите жици”. Крайният квартал въплъщава представата за града, в който човек е изгубен и самотен. Показателно е поетическото виждане за този град – той е „пуст и мрачен”, оприличен на „черна гробница”. Това е пространството на „вечната бедност и грижа”.
Темата за страданието е намерила своите конкретизации в седемте фрагмента на цикъла. Самият поетически поглед максимално се приближава до обекта на поетическо изображение, за да открои по-ярко трагизма на човешкото съществуване.
Така например втори фрагмент освен чрез конкретното изображение на безпомощните деца, на безсловесното страдание на майката, гради представа за безкрайната повторяемост на страданието чрез наречието „пак”. Бащата не само „пак” е пиян, но и „пак” е „безхлебен”. Домът, който защитава от враждебността на външния свят, е изгубил своите характеристики – превърнал се е в място на страданието:

Завърнал се в къщи – безхлебен,
пиян пак – бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Страданието придава парадоксални измерения на самия свят. В града на „Зимни вечери” всичко е призрачно. Хората са „незнайни силуети”, изгубени „в мъглата жълтопепелява”, където „броди тежко, неспокойно плава / някакво задгробно същество”. Този призрачен свят може да се разглежда като лицетворение на безнадеждното съществуване на човека, за когото истински достойният живот е непостижим.
Различен по смисъл и настроение е само трети фрагмент, който представя образа на действения човек, който се себедоказва чрез труда.

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чуков, сръчно издигнати –
Сръчно въртят се, гърмят.

За разлика от останалите фрагменти, той е пределно озвучен – напомня вълшебна приказка, която е точно толкова непостижима, колкото е истинско страданието.
Дори последният фрагмент в своите финални две строфи разколебава очакването за възможна промяна. Чистотата на снега след кратко тържество се превръща в безнадеждност.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Темата за страданието намира своето продължение и в цикъла „Децата на града”. Децата на града – това са цветарката, уличната жена, братчетата на Гаврош. Сред тях се откроява със своя трагизъм образът на стария музикант от едноименното стихотворение. Страданието е обвързано с устойчивата символистична тема за смъртта, която в тази творба на Смирненски се превръща в понятие свързано с реалността. Образността и пластическите решения на творбата я превръщат в цялостен образ на „диалога” между човека и смъртта. Човекът е жертвата, социалните условности са преопределили съдбата му. В моделирането на художественото пространство това внушение е постигнато чрез употребата на предлози. Те изявяват отношението на околния свят към героя и поставят знак за равенство между този свят и смъртта:

Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.
Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветни шумни тълпи
все са тъй зли и далечни.

Същите внушения се постигат от цял ред образи като „зимните вихри студени”, „печална луна”, които намират крайното си въплъщение в образа на Смъртта:

А зад гърба му пристъпя смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старчески тя
тегли полекичка лъка.

Градът, мъртвешката луна, тежкият живот сякаш обгръщат героя, за да откроят неговата безпомощност. Единствената „близост” между стария музикант и Смъртта откриваме в поантата – Смъртта е заела мястото на цигуларя, тя „тегли полекичка лъка”. Тегли го също така немощно, както и старикът, но нейното идване е неизбежно и властно.
Разгледан в контекста на цялото поетическо творчество на Смирненски, образът на града, освен със социалното страдание се свързва и с разбирането, че това страдание е най-истинският източник на бунта; че то пробужда енергията на „тълпите” и превръща жертвата в част от могъщото „ний”. Така е възможно следването на неизбежната историческа логика, при която „възбунените вълни” ще наложат нов, справедлив ред. Последните стихове от стихотворението „ний” утвърждава новия социален авторитет на човека, който от жертва се превръща в сила, способна да твори един нов свят.

И ние сме деца на майката зема.

В своята цялост поезията на Христо Смирненски изразява тревогата за съдбата на човека във враждебния свят на злото и заедно с това разкрива вярата в съпротивителните сили на личността, в способността и’ да устои на жестоките изпитания на времето и света.