ТРЯБВА МИ СПЕШНО ЕДНА ОТ ТЕЗИ ТЕМИ:
1."Героите на "Епопея на забравените"-незабравими" (обзор или творба по избор)
2."Любовта към родината и свободата в поезията на Христо Ботев" (Обзор или творба по избор)
Хей...не успях да намеря точно същите темички, каквито ти трябват, но по принцип Ботев пише с обич за родината си, почти във всички свои творби. Навсякъде засяга проблема за борбата и проблема за свободата. Ето ти някои разработки, които са за свободата и обичта към родината, ти ги съедини в една тема ;-)
http://www.zapiski.info/view.php?id=151
http://www.litclub.com/library/kritika/tmircheva/botev.html
СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ
В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ
Горда и свободолюбива натура, Ботев превръща живота и творчеството си в борба, посветена на свободата на България. Няма друг поет и революционер в нашата литература, който така тясно да свързва в едно творчеството си с националните борби на народа за свобода. Животът, борбата, поезията и смъртта на Христо Ботев превръщат името му в символ на българското безсмъртие, в една осъществена мечта, изречена още в "Моята молитва". Ботев пише за борбата, за свободата, за родината с ясното съзнание, че тази борба изисква жертви и той е готов на такава саможертва в името на своите идеали. Ясното съзнание, че в трудната борба "Аз може млад да загина...", по категоричен начин определя Ботевото отношение към проблема за живота и смъртта. Още в първите си произведения, където централен герой е борецът за свобода и правда, поетът засяга и вечния проблем за смъртта и безсмъртието.
В “Майце си” за пръв път се появява образът на смъртта, вследствие безперспективността в живота, породена от разочарованията при сблъсъка на младежките пориви с грубата действителност. Но докато в това стихотворение образите на смъртта “измръзнат жили” и “изгния в гроба” са само резултат от разочарованията на лирическия герой, то в "До моето първо либе” смъртта в борбата за свобода вече се превръща в “мила усмивка”, а “хладен гроб сладка почивка”. За Ботев смъртта е неизменна част от пътя на борбата, част от жадуваната свобода.
В своята поетична изповед "На прощаване" лирическият Аз, прощавайки се с майка си, ясно осъзнава перспективата, пред която е изправен:
...пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
За това и поръките към майката са толкова обстойни и пълни, за разлика от хипотетичната картина на победното завръщане. Но смъртта не е пречка за човек, отдал себе си на една идея, на една борба. Смъртта е нещо преходно, което е част от живота, много по-ценно е оставеното след теб. За това героят ясно осъзнава, че борбата за свобода е тази непреходна сила, която извежда личността извън рамките на тленното битие и го води до безсмъртието:
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Най-пълно идеята за смъртта и безсмъртието е разкрита в баладата "Хаджи Димитър", където - тръгвайки от конкретно-историческия факт - смъртта на прочутия войвода Хаджи Димитър Ясенов, Ботев достига до гениални обобщения за смисъла на борбата, за смъртта и безсмъртието на борците за народна свобода.
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Макар да рисува образа на смъртта чрез физическото състояние на героя, цялостната композиция на баладата внушава идеята за безсмъртието.
Творбата започва с внушителна картина на сблъсъка между живота и смъртта, силата и безсилието, срещнали се в един непосредствен удар. Замлъкналата пушка, счупената на две сабя и тялото на героя разкриват състоянието на физическото тяло след боя. Внушението за физическото страдание и смърт на юнака, борец за свобода, Ботев постига чрез осезателната картина на преход от едно състояние в друго, от живота в смъртта, от тленността в безсмъртието.
...очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклина цяла вселена...
Смъртта е състояние на материята, за това и героят лежи, предал се на земните сили и тленността на битието, но силата на духа отвежда юнака извън рамките на битието в абстрактното, в духовното, където безсмъртието е основен измерител за непреходността на земния живот. Безсмъртието като духовно състояние и контраст на смъртта е разкрито още в началото на произведението. Самата балада започва със стиха "Жив е той, жив е..." и до края на произведението юнакът продължава да живее. Поетичното време е спряло - "юнакът лежи" до безкрай, като че ли светът е застинал в този час на смъртта.
