`ImpeNeTraBle_DarKnesS`
12-23-2006, 12:42
Ето ви едно есе :) (силно казано есе, но все пак). Писано е когато падна най-първия сняг. Някъде октомври-ноември беше.
"ТРИТЕ ДУМИ"
Заваля първия сняг, всичко стихна. Надали? В душата ти още е буря. Гледаш през прозореца - улица, коли и хора забързани се мяркат. Падат малки снежинки, сякаш перлички се ръсят от небето. Всичко бавно се посипва, облича чисто белия кожух. Това те радва, стопля болната ти душа...макар и малко, но я стопля.
Гледаш...и си мислиш. Тази нежност, тази крехкост, тази красота навън...тотално сикаш да забравиш всичко и да се потопиш във нея. Нещо обаче не ти достига. Какво ли? Май самия ти не знаеш. Душата ти е напокорна, страсти вътре в нея бушуват. Има нещо, което те дели от пълния покой и радост. Наранен си...и то дълбоко. Искаш силно да си отмъстиш. Привидно то изглежда лесно. Всеки ще ти каже: "Давай, хайде смело!". Но ти далеч не си способен да направиш това. Но дали....способен си и още как!! Но просто това гадно чувство....този страх. Това ти е единствената бариера!
Снегът понатрупа малко. Това изкара в главата ти мислите за едни три думи, изречени завистливо от тях. Три думи....привидно нищо. Но тези три слова сякаш бяха по-силни и от меч. Като ги чу - направи се, че няма нищо. После плака и тъжи. Сега пак нараненото място от тези думи те боли. Отделяш огромно място и значение на тези три думи....те наистина нараниха крехката ти и объркана душа. Съмняваш се - " - вярно ли е????", "-не е ли???". Тази мисъл постоянно те човърка. Искаш да си сигурен...и се молиш от все сърце и душа да не е вярно. И самият ти не знаеш какво чувстваш. Объркан си до болка...но не, няма думи да опиша тези чувства.
Да, въпросните три думи те нараниха и разрязаха много дълбоко.
Но, да....почти реши че не е вярно. Като че ли малко се поуспокои. Сега в умът ти, в душата ти....навсякъде във теб е хаос. Решаваш още малко да погледаш, още мъничко покой.
Все повече се вглеждаш, бурно размишляваш. Така, но само до един момент. Постепенно стихваш. иска ти се да забравиш всичко и да се потопиш в белотата на снега. иска ти се всичко да приключи - веднъж завинаги...ах, тази белота! Пак се връщаш на трите думи, които бавно те разяждат и изпиват. Понатрупа още сняг...и ей така ти хрумна...Случайно ли? Не знам. Май го искаше от много време. Бавно се потапяш в беличката атмосвера...бавно се рушиш. Как се чувстваше тогава....знам ли? - Нямам думи да опиша.
Незнайно как, но този ад внезапно спря. Ей така, сякаш със вълшебна пръчица. Потопи се в твоя свят...в по-хубавия свят. Малко, помалко самотата те погуби. Бавно, но все пак успя. Теб те няма вече...ти си погубен. Само самотата ли? Разбира се....и трите думи......
"ТРИТЕ ДУМИ"
Заваля първия сняг, всичко стихна. Надали? В душата ти още е буря. Гледаш през прозореца - улица, коли и хора забързани се мяркат. Падат малки снежинки, сякаш перлички се ръсят от небето. Всичко бавно се посипва, облича чисто белия кожух. Това те радва, стопля болната ти душа...макар и малко, но я стопля.
Гледаш...и си мислиш. Тази нежност, тази крехкост, тази красота навън...тотално сикаш да забравиш всичко и да се потопиш във нея. Нещо обаче не ти достига. Какво ли? Май самия ти не знаеш. Душата ти е напокорна, страсти вътре в нея бушуват. Има нещо, което те дели от пълния покой и радост. Наранен си...и то дълбоко. Искаш силно да си отмъстиш. Привидно то изглежда лесно. Всеки ще ти каже: "Давай, хайде смело!". Но ти далеч не си способен да направиш това. Но дали....способен си и още как!! Но просто това гадно чувство....този страх. Това ти е единствената бариера!
Снегът понатрупа малко. Това изкара в главата ти мислите за едни три думи, изречени завистливо от тях. Три думи....привидно нищо. Но тези три слова сякаш бяха по-силни и от меч. Като ги чу - направи се, че няма нищо. После плака и тъжи. Сега пак нараненото място от тези думи те боли. Отделяш огромно място и значение на тези три думи....те наистина нараниха крехката ти и объркана душа. Съмняваш се - " - вярно ли е????", "-не е ли???". Тази мисъл постоянно те човърка. Искаш да си сигурен...и се молиш от все сърце и душа да не е вярно. И самият ти не знаеш какво чувстваш. Объркан си до болка...но не, няма думи да опиша тези чувства.
Да, въпросните три думи те нараниха и разрязаха много дълбоко.
Но, да....почти реши че не е вярно. Като че ли малко се поуспокои. Сега в умът ти, в душата ти....навсякъде във теб е хаос. Решаваш още малко да погледаш, още мъничко покой.
Все повече се вглеждаш, бурно размишляваш. Така, но само до един момент. Постепенно стихваш. иска ти се да забравиш всичко и да се потопиш в белотата на снега. иска ти се всичко да приключи - веднъж завинаги...ах, тази белота! Пак се връщаш на трите думи, които бавно те разяждат и изпиват. Понатрупа още сняг...и ей така ти хрумна...Случайно ли? Не знам. Май го искаше от много време. Бавно се потапяш в беличката атмосвера...бавно се рушиш. Как се чувстваше тогава....знам ли? - Нямам думи да опиша.
Незнайно как, но този ад внезапно спря. Ей така, сякаш със вълшебна пръчица. Потопи се в твоя свят...в по-хубавия свят. Малко, помалко самотата те погуби. Бавно, но все пак успя. Теб те няма вече...ти си погубен. Само самотата ли? Разбира се....и трите думи......