Moderated: Съчинение-описание на битов предмет или носия

[Qnchety]

Може ли от някъде да ми намерите или да ми напишете съчинение-описание на битов предмет или носия. Трябва ми до четвъртък. Благодаря предварително!!!

Moderated by ^npocTo^a3^f^
7 точка от правилника!

[стаматов]

Ще ти помогна,но малко,защото не ми харесва това за написването.В края на краищата човек трябва и да се потруди.И така,науката,която се занимава с тези неща, се нарича етнография.Изписваш в гугъла и търсиш.Ако пък някой е качил труда на най-големия български етнограф Христо Вакарелски,ще имаш още по-голям късмет.Ето един линк от многото
http://bgrod.org/Etnografia/index.php

[Qnchety]

Ще ти помогна,но малко,защото не ми харесва това за написването.В края на краищата човек трябва и да се потруди.И така,науката,която се занимава с тези неща, се нарича етнография.Изписваш в гугъла и търсиш.Ако пък някой е качил труда на най-големия български етнограф Христо Вакарелски,ще имаш още по-голям късмет.Ето един линк от многото
http://bgrod.org/Etnografia/index.php

Адски мноу благодаря. Наистина не постъпвам правилно че искам помощ а не се трудя ама при тая наща по литература адски трудно се изкарва висока оценка!!!

[стаматов]

Карай да върви,дано да си намерила нещо подходящо.Обичам да помагам на хората.И между другото,етнографията е страшно интересна наука.Ако имаш баба на село,не ти ли е разправяла как са живели хората на времето,много е увлекателно.Намери ли нещо конкретно в този сайт?

[Qnchety]

Нищо конткретно не намерих но се пак мерси! Айде ако може помагайте още че до 2-3 часа вече тряя съм готова!!!

[crazy_mouse]

Охх намерих някои неща ама не знам дали ще ти свършат рабора(има някои неща които не са точно по темата ама може да вземаш идеи от там)