Идеята за безсмъртието поетът внушава чрез темпоралната динамика на природата, която неизменно следва своя ход. Внушението за повторителност, а оттук и за безкрайност е реализирано чрез движението през двадесет и четири часовия времеви цикъл. Баладата започва с утрото, преминава през дневната картина на робския труд, през свечеряването и вечерта, за да завърши отново с утрото, което нищо не е променило в състоянието на героя. Тази безкрайност и повторителност на времето пренася юнака от картината на физическата смърт в духовната памет на народа. Използването на свършения вид на глаголите в сегашно време "изгрее", "обсипят", "целунат", "хвръкнат" носят значението на многократна повторителност, която на свой ред влиза в потока на вечно повтарящия се природен цикъл ден - нощ. Последната строфа на стихотворението, в която се възвръща първоначалното състояние на времето, "Но съмна вече!...", играе ролята на рамка, в която се затваря денонощният кръг и това придава трайна повторителност на вечната борба между живота и смъртта.
Но идейно-философският проблем за смъртта и безсмъртието в баладата не се изчерпва само с темпоралната повторяемост на двадесет и четири часовия цикъл. В обичайната смяна на деня и нощта поетът поставя своя герой в едно ново измерение. Юнакът е поставен на средищно място между реалността и небитието. Безсмъртието на бореца за свобода е внушено чрез раздвоението на света. Смъртта, тленността са поставени в рамките на реалното време, а безсмъртието притежава силата да излезе извън тези ограничения, да се разпростира в абсолюта и небитието. За това поетът поставя своя герой между реалния свят на земята в лицето на полето и робския труд и в нереалния митологичен свят на самодивите. Контрастът има за цел преди всичко да внуши идеята за нетленността на бореца, отдал своя живот за свободата. Навлизането в света на фантастичното, неземното в лицето на самодивите играе роля на измерение на подвига в света на приказно-баладичното, взаимствано от фолклорната традиция на народа. Въвеждането на фолклорно-митологичния мотив за самодивите извежда реалната картина на смъртта в абсолюта на безкрайността и оттук в безсмъртието на човешката душа.
Безсмъртието на героя е разкрито и в пространственото измерение. Още в първата строфа поетът определя пространственото положение на юнака "Там на Балкана", което се явява междинно положение във вертикалното пространство на баладата. Пространствените измерения са свързани преди всичко със "земя и небо", "поле и небе", а героят не заема нито едно от тях. В българското национално съзнание земята се свързва преди всичко с живота, тя е непресъхващият извор на живота, но в същото време и на труда и робството. Земята, полето, нивите даряват хляб, но в същото време там долу е и поробителят, затова и песните на жътварките са робски и "тъжни".
Земята е същност на човешката тленност, на смъртта, там отива човешката материя след физическата смърт. Небето е отвъдното, астралното пространство, то е символ на мястото, където отива човешката душа. Не е случаен фактът, че именно слънцето и небето причиняват най-много страдания на юнака:
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече...
Поставен между живота и смъртта, героят сякаш не намира докрай своето място в пространствените и темпоралните измерения на битието. Защото животът и смъртта са преходни, а човек, отдал своя живот за свободата на народа, в тези измерения не може да бъде побран. Не случайно в изразяването на идеята за безсмъртието, разкрита в златното сечение на композицията, Ботев вплита пространството чрез неговите граници "...земя и небо, звяр и природа". Безсмъртието е непреходно и вечно, затова е и песента, която изпълнява функцията на фолклорен летопис в националното съзнание. Песента, която певците пеят за героя, не е песента на робите жетвари, нито жизнерадостната песен на волните самодиви, тя е вечната памет за бореца, пожертвал се за свободата - "и певци песни за него пеят...". Разкривайки безсмъртието на бореца за народна свобода, Христо Ботев чрез запомнящи се композиционни и смислови решения очертава хоризонтите на собствените си прозрения и пророчества
Борбата за свобода в поезията на Христо Ботев
Единствения главен герой в поезията на Христо Ботев е борецът за национална свобода и социална правда. Най – пълно този образ е проследен и разработен в стихотворенията ”Хайдути”, ”На прощаване”, ”Хаджи Димитър” и :Обесването на Васил Левски”. Тези творби са подредени в строг хронологичен ред, защото освен развитието и идейното израстване на бореца за свобода, те проследяват трите етапа на националноосвободителната борба на българския народ срещу поробителите. Това са: хайдутството, почиващо на базата на личното отмъщение; четничеството като борческа тактика и организираното народно въстание.
