q vij tezi
Невъзможното завръщане в бащиния дом
(съчинение – разсъждение)
Лирическият герой на Димчо Дебелянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Характерно за Дебеляновия човек е отчуждението му от света на другите. Той се чувства сам сред тълпата, сам в града, сам в действителност. Душата му е измъчена, разкъсана, изтерзана и се стреми към мечтани светове, копнее за хармония и равновесие. Непреодолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.
Най-типичен за Дебеляновата поезия е мотивът за завръщането, дал основен лирически сюжет на елегиите „ Да се завърнеш в бащината къща” и „Помниш ли, помниш ли...”. Връщането назад във времето заявява естествената носталгия към светлия свят на детството, на бащината къща, на родното градче и миговете на приятелство и разбирателство. Завръщането е пътуване към себе си, към родното, към корените, към вечното. Но завръщането е и всъщност раздяла, защото домът, граден от утвърдените стойности, е спомен, сън и невъзможно убежище за раздвоения човек на модерните времена.
Мотивът за завръщането в чистия свят на детството е перносифициран в образа на родния дом, при опрощаващата майка. Поезията на Дебелянов е вътрешно насочена към дома и той се явява като един от смисловите центрове в поетическия му свят. Завръщането в родния дом е завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина. Домът присъства в пространството на родното чрез ключовите думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.
Майката за Дебелянов е не само изповедник на сина в момент на обезверяване и умора, но и опора, изпълнена с нежност и безсилие едновременно. Нейната усмивка блага е последен „пристан изаслона”, който връща на героя изгубената топлина.
Пътят към сбъдването на мечтата – завръщането у дома , минава през „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”) и спира най-напред до къщния праг. За поета, прагът е най-подходящо място за срещата, така жадувана от сина и майката. Прагът символизира преходът между познатото и непознатото, между домът и чуждия свят. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син.
В елегията „Да се завърнеш в бащината къща” нежно и донякъде неопределено са загатнати причините, които водят блудния син към бащината къща. Тези причини са свързани с настоящото нерадостно битие на героя, с носталгията му по топлия свят на рода, с копнежът му към родовите корени. Лирическият глас е подчинен на желанието на героя да намери пристан и утеха. Така, угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
„Пътуването” към родното в красивия свят на спомена завършва със двустишието:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
Миналото е единствен „пристан” за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слънце своя път измина”.
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелян
Художествената литература отразява действителността ,която винаги е вплетен идеалът ,мечтата.Художествената творба носи в себе си едновременно реалност и мечта ,настояще и бъдеще.В този смисъл сблъсъкът м/у идеали действителност в характерен и за българската литература.При всеки творец обаче резултатът от този сблъсък е различен.При Ботев той ражда идеята за революцията ,копнежа за саможертва ,при Вазов -мечтата за процъфтяваща България ,при Яворов -едно безмерно страдание. В чувствителната душа на Дебелянов противоречието м/у идеал и действителност резонира по съвсем друг начин.Епохата ,в която се формира поетът ,е белязана от продължителни в войни ,груб прагматизъм ,дехуманизация и бездуховност.Тази социално-историеска противоречивост има своите дълбоки художествено-естетически измерения в българската литература.Доминираща роля в жанрово отношение играе лирическото начало ,което провокира творческите търсения в сферата на индивидуалното и духовното.Заражда се ,достига своя апогей и върви към залез символизмът.Литературата ни е в навечерието на раждането на ново естетическо явление -поезията на Христо Смирненски.
Романтичен съзерцател и нежен лирик ,Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм ,присъщ на самотния несретник.Страданието му не е артистична маска ,то е дълбоко човешко ,истинско.Всичко ,за което пише поетът ,е преживяно.Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост ,един неутолим копнеж по красотата и хармонията ,стремеж да се приобщи към хората и невъзможността да стори това.Така се ражда болката ,страданието на Дебеляновая лирически герой ,чийто най -характерни белези са меланхолията и тихата скръб.Лирическото изживяване показва отчужденост от реалността ,противоречие м/у поетовия идеал и действителността.