Малко история на българското фолклорно облекло


Традиционното народно облекло неотменно присъства във всекидневния народен живот-в ежедневния и в празничния бит,в системата на културата,където материалните и духовни явления взаимно се проникват и допълват.За разлика от останалите предмети в материалния бит,облеклото съпътства човека винаги и навсякъде от момента на раждането,когато се облича първата ризка,до погребението,за което задължителни са новите или венчалните дрехи.
Представителни костюмни композиции като основни типове и разновидности са двупрестилчената,сукманен� �та,саяната и еднопрестилчената женска,и белодрешната и чернодрешна мъжка носия. Тези основни типове български народни носии,изявени с яркия си етнически стил се утвърждават през епохата на развития феодализъм в България.Развитието и обогатяването им продължава,независимо от превратностите в историческата съдба на българите.
Традиционното българско народно облекло е преди всичко дело на домашното производство-на женския усет и творчество.Мястото на мъжете в този процес е незначително-в отделни случаи участват в обработването на кожи или при съшиването им в облеклови части.
Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът,конопът,вълната,копр� �ната и памукът,който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на 19 век.Кожата заема сравнително ограничено място-за калпака,ногавиците,цървули те,отличава главно мъжкия костюм,разпространен във високите планински области.Съставът на българските народни носии е сложен.Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начин на живот,в патриархалмното българско село. Определящ разграничителен показател за съответните видове женски носии са кройката и начина на обличане на горната дреха.За мъжкия костюм-формата и цветът на горните дрехи.Тези показатели са географски очертани и имат своеобразно историческо развитие.
Основния състав на женската двупрестилчена носия се определя от риза,две престилки(закрепени на кръста-една отпред и една отзад) и колан.Ризата е предимно от вида на бърчанките,с преден и заден отвесен плат,които оформят набори и дипли по горната част -почти открита под горните дрехи. Фина,гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите,предницата и гърба на ризата.Двете напоясни завески са приготвяни от домашна декоративна тъкан:задната е релефно оформена с дипли и набори,а предната е едноплата или двуплата,с хоризонтален и отвесен шев.Задната завеска се среща в многобройни варианти(вълненик,бръчник,� �ъкменик,пещемал,кърлянка,з авешка) и има съответно обособено разпространение.Коланът към този костюм е дълъг е се завива няколкократно на кръста.Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена,но по-късно се запазва из Дунавската равнина.
Сукмената женска носия е най-масово разпространена.Широк е териториалният й обхват-предимно планинските области на централна България,както и крайморските райони на Черноморието и Югоизточна Тракия.Многобройните регионални и дори локални разновидности на горната дреха-сукман-споделят общобългарското му единство,изразено в неговите общи белези:материал,туникообра зна кройка,с дълбоко изрязана пазва.най-често сукманът е без ръкави,а по-рядко с късо ръкавче.На определени места сукманът е и с дълъг ръкав.Обикновено към ръкавните отвори са прикачени опашки-ивици от тъканта на сукмана,които се приемат за редуцирани в декоративни елементи някогашни ръкави,загубили предназначението си.Украсата на тази дреха е съсредочена по полите,пазвите и по крайщата на ръкавите.Състои се от пъстроцветно везмо,декоративна тъканна апликация и обтоки,които са различни по размер и по орнаментален стил.
Саяната носия има за основна част също туникообразна риза,но обликът й се изгражда от т.нар. сая-постоянна горна дреха,отворена отпред,слабоклината,с различна дължина на полите(до коленете или до глезените) и на ръкавите(къси или дълги).Тъканите за изработка на саите са различни по материал и по колорит.Преобладават саите от едноцветна бяла,черна,синя или тъмнозелена(памучна или вълнена) тъкан.Някои от широко разпространените й разновидности са от пъстроцветна тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят.Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите.Българката в случая сякаш се ръководи от по-особени естетически принципи:изявява се като изкусна майсторка на везбената ленеарна орнаментика,допълнена от многоцветни гайтанени обтоки. В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан.Най-често вълнена е и престилкатачервена ,на ивици,а в някои югозападни райони с многообразна тъканна орнаментика.По-къса и то главно използвана на празник е сърмената престилка.Саяната носия е най-разпространена в южните и в югозападните области на българската етническа територия.В югозападните области доминират червените нюанси на тъканта,както и плътността на декоративното везмо-отново в червено,предпазващо от уроки,според народните поверия.