В поемата ”Хайдути”, Ботев нацяло стъпва върху традицията на българската народна песен, за да предаде живота, подвизите и народното отношение към един от най – популярните български хайдути Чавдар войвода. Композицията на произведението е твърде оригинална – разделено е на три самостойни части, които обаче не спазват историческия ход на събитията.
Така в първата част на поемата поетът е разкрил собственото си отношение към герои като Чавдар войвода:
”Блазе му, който за чест и воля да мъсти –
доброму добро да прави, лошия с ножа по глава...”
Тук е заложено чувството на благородна завист към онези героични българи, които с оръжие в ръка са отмъщавали на чуждите поробители и социалните подтисници. Нещо повече – в подредбата на народната песен е представена гордостта на поета от факта, че неговата родина е майка на толкова много героични личности.
Във втората част на творбата Ботев разкрива героизма на Чавдар войвода, същността на неговото дело и широката му известност в циалата поробена България. Няма човек, който да не споменава името на големия български хайдутин с най – дълбоко чувство на преклонение и признателност:
”и страпшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци,
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!”
Чак в третата част Ботев влага основната сюжетна линия – осъзнаването на бъдещия борец, още от най – ранното му детство. Едва дванадесетгодишен юноша, малкия чавдар вече е успял да прецени кои са враговете на народа и в лицето на своя вуйчо да познае чорбаджията – народен подтисник и социален враг. Силни и проницателни са словата му, отправени като укор към майка му:
”Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко, казвам ти –
Не ща при него да седя...”
Най – яркото в образа на Чавдар е фактът, че още дете, той опредея сам своя бъдещ път в живота – да поеме по утъпканата пътека на бащата хайдутин:
”При татка искам да ида,
При татка в Стара планина;
Татко ми да ме научи
Ка к`ъвто иска занаят.”
Освен вълнуващия образ на легендарния Чавдар войвода Ботев разкрива и образа на майката. Тя страстно желае нейният син да се изучи, за да се изтръгне от простотията и мрака на невежеството, в което са живели неговите родители. Така поетът утвърждава българката не само като патриотка, но и като падателка на науката.
В по – нова светлина е представен борецът за свобода в поемата ”На прощаване”. В нея са разкрити чувствата, мислите и вълненията на младия герой в навечерието на предстоящата борба с врага.
В това пламенно писмо – изповед до майката са вложени най – съкрошените изживявания и желания на бореца. Той не иска от нея да плаче за обречения му живот на бунтовник, а посочвайки причините, накарали го да тръгне на борба, ч кара да го разбере и да възприеме неговите идеи:
”Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда...”
Друг мотив за участието му в борбата е неговият висок патриотизъм и ярко мъжество, които му позволяват да гледа спокойно как турците вилнеят в свидната му родина. Влюбен в България до фанатизъм, героят е твърдо решен да влее своита младост, сили и жовот в тази справедлива и свещена народна борба. Нищо, дори и майчините сълзи не са в състояние да го върнат назад от поетия вече път на борбата:” Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
И на глас тичам народен...”
Чрез двойната употреба на наречиео ”вече” Хр. Ботев е разкрил непоклатимото и окончателно, неподлежащо на промяна решение на лирическия герой да участва в националноосвободителната борба. От нея са възможни два изхода. Най – щастливата възможност е той да остане жив и успешно да достигне до родния град. А най – прекрасния миг ще бъде свидната му майка да го посрещне с китка цвете, да го целуне и да го приветства със свещените за всеки борец думи: ”Свобода или смърт юнашка!”. Този момент разкрива възвишения патриотизъм на човека, който желае да види свободна цялата си родина.