Сблъсъкът на прекрасната човешка личност на един благороден мечтател и творец на красотата със заобикалящия свят ,лишен от духовност и хуманност ,е трагичен.Той отеква болезнено в деликатната душа на родения поет ,за да намери израз в изящни елегии ,лирически песни ,които по своята естественост ,простота и прелест нямат равни на себе си в българската поезия.Художественият свят на Дебелянов е свят на блянове и копнежи ,на възвишени духовни пориви.Те изразяват дълбокото разочарование от студенината на града ,която лирическият \"аз\" е изпитал още при първите си съзнателни стъпки в живота.”Скръбният град\" пречупва младежките пориви и властно налага своите бездушни норми:
\"...Престани
да вярваш и да дириш-забранен е
на любовта плодът-и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.”
Огромната градска пустош се превръща в символ на човешко то обезличаване ,което убива красотата ,радостта ,желанието за живота.Градът внушава на героя идеята ,че адът и раят не са абстрактни понятия ,а съществуват тук ,на земята.Поетът щрихира урбанистичния пейзаж ,със зловещи очертания и този силуетен портрет обективира душевните преживявания на лирическия герой.С тънък психологически усет Дебелянов превръща тези няколко щриха в цялостна атмосфера.Смисловата натовареност на детайлите подчертава мъчителното изживяване на спомена за нерадостното детство:
\"Как бяха скръбни мойте детски дни!
0, колко много сълзи спотаени!\"
Тъжна ретроспекция в съзнанието на лирическия “аз”преминава в настоящето и това движение създава чувството за трагична обреченост и обнадежденост.Страданието на героя достига своя предел в отказа от спомените -”аз не искам нищо да си спомням”.Трагизмът се поражда от усещането за ограбеност -\"мечтите ти навек ще бъдат пленни\" ,а отчаяното приютяване на “бездомната” скръб в пустошта огромна”.Повторението на метафоричния глагол “бродя” утвърждава идеята за самотата и скитничеството на човешкия дух.Образът на бездомника в Дебеляновата поезия винаги се открива на контрастния фон на града.
Градът ,притаен в смълчаната нощ ,или изпълнен с веселие и глъч ,е враждебен и чужд.Кръговата композиция на стихотворението “Спи градът” затваря меланхоличното изживяване на героя в самотните часове на една нощ:
\"Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми,ръми,ръми...\"
Вътрешната драма се обуславя от съзнанието за зависимостта на човека от света вън от него и е характерна за цялата Дебелянова лирика.Трагичният сблъсък на героя с грубата действителност намира изход в принудителната самота и отчужденост.Конфликтът личност-общество като екзистенциална ситуация възпламенява чувството за излъган душевен празник ,за несбзднати мечти.Повторението на глагола “ръми” внушава монотонното ,сиво протичане на живота ,а етимологическата фигура \"неверна -верен\" изразява контрастните психически състояния на лирическия \"аз\".
Мотивът за нерадостната участ на бездомника ,който броди \"самин\" в многолюдния град ,е основен за творбите на Димчо Дебелянов.Неудовлетворени то от живота тласка поета към самопознание и преосмисляне на собственото битие.Той отхвърля посегателствата в/у вътрешните устои на личността и ,търси спасение в спомена и надеждата.Така се ражда Дебеляновият герой-неразбран несретник ,тъжен и морен “самин из тълпата огромна”.С голяма идейно-художествена сила се открива сблъсъкът м/у героя и обществото в стихотворшието “Миг”.Попаднал във вихъра на тълпата ,лирическият \"аз\" е обзет от неудържимия миг ,където няма нито пространство ,нито време:
\"...нов суетен стремеж из тълпата ме тласна
мечтата смени безпощадна пробуда-
и ропот ,и смях в тишината нахлуха.
\"Пиян е,безумен е!\"-някои прошушна.
Аз станах - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех - Тълпата бе ледно-бездушна.\"
Творбата въвежда в драматизмана душевната борба ,в трагичните по своята безплодност лутания на духа.Човекът оттласнал се от жестоката бездушност на \"тълпата\" ,среща глухата безответност на \"небето\".Неизмеримото страдание остава в ничието пространство м/у \"горе\" и \"долу\" .
Дебелянов непрекъснато се стреми към хората ,търси човечност и красота ,приобщаване към света.Но всеки копнеж е последван от разочарование поетът ясно съзнава невъзможността да постигне хармония с външния свят ,и това предопределя чувството за съдбовност.Близостта на стих. “Миг” със символичното изкуство се проявява в езиковия изказ-абстрактен и условен.Тази условност не отнема яснотата на преживяването-лирическият герой е трагично раздвоен.Самотата е неговият угнетителен жребий ,наложен от вътрешно-противоречивото му съзнание:
\"Аз умирам и светло се раждам-
разнолика,нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша\"
/\"Черна песен\"/
Наследил конфликтността и усета за контраста от Яворов,Дебелянов търси двуяката същност на нещата.Поезията му е наситена с мъчителна диалектика-подтик за примирение с човешката участ.Дебеляновият лирически герой не само \"по славейковски\" търси вътрешно равновесие и е по \"яворовски\" неспокоен ,а примирява по особен начин драматизма и мъдростта.