Еднопрестилчена женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област.Тя има опростен състав-дълга,туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата(или широка двуплата) престилка с много пестелива ивическа украса или пък тъмно поле с бледо очертани квадрати.Понякога полето е рамкирано с низ от геометрични орнаменти,както и бордюра.До края на първата четвърт на 2о век еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и Източните Родопи.Причината за това е нейната практичност и пригоденост по състав към поминъка на населението.Отличително за вкуса на родопчанки е предпочитанието към бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревно зелено,съчетани в колорита на престилката.
Мъжкото облекло у българите е белодрешно и чернодрешно-по цвета на горните дрехи.Това не са разновидности ,обособени по географски принцип,а два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло.За най-старинен се приема костюмът оформен от цяла,дълга риза,със свободно пуснати поли над белите вълнени или памучни гащи,препасани с пояс или колан.Товва е мъжки костюм с подчертано консервативен стил.Запазването му се дължи на неговата пригодност към условията за основния поминък-земеделие и животновъдство.
Мъжката белодрешна носия включва в състава си туникообразна риза,гащи и горни дрехи от бяла тепана тъкан.Гащите са в две разновидности:беневреци-с тесни и дълги,плътно пристегнати към тялото ногавици и димии-широки къси крачоли.Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха(късак,клашник,долакт� �ник,голяма дреха).Тя е с клината кройка и значителна дължина.Специфичен стилов белег на украсата са линеарните везбени мотиви и обтоки от цветен гайтан край ръбовете на пазвата,по краищата на ръкавите и по върховете на клиновете.Поясът е неизменна принадлежност:декоративна, предимно червена тъкан.Завива се стегнато около кръста на мъжа.
Обособяването на втория вид мъжка носия-чернодрешна-е част от общия за страната процес на потъмняване на мъжкото облекло,най-изявен през епохата на Възраждането.То е продукт на новите обществени,стопански и културни условия.От края на 18 век до към средата на 19в. мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба(вид вълнен плат).Шие се от черен шаяк(вълнен) с променена кройка на гащите и горните дрехи.Гащите(потури) са широки,с обилна окраса от черен гайтан.Любопитна е широко разпространената народна представа за тях:колкото са по-набрани и колкото по-ниско и надиплено е дъното им-толкова е по-заможен притежателят им.
Горните дрехи(елек,аба,антерия) са с прави очертания и къси до кръста.Поясът е плътно завит около кръста:вълнен,червен,забел� �жителен с ширината си.Останалите облеклови части-колан,калпак от кажа,цървули -са принадлежности и на белодрешния костюм.
Художественото оформление на традиционните български костюми е едно от наг-ценните и с непреходна стойност достойнство.То е най-убедителното свидетелство за богатата душевност,за високохудожествени заложби,за нестихващ стремеж към красота.Украсата на облеклото-дело на българката-носи отпечатъка на семейно-родовите традиции ,на мирогледа и нравите.Именно тя се отличава с най-пълноценна етническа натовареност с роля на социален регулатор.Необозримите художествени качества на костюма са постигнати чрез умело прилагане орнаментална украса,изразена във вида на тъканта,в шевицата,в плетивото,в апликацията или обтоката.
Текстилната декорация е органически свързана както с отделните дрехи,така и цялостната композиция на костюма.Най-често тя се разполага по откритите костюмни части:пазви,краища на ръкави и поли,пояси,колани,клинове,п рестилки,забрадки,чорапи.Т� �канната украса ,под формата на гладки или орнаментирани ивици,има широко приложение.Тя определя,до голяма степен,стила на женската двупрестилчена и саяна носия.Особено силно е естетическото въздействие на женските престилки и колани,превърнати със средствата на тъканното орнаментиране в своеобразен художествен център на костюмните композиции.
Везбеното изкуство се отличава с още по-голямо ртазнообразие.Везаната украса определя в значителна степен своеобразието и самобитността на народните носии.Шевичната украса е характерна за цялата страна,но най-характерно е за Северн,Северозападна България и Македония.тя е постоянен елемент на женските и на мъжките ризи,на престилките и коланите,на сукманите и саите,на завеските и двупрестилчената носия.
Принос за ефекта на българското облекло имат апликацията и ръчното плетиво.