Ботевия герой обаче много ясно съзнава, че борбата е жестока и неумолима, че в нея ще паднат хиляди жертви и една от тях може би ще бъде самият той. Но този повод отправя няколко заветни молби към своята майка. Преди всичко иска от нея да посрещне вестта за неговата смърт без плач и с гордо вдигната глава, окриляна от мисълта, че е откърмила такъв герой, който е отдал живота си за народ и родина.
Второто, което изисква от майка си е да възпита неговите братя така, както е възпитала и самия него – в непримиримост към робството и насилието и в страстна любов към народ и отечество. Тогава те ще поемат и продължат неговото дело и може би ще го доведат до победен край:
”Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин,
с куршум да го поздравят,
а пък със саби помилват...”
В тези заветни слова е вложена великата идея за приемственост в борбата, която вече не се измерва с поколенията баща и син, както в ”Хайдути”, а се предава от брат на брата. Тук се крие и оптимизмът на революционера Ботев, че започнатото освободително дело няма да загине, няма да се провали, а въпреки всичко ще успее.
Онова, което най – много извисява лирическия герой е неговата висока нравственост и чист, неопетнен патриотизъм – от борбата той не очаква никакви материални облаги. Най – голямата награда за него:
” Но стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря, сиромах, за правда,
за правда и за свобода...”
Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата ”Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на бореца за свобода.
Тя се внушава още от първата фраза на произведението – ”Жив е той, жив е!”. В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа си. Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката нерава борба за живот и смърт. От устата на умиращя въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата.
В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – ”слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жетварската песен става все по тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печа, но това е само миг, защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие.
За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост и волност. Поетът е включил дори митични самодиви, в чието страдание да облекчат болките в предсмъртния му миг. И тук борецът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да управдае съдбата на своите другари по оръжие:
”Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Дее и мойта вярна дружина?”
Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение. Дори Балканът запява хайдушка песен.
Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признаниеи почит, Хр. Ботев племенно възкликва: ”Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”
Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобили класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.
Ето и за "Епопея на забравените"
Иван Вазов е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик.Неговото творчество съдържа образци за трите литературни рода и за основните жанрове в тях. Идеен център във Вазовото творчество безспорно е темата за националното историческo битие. Историята на българския народ и на родината ни Вазов пресъздава в художествени образи и проектира в едно разнородно естетическо пространство – между трагичното и геройчното, между грозното, низкото и прекрасното, възвишеното
“Епопея на забравените” е създадена от Иван Вазов в Пловдив през 1884 година. В нея общочовешки са проблемите за нравствения дълг, за смъртта и за безсмъртието, до което води индивидуалният подвиг и колективната саможертва. Идейните внушения в “Епопеята” имат за задача да припомнят една “незабравена длъжност.” От гледна точка на времето разстоянието между изминалите предосвобожденски години и първото следосвобожденско десетилетие е малко.
Подтик за написването на “Епопеята” е преди всичко болката на Вазов от откритието, че неговото съвремие обръща гръб на обществения идеализъм и разбирането за дълг, обуславящи подвига на Левски, Раковски, перушенци, опълченци. В заглавието не случайно присъства понятието “епопея” – историческо значимо събитие или дело с общонародно значение.
“Епопея на забравените” е едно от най-българските произведения не само, защото Вазов възсъздава делата, с които личностите-водачи влизат в българската история, а и заради това, че пресъздава формирането и утвърждаването на онзи народен дух и характер, чието проявление е във върховната саможертва.
По своя патос, по авторовия подход към образите, от гледна точка на подбора на езиково-стилните средства за реализиране на възвеличаването, всяка една от дванадесетте творби е ода. Епическите моменти са подбор от най-значимото в живота и делата на героите, като всеки герой е представен чрез онова дело, в което се оглежда разбирането му за дълг, чрез което той осъществява своя принос в съдбата на народа.