Светлият фатализъм на поета го определя по-скоро като романтик ,отколкото като символист.Подобно на романтиците Димчо Дебелянов се приютява в спомена за чистото детство.Спомен и ,блян странно се преплитат в поезията му.Врщането \"назад\" е дълбоко желано ,изживяно като мечта ,бляновете са меланхолично озарени ,интонирани в кротки и сладостно-тьжни гами.Лирическият герой на поета а изцяло обсебен от носталгичния копнеж ,който го потапя в бленуваната хармония.Възкръсването на озарения от човечност и мило безгрижие детски свят ражда изящните елегии от цикъла “Скрити вопли”.Изпълнени с нежен лиризтьм и музикално-словесен финес ,те разкриват в дълбочина копнежа по родното огнище;
\"Да се завърйеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни”
/”Скрити вопли\"/
\"Помниш ли,помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни ?\"
/”Помниш ли...?\"/
Лирическото събитие -завръщането в родния дом -преминава през вечерта ,прага ,стаята и достига до иконата /\"Скрити вопли\"/.Хармоничността на спомена ,представен като сън-мечта ,се отразява в отделните елементи на картината -края на деня ,житейския заник ,бащината къща като сетен пристан ,майката като последна възможност да се даде топлота.Стесняването на художественото пространство следва градацията на чувството ,нарастването на желанието за спокойствие и отмора.Развитието на емоционалното състояние е внушено чрез повторението на синтактичните конструкци /\"Да се завърнеш...\",\"Да те посрещне”,\"Да чезнеш... \"/ и смисловия нюанс на отделната дума/”смирено\'\',”приласкае\",”пристан”,”заник” и. др.
Средищно място в условното пространство на спомена заема образът на майката ,застанала на прага.Подобно на Ботев и за Дебелянов майката е изповедник на сина в момента на обезверяване и умора Но Дебеляновата майка е не само опора за сина ,тя е изпълнена с нежност и безсилие едновременно.Нейната \"усмивка блага\" е последен \"пристан и заслона\" ,който връща на героя изгубената топлиа.Чрез майката се осъществява влизането в стаята и шепотно-молитвената изповед на лирическия \"аз\" пред иконата.Това движение на изображението от общото кьм конкретното задълбочава интимно-емоционалния тон ,засилва психологизма и вглъбяването в духовния мир на героя.Така се реализира екзистенциалната тема за разбитата човешка душа ,загубила опора и щастие в живота.
Образът на бездомния странник ни връща към мотива за страданието-самопознание в творчеството на Димчо Дебелянов.Духовна алтернатива е намерената родина -краен пристан за бродницата душа ,символ на спокойствие и духовна цялост.Пътуването на лирическия герой е завръщане -към чувството за родова приобщеност ,към забравената топлина на майчината ласка ,към мъдростта на старата икона.
С предупреждението на ясна графична обособеност идва несъразмерно мъничка поанта ,която драстично оголва фиктивността на една нереална и нереалистична творческа визия\"
0,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!\"
На повърхността сякаш няма промяна.Взривът е протекъл дълбоко ,на психологическо и дори философско равнище.Няма връщане за героя ,безвъзвратно е пресечен коренът на неговата душевност в отмрелия евят на тиха семейна хармония и нравствена приобщеност.Затваряйки зад себе си двора с белоцветните вишни ,лирическият \"аз\" завинаги затваря пътя кьм душевното равновесие.
Лирическият герой на Дебелянов -подлага на съмнение света и неговите ценности ,копнее за духовна цялост и вътрешно равновесие-състояния ,оказали се невъзможни за модерната душа.Героят на Дебелянов е изминал сложния път на модерния човек ,отделил се е твърде много от Вазовото \"Здрав съм син на здраво поколение\".В такъв смисъл мотивът за пътя е мотив за връщана към родовото начало ,към корена ,но докосването до него е колкото успокоение толкова и болка от осъзнатата невъзможност на миналото.
vij i tuk : http://www.teenproblem.net/school/search.html