[crazy_mouse]

В А К А Р Е Л

НОСИЯ

А. Мъжка носия

Сегашна мъжка носия. Ризата, която сега се носи, е къса, стига до средата на бедрата. Прави се от бяло памучно платно, с ръкави, които отдолу се стесняват и закопчават при китката. Носят се още и вълнени ризи с памучни ръкави и памучни яки. Тя е единственият представител на долното облекло, тъй като гащи не се носят. Всички горни дрехи са направени от самочерка бало (природно кафява аба). Върху ризата се облича елече. То е високо и стига до врата. Закопчава се откъм дясната страна. Украсено е обикновено с два реда върви или гайтани. Напъхва се в чеширите (потурите - бел. ред.) и се опасна с черен, напоследък и тъмносин домашно тъкан пояс, дълъг 2-4 м. Лете и при работа елечето се оставя отвън. Върху него се облича при по-студено време къса аба, отворена отпред, без копчета, но добре прилепваща към тялото. Поясът трябва да се подава под нея поне 4-5 пръста. Чеширите (потурите) са многократно надиплени, но без дъно. Крайниците им, закопчани с телени копчета, се притискат плътно към прасците, като задържат с това и чорапите. Завързват се с гащник, ремък, прекаран през задиплената горна част. Чеширите са нагласени да се извръщат, или предната част да става задна и обратно. За тази цел нужния за мъжките панталони отвор при тях се намира и отпред, и отзад. Той не се закопчава, а се крие в многото дипли. Казва се проабак. Кройката на сегашната мъжка носия, както и наименованията на отделните дялове, от които е ушита, може да се види на фиг. 22а и фиг. 22б.