Вазов разширява понятието “подвиг.” Това понятие е отнесено като обединяваща характеристика за героите на “Епопеята” и включва делото на ума, духа, сърцето и пряката саможертва в името на свободата на народа, но и за запазване на националното самосъзнание, на укрепване на националното самочувствие. Така е изведен на преден план основният мотив за саможертвата. И в себеотрицанието на Паисий, и у Апостола, и в будителската дейност на идеолога Раковски, и във водачеството на Бенковски, и в извисяващия жест на Кочо, Вазов разкрива саможертвата, съдържаща в себе си патриотичното и героичното начало като постъпи към безсмъртието. Затова именно и мигът на смъртта присъства в епическия разказ за живота на героите.Саможертвата е приносът на водача в извоюването на народната свобода, изпълнението на неговия нравствен дълг.
В “Епопеята” първа е одата “Левски”, в която в най-голяма степен е застъпена идеята за нравствения дълг и саможертвата.Героят на Вазов е в момент на колебание дали да изпълни своя нравствен дълг, а колебанието му се състои в това как да го изпълни най-достойно. Образите на героите, като се започне от Левски, са разкрити именно чрез понятия: чест, безчестие, робство, свобода. Те са свързани с борбата, а са изявени чрез подвига и героичността.Разкриването на подвига, възвеличаването е постигната чрез един специфичен художествено-естетически начин – чрез ерудитските сравнения и митологично-библейските образи. Левски е сравнен с Ян Хус, Прометей, Колумб, за да се стигне до Христос:
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исус
Но Христос веднъж умира на кръста, за да възкръсне, а Левски е готов “сто пъти да умре на кръста Христов.” Вазов извежда български примери над примерите в световната история. Тук е уместна асоцияцията с одата “Кочо” :
Картаген надмина, Спарта засрами
Авторът привежда примери от митологията и от библията не само за сравнение, но и за контраст. В одата “Левски” предателят на Апостола е сравнен с Юда. Чрез тази антитеза между Апостола и неговия предател е възвеличена личността на героя. Монологът в одата “Левски” е граден на основата на контраста. Композиционно монологът е структуриран в три, по смисъл относително обособени, части, които съдържат разсъжденията, мотивиращи избора на героя. Понятието “съвест” е съотнесено с човека: “ Кога човек дойде тук да се покае.” Още в първата част на монолога са представени съдържателните маркери на одата : бог слуша “тия, що ридаят”,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Погледът, който сакрализира личността, е обърнат надолу към страдащите. Героят е убеден, че делата в името на страдащите са божествени. Третата част на монолога включва ясната постановка:
мисля, че човекът тук, на тоя свят
има един ближен, има един брат.
Родовото понятие “брат” е употребено в библейско-християнски смисъл – брат е страдащият. Става ясно, че монологът не е въобще на личност, избираща пътя в живота си, а на личността-водач, осъзнаващ своя дълг към народа. Героят осъзнава, че именно чрез саможертвата той ще изпълни дълга си пред страдащия народ.
От хронологична гледна точка първата възрожденска личност, допринесла за съзряването на нацията е Паисий. Вазов възвеличава обрава на хилендарския монах е одата “Паисий.”Самото име на монаха е символ на българското национално самосъзнание и самочувствие.
Одата “Кочо” е с типична за цикъла композиция – започва с кракът лир. увод, представящ синтезирана оценка за лирическото “аз”, за епохата. Тази оценка е изградена в/у антитезата. Първите два стиха подчертават полюсните измерения на Априлската епопея, като Вазов подменя историческата истина:
О, движение славно, о , мрачно движение,
дни на борба горда, о , дни на падение!
Вазов дава оценка на психологическото състояние на перущинци.В одата “Защитата на Перущица” Вазов показва поведението на отделния българин – на деца,майки,баби.В “Епопеята” перущинци посрещат смело неизбежния погром на въстанието. Един своеобразен ключов момент в одата е диалогът м/у защитниците. Динамиката е показана чрез смяната на следните точки и това показва не само напрегнатото състояние на перущинци, но и промяната на тяхната робска позиция. Перущинци трябва да направят екзистенциален нравствен избор:”Да се покорим ли? – Мълчи! Да се бори!” На пръв поглед това е избор м/у живота и смъртта. Но всъщност това е избор, който превръща смъртта в безсмъртие.Веднага след речта на героите, отхвърлили идеята за робското подчинение , в “Кочо” е представен боят. Диалогът е ограден с картините на страшната битка, но и подчертава духа на тези хора, взимащи едно решение – “По-добре да мрем!” Вазов постига възвеличаването на героите, като дава и пряка оценка на проявените достойнства на перущенци, а също така прави и познатия паралел с примери на подвизи от световната история: “славно, както Прага, както Сарагоса.” Но: “Картаген надмина, Спарта засрами.” Тази историческа съпоставка е всъщност оценка на масовата са можертва. Саможертвата на перущинци е рядък исторически пример, при който марка става величието на духа. Вазов е точен в психологическата характеристика на Кочо и жена му.Постъпката на Кочо и жена му е един аргумент за философските обощения на Вазов в лирическото стъпление. Тя косвено представя уродството, жестокостта на робството, над което се извисява българинът с отчаяно величав жест. Не физическата смърт е най-страшният израз на робството, а друго – “по-лощо” – обезличаването на човешката личност с безчестието.Изборът на честта пред безчестието намира израз в жестокия миг, когато Кочо се обръща към майката :”Искаш ли да умреш?” В този страшен героичен момент Вазов само с един щрих изразява майчиното чувство:” То да е отзаде! Удряй!” Това е именно най-високата точка на действения трагизъм в творбата.
Идеята за величието на трагичното е внушена от Вазов във всички творби, включени в цикъла “Епопея на забравените.” В одите поетът вписва величието като основно съдържание на вързожденската епоха. Вазов съумява да изгради представата , че героите със своята смърт и подвиг обитават пантеона на национално безсмъртното. У един Бенковски е подчертана изключителната сила на волята: “Ставайте, робове! Аз не ща ярем!”
В картината на смъртта в одата “Караджата” саможертвата, водеща към безсмъртието намира израз, ясно е очертана връзката водач-народ,двата образа са обединени: “Но ази не умирам!…Да живей народа!…”
В одата “Караджата” – в монолога на героя – и най-вече в израза “Смърт или свобода!” Вазов въплъщава идеята за саможертвената смърт.
Иван Вазов в цикъла си “Епопея на забравените” внушава идеята за трагичното величие на българската история. Чрез големия проблем за нравствения дълг на личността-водач Вазов показва едно : как индивидуалният и колективният героичен подвиг и страданията на народа раждат свобода.
*********
За патриарха на българската литература Иван Вазов няма по – любима от темата за борбите на българския народ срещу турците, от народния героизъм и нравственото му величие. Цялото си творчество имение и талант писателят влага в тези свои творби, сред които най – високо стои безсмъртната “Епопея на забравените”.
След освобождението Вазов с болка долавя един тревожен факт – българската буржоазия се е отчуждила от възрожденските идеи, забравила е великите личности от националноосвободителните борби и се е отдала на бесен стремеж за власт и лично забогатяване.
Това е поводът да бъде създадена “Епопея на забравените”, чиято основна задача е да възкреси светлите образи на най – ярките личности от началото на Възраждането до освобождението от турско робство. В центъра на всяка една от дванадесетте оди стои определена историческа личност, но всички заедно поетът е превърнал в титани, по – силни и велики от страданието и смъртта.
Всеки герой от епопеята е неповторим като художествен образ, въплатил в себе си въжделенията и копнежите на народа в определен исторически момент. Така Паисий – първият български възрожденец, е представен с фанатичната му любов към всичко българско, и безпределната му омраза към поробителите, към чуждопоклонниците, към асимилаторската политика на гръцкото духовенство, наречено от него – “гръцката отрова”. След четири века робство той пръв възкресява забравеното славно историческо минало на България. Със своята история той цели да събуди патриотичната гордост на българите, да ги върне към българските ценности и традиции:
“От днеска нататък българский род
история има и става народ!”
С най – висока патриотична гордост Паисий разказва за политическата сила на Велика България, за църковните светции патрици, а най – горд е от факта, че именно българската страна е станала люлка на славянската писменост и култура. Тези безспорни исторически факти дават право на родолюбци като Паисий да се гордеят, че са българи.