Фиг. 22а. Кроеж на сегашната вакарелска мъжка носия.


І. Аба. 1. Пола. 2. Клин. 3. Алтица. 4. Ракав (ръкав, мн.ч. - ракаве). Іа - гръб на абата. 1. Стан. 2. Клин. 3. Алтица. 4. Ракав. 5. Колчак. Гайтаните са обтока.




Фиг. 22б. Кроеж на сегашната вакарелска мъжка носия.


ІІ. Чешире. а) ногавица; б) байряк; в) проабак; г) гютлук; д) джеб (мн.ч. - джебове), е) учкур; ж) гащник (ремък), 3. Вадица (въдица - желязна кукичка). ІІІ. Елече. 1. Пулове. 2. Дупки. 3. Рамо. 4. Пола (мн.ч. поли - двете части на предницата). Гърбът е цял плат; също се казва пола.

Ергенската носия, както сега, така и по-рано се е правила по-салтанатлия. Обшита е била с повече гайтан. Чеширите се правели отгоре по-широки, за да се диплят повече, също така и по-широки около коляното, за да се навеждат върху него. Такива чешири наричали шалваре. Всички горни дрехи се обшиват с гайтан или при по-бедните хора с върви. Напоследък са започнали дори да ги шият и без такива. Върху грубите, с тъмен цвят домашни чорапи, обуват царвуле, а напоследък груби купешки обувки или гумени цървули. Много се носят също така и панагюрските цървули, които се донасят от този град. Зиме се носят и навуща, които обикновено се връзват с тънки ремъци, като за тази цел от тях се правят отгоре и отдолу колелета, а в средата се кръстосват. По-рано се носели, предимно от ергените, шарени чорапи. Главата се покрива с гугла, малък кожен калпак. Сега се носи много цилиндричният калпак, наричан карнобатска шапка, защото се прави от хубави “карнобатски” агнешки кожи. Лете между мъжете преобладават евтините сламени шапки, които вече се налагат като лятна шапка на селяните във всички краища на България. Малките момчета сега, а и по-рано са носели до 5-6-годишна възраст само дълга риза, а върху нея менте - дълго до глезените клинато абе. Зиме най-отгоре се обличат кожусе (кожуси - бел. ред.), направени само от кожи или от бало (шаяк - бел. ред.) и подплатени с кожи. Обличат се също, особено при лошо време, япунджаци, които се закопчават отпред само с едно дървено копче - петля. Япунджакът с ръкави се нарича фереджа.
Мъжка носия по време на Освобождението. Ризите, които тогава се носели, били от тънка бяла вълна с ръкави и яка от памук или от вълна и коноп (“два пати вуна, два пати калчища”). Те имали малка извърната якичка, изплетена отдолу с дантела или украсена с мъниста. Ръкавите били широки и се издавали навън. От горната си страна те били обшити с чекмета. Долната част на тялото си обличали с чешире, които са били от самочерка бало. Върху ризата се обличало елече без ръкави. Отворът му бил подобен на отвора на днешните женски сукна. Пъхало се заедно с ризата в чеширите. Отгоре се обличало второ клинато елече, чиито долни краища се отдалечавали от тялото поради особената си клинообразна кройка. Ергените опасвали чеширите си обикновено с червен пояс, а женените - с черен. Върху него се препасвал кожен силяф, служещ за поставяне на разни необходими предмети и оръжие. Най-отгоре се обличала клината аба. Всички тези горни дрехи се обточвали със синя или черна вълнена или козинява връв. Гайтан не са смеели да употребяват, за да не бият в очите на турците. Обували са се с нещавени царвуле, които сами си приготвяли, а зиме с купешки щавени цървули, за да не пропускат вода. Затягали ги с козиняви върви. Турците ги заставяли да си бръснат главите и да си оставят подобно на китайците чомбас, който се сплитал на една или две плитки. Първите чомбаси били отрязани през 1872-1873 г., когато започнала работата около ж.п. линията, от заетите в нея чужденци. Брадата си бръснели, но оставяли мустаци. Гуглата, която си шиели сами, била единствената им шапка. Под нея се носели от някои мъже бели или червени подкапници, от които първите се считали за по-салтанатлии. Децата покривали главите си само с подкапници. Фесове се носели от малцина. Зиме се обличали с дълги до коленете кожусе(кюркове) с обърната навътре вълнеста част. Носели се също така и дълги, клинообразни отдолу, горни дрехи от самочерка бало, повечето подплатени с кожи и наричани подплатени кожусе.
Стара мъжка носия. Най-старата мъжка носия, на която успяхме да уловим дирите, е била белодрешковската. Най-напред започнали да я изоставят и заменят с чернодрешковска прези 100-200 години южните и югоизточните вакарелски махали, които са граничили тогава с чернодрешковците. Най-късно, преди 45-50 г. тя изчезва в с. Крушовица, най-близкото до Софийско поле вакарелско селище. Всички старци в него си я спомнят добре, тъй като техните бащи са я носили. Споменът за нея като обща носия на цялата покрайнина е изчезнал.
По кройката си тази стара бяла носия по нищо не се е отличавала от описаната носия около Освобождението. Върху ризата се обличало също така елече без ръкави (дорамче) с отвор, подобен на този на днешните женски сукна. То, заедно с ризата, се напъхвало в чеширите. Върху него, обикновено в празничен ден, се обличало клинато елече, след което следвала клината аба. Те се обшивали със синя, а по-рядко с черна вълнена или козинява връв. Препасвали се с черен пояс. Носели саморъчно изработени царвуле от нещавена кожа. Всички без изключение имали чомбаси. Старите хора пускали бради, защото било редно човек да умре с брада. Главата си покривали с гугла. През периода на промяната, различен за различните махали, носията се е смесвала, бели чешири със самочерка аба и пр.
За съществуването на бяла носия във Вакарелско могат да се приведят редица странични доказателства. Обичай било допреди двадесетина години първите чешири, които се ушивали на всяко момче, да бъдат от бело бало. Тях терзията ушивал безплатно. Освен това допреди 50-60 години при сватба имало обичай младоженецът да бъде облечен с бял япунджак, с нахлупен кюляф (островърха шапка - бел. ред.), който почти закривал лицето му. Преди да се въведе този обичай кюляфката висяла отзад, а главата на младоженеца се покривала с бял вълнен шал или бял памучен пещемал (дълга кърпа - бел. ред.). Бял япунджак се носел също така от кума и старойкята (стария сват). Помни се от възрастни хора, че допреди 25-30 години е имало стари сватове с бял япунджак, когато вече той е бил премахнат за младоженеца и кума. Обикновено на няколко къщи се падало един япунджак, който се вземал на заем и служел само при сватби. След като белият япунджак се изоставил, младоженците започнали да се венчават с бален кожух, направен от самочерка бало. Главата си обвивали обаче с бял шал (пещемал). На елечето си затъквали китка и кърпа със зашити към нея жълтици. Много по-отдавна се забулвали с пещемал с други цветове. Има запазени спомени за сини пещемали, обнизани с мъниста, пулове и пари. Тези сватбени дрехи се носели независимо от годишното време.
Описаната по-горе бяла носия се среща още в една ивица села, разположени в източния край на Софийското поле, както личи от приложената карта. Тя е като напълно преходна носия, тъй като има кройката на чернодрешковската и цвета на белодрешковската носия. Някога е била много повече разпространена. От една кратка обиколка из някои ихтимански села можахме да заключим, че тя е носена и в Ихтиманското корито, защото и там се знае, че първите бели чешири, правени на всяко момче, са били от бело бало, за бели япунджаци при сватба и пр.