Паисиевата история изигра огромна роля в революционното осъзнаване на народа ни. По пътя на борбата изгряха имената на редица мъченици и герои, организатори и апостоли, един от които е легендарниа Раковски. Той извиква от мрака на робството:
“Свобода! Сияйна е зорница!”
Превърнал ази идея в своя жизнена позиция, Георги Раковски привръща живота си в подвиг, в искрометен блян за свобода. С изключителна поетична сила и вдъхновение, с необозримо внушение и с ярки художествени средства Вазов създава най – яркия и незабравим образ на Раковски:
“Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,...”
Неговата душа е изпълнена с “буря, с блясък и със нощ”.
Мечтателят – романтик и неустоим воин изтъкан от крайности – на истинска любов към народа и сатанинска омраза към поробителя.
С най – голямо възхищение и преклонение Иван Вазов извайва образът на организатора на народната революция, на практическия революционен деец, и апостол на свободата – Васил Левски. Революционер от световен мащаб, Левски е най – чистият и светъл българин в нашата история.
Никой до Вазов, а и след него до днес не можа да представи така вълнуващо и красиво неговия обаятелен образ. Може би трябва да си гений и велик като самия Левски, или да носиш върховната му любов към народа, за да можеш да го обрисуваш едновременно толкова прост и велик като самата земя и хляба, необхватен като небето, безсмъртен и прекрасен като самия народ. Вазов успя да направи това, защото носи в сърцето си възторжената любов към България, яркия си и пламенен патос и огромния си ненадминат талант.
Щрих след щрих се нареждат, черта след черта се разкриват и пред нас постепенно израства сияйният образ на Левски. Напрегнатият монолог, в който звучат думите “Манастирът, тесен за мойта душа е”, разкрива пламенната натура на младия човек, който над всичко поставя патриотичния дълг към отечеството си:
“и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две – три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.”
Решението на дякона е твърдо и окончателно. Той напуска манастира и превръща живота си в подвиг, стигайки до пълно самоотрицание в името на народ и родина. Посветил цялото си същество на революционната идея идея, в продължение на девет години Левски се скита по пътищата на поробеното отечество “ без дом, без сън, без покой”.
Вазов намира най – силните думи и най – ярките поетични образи, за да разкрие лика на най – великия българки син. Той гори от възторг когато описва характера и делата му и този възторг се издига до искрен и вълнувщ патос. Левски е като дете прост, но в същото време и гений, който почти няма аналог в световната революционна история.
Той намира пътя към сърцата на обикновенните хора и те го обикват от сърце и душа – “селяните прости светец го завяха”. Затова с пълно право поетът го сравнява с най – титаничните и легендарни исторически личности:
...Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори кат Хуса или кат Симона,
за правдата свята да мре под триона,”
Но в апогея на дългогодишната и упорита подготовка на организираното въстание Левски е предаден.Каква вълна от омраза , презрение и възмущение бликат в стиховете, с които Вазов заклемява предателя:
“Тоя мръсен червяк , тоя низък роб,
тоз позор за бога, туй нятно на храма!”
Поетът не може да се примири с факта, че един божи служител, представител на онова съсловие, което съхранява българщината в годината на робството, е вдигнал предателска ръка срещу най – великия българин. Той дори не споменава името на предателя, за да не оскверни своята вълнуваща творба.
А с какъв възторг и поразителен патос рисува безпримерното мъжество и стоическа издръжливост на Апостола в тъмницата. Неговата “душа яка” е охарактеризирана с петчленна грация:
“Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни .........,
не издаде в мрака туй гордо страдание!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.”
За да се сплаши раята, за да се спре хода на революционната подготовка, Апостолът е окачен на бесилката. И тук окончателно изпъква талантът на Вазов – вместо да прокълне, той прославя бесилото, защото то е осветено от смъртта на герои като нашия Левски. Но като пламенен хуманист и демократ той сурово осъжда “царете, тълпата, мръсните тирани”, които във всички времена са измисляли “не една секира”, за да задушат всяко “гордо съзнание”. Напразно обаче. Бесилката и кладата са върховете, от които се вижда бъдещето, праг, през който трябва народите минават към своето светло бъдеще.
Васил Левски умира, но идеята, на която той посвети живота си, остава да живее в сърцата на поробените българи и след три години намира своята изява в епохалното Априлско въстание, което за сетен път доказва непримиреността на българите с петвековното турско робство. След колосите на революцията Раковски и Левски, Вазов отдава заслужено внимание и на най – ярките водачи във въстанието – Бенковски, Каблешков и Караджата. Не може да бъде забравен Каблешков, който бе прозрял истината, че Турция е една “империя гнила – способна да рухне при първия крак”. Вечно жив ще остане и Бековски – “героят, щнакът с мисъл на челото, на подвига знаме, душа на делото”. Това е човекът, който с желязната си воля дава решителен тласък на борбата. Безсмъртен завинаги в сърцата на народа ще остане и Караджата, чиято гореща кръв и безумна храбростго превръщат в “орел на планината, на четата гордост, слава на борбата”. Заедно с Хаджи Димитър те оставят най – ярката диря в революционната ни история.
В този цикъл от прославящи творби не малко място е отредено на народа, на обикновения човек от него. Особено ярка в това отношение е одата “Кочо”, която е възторжена прослава на масовият подвиг на перущенци в последните дни от Априлското въстание.
Поемата въплащава безпримерният героизъм и величието на простия народ, който е узрял за свободата и не може повече да търпи никакви унижения и безчестия. Много умело, със сгъстени щрихи, Вазов подчертава всенародния характер на борбата:
“Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
Русите главички и белите власи
Взимаха участие в последния бой.”
Цялото население, без разлика на пол, възраст и социално положение участва в битката с многобройния враг, отстоявайки правото си за национална свобода. В това именно се състои величавият героизъм на народа. Дори кръвожадните турци, обсадили църквата, тръпнат от удивление “пред тез раи слаби, що сееха смърт и вместо молби, плач, пущаха куршуми”. Даже когато на турската сган идва подкрепление от редовна турска войска, перущенци остават верни на своите революционни идеали. За това красноречиво говорят протестните викове и възмощения, когато някой предлага да се предаде. Всички са решени да умрат, но да продължат борбата и да не скланят отново глави пред вековния си поробител. И трагичния край не закъснява – под напора на турския набег рухват стените на свещения храм и започва безмилостната сеч на потушаването на този справедлив бунт.
Своето чувство на възторг и преклонение пред борческата воля и патриотичния подвиг на народа Вазов предава във вълнуващото си обръщение към Перущица:
“Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб...”
Поетът не спира дотук. Той оценява жертвата на Перущица с издигането и до най – величавите подвизи в световната история, надминавайки дори Картаген и Спарта – символите на робския протест.
На фона на общия народен героизъм изпъква безпримерната постъпка на единствения индивидуален герой в поемата – Кочо. За да спаси честта си и човешкото си достойнство, той извършва дело, пред което изумени немеят всички човешки сърца. Той убива жена си, детето си и себе си, но не пада жив в ръцете на палачите.
Героичният и оптимистичен финал на националноосвободителните и революционно – епични борби на българския народ е славната епопея, възпята във финала и на самата “Епопея на Забравените”, в одата “Опълченците на Шипка”. И тук в центъра на вниманието е колективния подвиг на широките народни маси. На упреците от европейците, че свободата ни е подарена от русите, Иван Вазов противопоставя фрагменти от действителните исторически събития:
“дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.”
Българските опълченци са готови “до крак да измрат”, но да не отстъпят от заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета, дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма турски орди. Това е картина, достойна за перото на най – великия художник, за да бъде увековечен величавият героизъм на българския народ от последната победоносна разправа с поробителите.
Чрез “Епопея на забравените” националноосвободителната борба и народния героизъм намериха в лицето на Иван Вазов своя най – възторжен певец, който с огненото си слово обезсмърти оная бурна епоха. На него поклоненията дължат своята любов и преклонение пред героите от славното ни героично минало.